АВГУСТА МАНОЛЕВА  

За 16-и път „Европейският музикален фестивал“ (28 март – 8 юни) ще ни направи съпричастни с изкуството на музиканти от висока класа – българи и гости. Повече от 300 изпълнители от Италия, Австрия, САЩ, Израел.
Форумът от миналата година е отличен със сертификата за качество на Европейската фестивална асоциация, платформата „Европа за фестивалите. Фестивалите за Европа“, както и с наградата на Столична община в областта „Музика“ за ярки постижения в областта на културата. Това издание организаторите от музикалната агенция „Кантус Фирмус“ откриха с Шломо Минц. 

Израелският цигулар, виолист и диригент заема признато място на световните музикални сцени вече над три десетилетия. Той е роден е в Москва през 1957 г., учи цигулка в Израел при Илона Фехер, а след това специализира при легендарния Исак Щерн.
На 16 години Минц свири за първи път в "Карнеги Хол" със Симфоничния оркестър на Питсбърг и учи и при Дороти Дилей в "Джулиард скул" в Ню Йорк. Две години по-късно  добавя към артистичните си изяви дирижирането и оттогава ръководи различни световнопризнати оркестри.
Според музикалните критици "артистичен подпис" на Шломо Минц са безукорната техника, необичайно изразителния "рисуващ" звук, чистота и строгост на стила. Той свири на два изключителни исторически инструмента - цигулка "Гуарнери дел Джезу" от 1700 г. и виола "Карло Джузепе Тесторе" от 1696 г. Шломо Минц е един от малцината цигулари на нашето време, имали щастието да свирят на цигулката на великия Паганини – "Il Cannone" – ("Оръдието").

Изнася майсторски класове по цял свят. Съосновател е на проекта “Цигулки на надеждата” (Violins of Hope), който има за цел да насърчава международния мир чрез музика. Председател е на жури на престижни цигулкови конкурси и е артистичен директор на много международни музикални фестивали.

До каква степен може да има импровизация? Питате ме колко сол да сложа в яденето, което приготвям

Само за читателите на Клуб Z, маестрото беше любезен да отговори на няколко въпроса:  

- Все още ли се говори за цигулкови школи в свиренето и как се прилагат те, маестро? 
- Най-висшата форма на цигулковото изкуство е, когато артистът е в състояние да използва и да приложи познания от всички различни школи, като ги съчетава в  изпълнението си. По подобен начин, в сферата на бойните изкуства има йерархия от данове. Може да се постигне първи дан, но в крайна сметка, има още цели 9, за да се стигне до най-високото ниво. Отвъд това ниво, вече започва истинската дейност на артиста. Изкуство – откъде и доколко? Въпросът е основен. Свързан е с базовите нива на правене на изкуство. Не може да се каже кое е по-добро, защото големият артист използва всичко. Това според мене съставлява висшето изкуство. Някои системи се отличават с това, че са по-добри като начални школи за младите изпълнители. В крайна сметка обаче решението е на преподавателя, свързано е и с познанията на самия учител. Много е важно да се подхожда индивидуално към всеки един от учениците. Ако някой от тях е с много добър звук например, но не му достига техника, тогава отговорността е на преподавателя – да въведе точния елемент от съответната школа, който ще помогне на ученика за неговата техничност. Посвещаването на преподавателя към ученика трябва да бъде цялостно и безрезервно. Без значение коя система или коя школа се използва в обучението. 

- А до каква степен може да има импровизация в изпълнението на едно произведение? В България често се казва „това се свири така“. Къде е границата?
- На шега бих отговорил: Току-що ме попитахте, колко сол да сложа в ястието, което аз приготвям? Всъщност, отговорът на този въпрос е отворен или би трябвало да остане отворен. В този момент не бих искал да демонстрирам своята дипломатичност, пред толкова хора до мен. Същевременно, не трябва да подценяваме силата, ролята на импровизацията като такава. Импровизацията може много ясно да се види в творбите както на Моцарт, така и на Паганини. Така че отново въпросът: колко, доколко и докъде, предлагам да остане отворен. Да се доверим на отговорността на, надявам се, интелигентния преподавател, чиято мисия е да посвети своя ученик в изкуството. 

