Миналата събота лидерите на Турция, Германия и Европейския съюз се събраха в турския град Газиантеп, където застанаха пред журналисти и отчетоха напредъка по споразумението между ЕС и Турция за спиране на притока на мигранти към Европа. Но пък разговорът се насочи към потенциалното наказателно преследване в Германия – по искане на правителството на Турция – на германски сатирик, които рецитира по телевизията едно фантастично гнусно стихотворение за президента Реджеп Тайип Ердоган, започва статията си Юри Фрийдман в „Атлантик“. Заспалата пресконференция изведнъж се оживи.

„Свободата на словото никога не трябва да отменя уважението към човешкото достойнство“, каза турският министър-председател Ахмет Давутоглу, според когото в Европа нарасват „крайните расистки мнения“.

„Толкова тежки обиди срещу президента на една страна, каквито човек изобщо не би трябвало да чува – това наистина ли е част от свободата на словото?... Ако същите думи бяха произнесени за друга държава или друг президент, чудя се дали щяха да са приемливи?“

Давутоглу не трябваше да се чуди. Историята не започва с германския сатирик Ян Бьомерман, който осмя размера на пениса на Ердоган и странния начин, по който президентът реши да използва това, за да постави граница между законното и незаконното слово в страната си. По света отдавна свободата на словото и на изразяването зависят от борбите за определяне на границата между допустими и недопустими обиди.

Председателят на Европейския съвет Доналд Туск лично е запознат с тази тема. Той бе за кратко в затвора в Полша през 1983 година заради подкрепата си за антикомунистическия профсъюз „Солидарност“ и заради опита си да издава демократичен вестник.

"Границата между критика, обида и клевета е много тънка и относителна“, каза Туск на пресконференцията миналата събота. „А моментът, в който политиците започнат да решават кое какво е, може да бъде краят на свободата на изразяване в Европа, в Турция, в Африка, в Русия, навсякъде“.

"Бях арестуван заради критики към режима и, доколкото си спомням, моят добър приятел президентът Ердоган също имаше подобен опит за изразяване на мнение, макар и 15 години по-късно“, продължи Туск.

„Като политик съм се научил и приел, че трябва да имам дебела кожа и изобщо не очаквам медиите да ме пазят специално – дори напротив“.

Изглежда Ердоган е научил точно обратното от своя престой в затвора. През 1997 година, когато е кмет на Истанбул, той също е рецитирал поезия по адрес на властта. На митинг в град Сиирт Ердоган фриволно цитира едно стихотворение от турския националист Зия Гьокалп.

„Джамиите са нашите казарми,

куполите им са нашите шлемове,

минаретата са ни байонети,

а вярващите – нашите войници“.

Ердоган е използвал тези стихове и в предишни свои речи. Но този път те предизвикаха светските военни лидери и цивилния елит, които тъкмо бяха свалили първия премиер-ислямист и които видяха заплаха в залитащия към ислямизма кмет.

Стихотворението трябваше „да привлече внимание“, каза Ердоган пред „Ню Йорк таймс“ през 2003 година. „То щеше да вдъхнови хората“. То също го изпрати в затвора за четири месеца по обвинения за насаждане на религиозна омраза. През 1999 година хиляди привърженици го съпровождат към затвора, където популярността му само нарасна.

Ердоган излезе от затвора променен, отдаден повече на западната демокрация, отколкото на ислямизма. Той научил, че било „необходимо да настигне събитията, модерните времена“, каза той през 2002 година, когато неговата нова партия спечели първите си избори.

Но това впечатление бе заблуждаващо. Вместо това Ердоган е научил, че е по-добре да преследваш поета, отколкото да си поета.

През последните 13 години кожата му изтъня, въпреки че властта му порасна. Ердоган ръководи 17-ата икономика в света и живее в дворец с 1000 стаи, но всичко това очевидно не го прави толерантен към критиката. И колкото повече Ердоган отвръща на критиката, толкова по-сурова става самата критика.

В последната година и половина прокурори са започнали почти 2000 дела за обиди срещу турския президент. Дори мъж е подал жалба срещу жена си, че е проклинала Ердоган в дома им. Друг се озова в съда заради сравнение на Ердоган с Ам-гъл от „Властелинът на пръстените“. Карикатуристи бяха глобени за това, че на рисунките им Ердоган изглежда... гей.

После Ердоган продължи битката си и в чужбина. През март турското правителство привика посланика на Германия заради клипа „Ердокой, Ердокак, Ердоган“, който бе излъчен от сатирично шоу. В деня, в който Давутоглу и Туск обсъждаха свободата на словото, датска журналистка бе задържана в Турция за критика срещу Ердоган.

От 2002 година насам Турция слезе от 99-о до 151-о място в класацията на „Репортери без граници“ за свободата на словото, основно заради правителствения натиск над критични журналисти и цензурата в интернет.

Точно на този фон дойде стихотворението на Ян Бьонерман. В този случай, както и при Доналд Туск през 1983 година и Реджеп Тайип Ердоган през 1999 година, контекстът е толкова важен – ако не и повече – колкото и самото съдържание. И Ердоган трябва да знае това.

„Стихотворението, което прочетох, рецитирам от 20 години“, каза той през 2002 година. На 20-ата година стихотворението изведнъж се оказва по-заплашително за изнервената турска власт. Днес правителството поиска Германия да преследва Бьонерман за обида на представител на чуждо правителство по силата на един забравен член от Наказателния кодекс на Германия, чиято цел през 19-и век е била да брани монарсите от критика. Германският канцлер Ангела Меркел даде разрешение прокурорите да започнат разследване.

Ако случаят стигне до германски съд, стихотворението на Бьонерман може да се окаже вулгарно средство за постигане на възвишена цел: да се изследва кога точно речта се отклонява от правото на обидно слово към наказуемата клевата, както и да се установи коя реч е опасна и за кого.

„Когато властта тласка човек към арогантност, поезията му напомня за неговите граници“, е казал Кенеди. „Когато властта корумпира, поезията пречиства“. Може би, но много повече зависи от обстоятелствата около поета и човека на власт. Понякога на поета, а не на човека на власт, му се напомня за неговите граници. А понякога поетът е в Германия, докато човекът на власт е в Турция. Какво следва?, пита на финала Юри Фрийдман от "Атлантик".