"Кризата в България настъпи истински, когато надеждата се отиде", казва културологът Александър Кьосев в интервю за в. "Култура".

Според него "сега никой не вижда как точно бихме могли да се оправим". 

"Кризата истински настъпи, когато надеждата си отиде – в България тя, за съжаление, съвпадна и със световната криза от края на 2008. В момента, в който имаше хоризонт, кризите бяха временни и в този смисъл - преодолими. Но когато надеждата за истинска промяна си отиде, настъпи животът в криза. Сега никой не вижда как точно бихме могли да се оправим", смята Кьосев.

Затова и сега се наблюдава недоверие към всичко. Между доверието и надеждата сигурно има някаква връзка, казва той. 

"За обикновения гражданин, който искаше да повярва в нещо, имаше няколко поредни проекта. Единият проект беше СДС, после се появи царят и после се появи Бойко Борисов. Колкото повече се движехме напред във времето, толкова повече митологичността на надеждата нарастваше. Нарастваше ирационалната вяра, че някой човек с особени лидерски, харизматични способности ще може да направи нещо. И в един момент се стигна до някаква граница - точката, в която обикновеният българин загуби надежда; и изпадна в ситуация, в която да казва: „Всинца са маскари“, изброява Кьосев провалените поредни проекти.

Тези прехвърляния от проект в проект той обяснява с факта, че според него "културната традиция не е индивидуалистично-либерална, тя е от друг характер, някакво парадоксално съчетание между недоверчив индивидуализъм и агресивен колективизъм".

"И в този смисъл, когато елитите се опитват да напасват една либерална култура с нейните ценности на тази антропологическа база, това е трудно и има съпротива отдолу. Тук, в милата ни родина, непрекъснато се извършва онова, което Ерих Фром нарича бягство от свободата. Бягство от индивидуалния избор, отговорността, способността да си вземеш живота в ръцете и да го управляваш. През цялото време се очаква, че това трябва да се направи от някой друг, който е над тебе. И малцина са тези – има и такива, естествено, аз не искам да правя смешни генерализации за цялата българска нация – но малцина са тези, които се опитват да управляват живота си и да имат личен проект, и да постигнат някакви конкретни цели", твърди културологът.

 

Все пак той уточнява, че не смята, че тези нагласи са толкова базови, те се променят. За да се променят, сигурно е необходима ситуация, обстоятелства, условия, агенти на промяната, лидери на промяната и други такива неща, изброява Кьосев. Новият елит реагира ситуационно, смята още той.

"Този нов елит, според мен, се състои от хора без визия. Те не знаят какво правят и накъде водят, ако въобще водят. Те се пласират и така реагират тактически, конкретно, ситуационно, по-добре или по-зле. Но нямат цел, нямат лична утопия, нямат хоризонт и не знаят къде отиват. Но кой знае в днешния свят?", дава той своята оценка.

"Засега в България има деструктивен индивидуализъм плюс натиск на колективните клишета, често националистически и ксенофобски. Те водят до тактика на живот, която е тактика на оцеляването, на микросправянето с микроситуации", казва анализаторът.

Според Кьосев българското общество носи в себе си една огромна паразитност или мрежа от паразитни структури. Това е и организираната престъпност, и онези фирми, корпорации и холдинги, които са в сферата на, да го наречем, полулегалност. Това е икономика, която се базира на удари и на изсмукване на ресурси, на обогатяване по всякакви възможни начини, която не се старае да произвежда обществен продукт и не участва във възпроизводството на обществото. Тя е паразитна в този смисъл. Тази паразитна икономика, съпроводена от паразитния морал, който носи със себе си, е най-голямото бреме на България в момента. Някои от групировките са излезли от сферата на тъмното и са преминали в сферата на легалния бизнес, но в организацията на техните фирми и корпорации продължава да има определен манталитет, който е наследен. И всичко това няма как да помогне на развитието на България. Като се прибавят и политическите чадъри, като се прибавят корумпираните политици, като се прибавят корумпираните и непрозрачни медии с неясна собственост и борбите около тях – се получава една трудна ситуация. От което не следва, че тя е апокалиптично невъзможна, добавя все пак той.