- Говорите толкова за младите хора, но когато Вие сте председател на конкурс – „Виенявски“, „Сион“, „Munetsugu“, какви са Ви критериите? Към кой недостатък бихте проявили снизходителност?
- По принцип не обсъждам процеса, по който оценявам кандидатите в един конкурс. Смятам, има големи предимства в това, процесът на оценяване да остане таен. По този начин има възможност всеки член на журито да даде най-обективна оценка и да се получи най-точен резултат за кандидатите. Но, все пак, ще отговоря. Членовете на комисията имат различна ценностна система. Проблемът при провеждането на международни конкурси обаче, съвсем не е свързан с ценностната система на който и да е от комисията или пък на тях като хора, като личности. Истинското предизвикателство по-скоро е в това – да се запази конкурсът в духа на прозрачност и на честност, на точност спрямо ценностите на самата музика като изкуство.

- Защо един инструменталист става и диригент? Каква липса чувства?
- Много инструменталисти са изкушени от стремежа към мистичната сила на музиката,  изразена в диригентството. То не е ясно. Някои се стремят към такава власт от финансови съображения. Би следвало да се отнасяме критично към тези хора, защото парите са тяхната крайна цел. Разбира се, не се слагам в тази категория, аз съм постигнал резултати. През годините, говоря само за себе си, постепенно развих стил на комуникация с музикантите, с които работя. Бих казал този стил, в зависимост от проектите, които избираме да работим заедно, помага по един или друг начин на тези музиканти да се развиват. За съжаление, в нашия свят винаги съществува момента `на ти – дай ми`. Що се отнася до моя имидж като музикант, даването и взимането може да се изрази под формата – преподаване и дирижиране. 

Да просветлим публиката

А малко преди този отговор Шломо Минц обобщи: Като диригент е важно умението, успешно да предадеш емоциите на оркестъра. Те пък успешно да предадат тези настроения, състояния и емоции на публиката, защото артистите сме подобно огледала – предаваме усещания. Крайната ни цел като музиканти е да пресъздадем или да изпълним заръката на композиторите, чрез техните произведения да просветлим публиката.

Всичко, което каза маестрото, беше прецедено от 30-годишната му практика на диригент. 

 

Снимка Зафер Галибов

И програмата, която музикантът ни предложи в концертната вечер, като че ли беше показно точно в насоката – „наръчник за младия изпълнител“. Защото, Йохан Себастиан Бах, известният Концерт за две цигулки в ре минор, първа част, Vivace, в изпълнението на младия (17-годишен), но много надарен солист Мартин Зайранов – носител на наградата на „Кантус Фирмус“ от конкурса „Млади виртуози“ 2015, в дует с опитния Людмил Ненчев – концертмайсторът на Оркестъра на Класик ФМ радио. И Бах, Концерт за цигулка №2 в ми мажор, и другият му Концерт за цигулка №1 в ла минор, те пък изпълнени стилово по различен начин от световноизвестния Шломо Минц, който едновременно и дирижира, бяха до болка познати не само на занимаващите се с музика. Публиката в залата също не остана безучастна, а и безкоментарна след това. Прибави се и бисът – Йожен Изаи: Соната за соло цигулка №6 – по-скоро познат като репертоар от меломаните. Във втората част: Бенджамин Бритън (1913–1976), Simple Symphony, оп. 4 и Чайковски със  Серенадата за струнни в до мажор, оп. 48 – само оркестрово изпълнение, под палката на Шмоло Минц-диригента, се чу единен, много споен оркестър. С хубав плътен звук, красив, сочен, динамичен.  

На 31 март с тази програма гостуват на „Европейския музикален фестивал“ във Варна, след като вече се представиха и на фестивала „Мартенски музикални дни“ в Русе.