Най-сетне правим нещо всички заедно – проваляме се задружно. Колективно се свличаме. И не защото сме опитали да направим нещо, а не сме успели. А защото се опитваме да имитираме, че правим нещо, без да правим нищо. И толкова се оплетохме в имитации, в преструвки, в симулации, че вече не разпознаваме фалшивото от истинското.

Търгът за магистрала „Хемус“ е прекратен. В началото – по една причина (защото няма пари), след час – по друга (защото чак утре ще се намерят пари). Малко по-късно по трета: в общественото пространство витаело едно съмнение, свързано с избраните фирми, които уж не принадлежали, но всъщност принадлежали на лица, за които няма причина да има съмнения, но всъщност има. След всичко това как човек да не си усъмни, че най-вероятна е четвърта причина: Понеже витаят съмнения, да направим търг, който да остави фирмите, но да премахне съмненията.

Усъмнихме се, разбира се. Но може и да не сме прави. При образно-огледална политика , която хем запазва, хем опровергава образно-огледалната зависимост, как да се ориентираш кой е образът и кое е огледалото? Ще стане ясно – чакаме, наблюдаваме, гадаем, надяваме се, отчайваме се, свличаме се.

Днес искам публично да се извиня на човек, който преди 23 години, след една много дребна случка, предвиди, че точно така ще стане, а аз го обвиних, че е дребнав и професионално деформиран. Социолог беше този човек и вече ми е ясно, че не беше нито дребнав, нито професионално деформиран, а си разбираше от работата. Не знам дали все още социолог, защото малко по-късно той напусна България, но книгата му „Трибунал или форум“ е все още актуална, макар да бе издадена малко след началото на прехода. Всъщност това беше спорът – може ли една много дребна случка да те отчае толкова много за бъдещето на България, че да стане причина да я напуснеш.

Ето я и случката. Влязъл този човек в ресторант да хапне набързо нещо между два ангажимента. Забелязал, че покривката не е дотам чиста, но това бил попътният ресторант, а човекът бързал. Не и сервитьорът обаче. Забелязал човекът, че и подът, и прозорците не блестели. Забелязал, защото бил чистник. Явно не и хигиенистката. Но човекът си поръчал, защото бил гладен и, нали помните, бързал. Не и готвачът. Когато най-после му донесли яденето и опитал супата, човекът забравил, че много бърза. Цялата обстановка събудила у него гражданина и той решил, че няма да остави нещата така. Че всъщност нещата са такива, защото всеки бърза и ги оставя. С други думи – хванала го гражданската кихавица. Поискал да разговаря с управителя. Съвсем в традициите на ресторанта управителят се забавил. Но гражданското чувство на човека нараствало и той не само решил да го дочака, ами и да се държи с него като нормален клиент в нормална държава. Най-после управителят се появил и човекът произнесъл подготвената си реч: “Ресторантът ви е безобразен – казал. – Мръсно е, сервитьорите ви са бавни и неучтиви, супата е безвкусна, нищо не е в ред. Направо ще ви кажа, че не съм виждал по-скапан ресторант.”

“И аз” – въздъхнал управителят.

 

Това е тя случката. След нея човекът разбрал, че става дума за нещо по-голямо и по-сериозно от загубеното му време и проваления обяд. Ставало дума за това, че видял демонстрация на явление, което глобално губи времето и проваля нещата у нас – дистанциране от собствените ни задължения. Видял човекът как управителят се възмущава от нередности, оправянето на които е главно и първо задължение на самия управител. Видял безсилието на онзи, който се очаква да бъде най-силен на територията на своята отговорност. Видял безразличието и безпомощността му. Видял го като емблема на безбройните безразличия, безпомощности и безотговорности в страната.

 

В този момент той разбрал нещо много важно: че ресторантите все някога ще се оправят, но онази избрана или наложена дистанция от собствените ни отговорности ще държи много дълго страната ни в състоянието на същия този ресторант. Разбрал също така, че това е, което ще виждаме оттук нататък във всички сфери – този, който е избран/нает да върши работа, ще се възмущава, че работата не върви по абсолютно същия невинен и гневен начин, по който се възмущават хората, които му плащат, за да работи. Ще се държи така, все едно не зависи от него. Прозрял още, че тази удобна дистанция между наетия за работата и личната му отговорност за работата винаги ще се запълва от варианти за оправдание и търсене на вини. С гняв. Че тук винаги ще е по-печелившо да се имитира работа, отколкото да се носи отговорност. И че тъй като по нашите ширини достойнството не се мери по носенето на отговорност, срам няма да има, камо ли оставки. И това ще продължи много дълго, защото достойнството е скъпо притежание и там, където то не е на почит, политиката е работа за евтини хора. Този човек замина, както споменах.

 

„Държавата ви е безобразна. Когато се случва нещо толкова конкретно като прекратяването на търг за магистрала, не е ли нормално и причините да са съвсем конкретни, а не да се редуват една след друга и да гадаем кой с кого се скарва или уж скарва…Направо ще ви кажа, че не съм виждала по-скапана държава.“

 

„Чух, че някакви гадове са казали, че едва ли не външни посолства или партньори ни били казали да спра конкурса. Това са гадове, които лъжат, мамят, медии-бухалки и негодници в двете посоки. Трябва да им кажа ,че няма да им се дам изобщо - и на едните, и на другите"

 

Това не ви ли звучи като „И аз!“ ?

 

Ще чакаме. Да видим дали само ще изперат зацапаните покривки или ще има по-сериозно хигиенизиране.