Но каква цена ще платят, ако пророчеството вече е започнало да се сбъдва? (ОТКЪС)

В свят, където безмилостните Звезди управляват съдбите на хората, Елара е родена под знака на проклятие. Древно пророчество предсказва, че ще се влюби в една от всемогъщите Звезди – и тази любов ще погуби и двамата. 

Когато Ариет, Звездата на гнева, войната и хаоса, се спуска над Кралството на нощта, Елара бяга в съседното Кралство на светлината. Там съдбата я изправя пред принц Лоренцо – враг, който може да се окаже единствената ѝ надежда. 

Докато Лоренцо я обучава да се сражава срещу жестоките владетели на небето, Елара открива, че истинската опасност не се крие само сред Звездите. Тайни от миналото, древна магия и сила, способна да промени съдбата на света, се пробуждат заедно с чувствата между нея и принца. 

Но каква цена ще платят, ако пророчеството вече е започнало да се сбъдва?

Имани Ериу е автор на романтичната фентъзи поредица Heavenly Bodies. Има бакалавърска степен по Английска литература и творческо писане. Прекарва по-голямата част от детството си сред горите на английската провинция, което без съмнение е допринесло за нейното въображение

Представяме ви откъс от "Небесни тела", Имани Ериу, издателство "Ера":

Глава 1

Елара Белереве можеше да броди в сънищата на хората, откакто се помнеше. Някои от тези сънища бяха кошмари – страшни и черни като реката Стикс; други бяха светли като сорбе и леки като облаци – бляновете на невинните. После идваха кафявите, безинтересни сънища на обикновения живот и пропитите с мирис на тамян пророчески сънища – сънищата на пророците в цяла Селестия.

Сега се беше озовала в сънищата на един хелианец. Това го знаеше със сигурност. И все пак, докато се прокрадваше покрай червените пясъчни думи на сънищата му, нещо в тях ѝ се стори познато. Беше ли бродила тук и преди? Цветовете бяха живи и ярки, а въздухът – сух и горещ, безкрайно различен от този в хладните тъмни сънища, с които беше свикнала. Тя видя гърба на мъжка фигура, стройна и гъвкава, размахала златен меч. Сражаваше се срещу някого. Но когато Елара се промъкна по-близо, видя сенки – заобикаляха мъжа, нападаха го, той задъхано се опитваше да извика за помощ, но гласът му едва се чуваше, защото те бяха започнали бавно да го задушават.

Елара се стресна и се събуди. Съзнанието ѝ започна да си пробива път през останките от сънищата ѝ и тя осъзна къде се намира. Примигна, паникьосана, но видя само мрак. Бузата ѝ се потърка в някакъв груб плат, от който я засърбя – би казала, че е чувал.

Бягаше по калдъръмените улици на Квартала на сънуващия и усещаше, че роклята ѝ е влажна от кръв, а после...

Опита се да се сети. Спомни си мириса на страховит мак, притиснат до носа ѝ, ръце около кръста ѝ и после... нищо.

Тя преглътна и повдигна завързаните си с въже китки, за да се опита да свали чувала, но някой рязко ги дръпна и я спря. Тя изсъска, свали ги надолу и се насили да се надигне и да седне колкото може по-изправена. Движеше се. Тракането на копита и твърдите дъски, които се забиваха в гърба ѝ, подсказваха, че се намира в каруца.

– Ако искате пари, мога да ви дам – каза тя и примигна, за да прогони мъглата.

Разнесе се тих смях, след което един мъж с леко напевен акцент отговори:

– Имаме си достатъчно.

– Тогава какво искате? – попита Елара, като насилваше гласа си да звучи спокойно. – Заедно със Звездата ли действате?

Мълчание.

Тя се отпусна унило назад и последните ѝ спомени преди тъмнината започнаха да се прокрадват в дъното на съзнанието ѝ.

В един момент танцуваше с Лукас на бала в чест на рождения си ден, а в следващия...

Червена звездна светлина, кръв – толкова много кръв! – която се просмукваше в мрамора, и глас, който ѝ изкрещя да бяга.

Дъхът започна да излита шеметно от гърдите ѝ и тя се принуди да го вдиша обратно – един, два пъти. В същото време затвори очи и ги стисна здраво.

В кутията, в кутията, в кутията...

Не спря да го повтаря, докато не натъпка всички чувства обратно в себе си и ги покри с тънък пласт външно спокойствие.

Започна да преценява в каква позиция се намира. Изглежда, я бяха отвлекли. Мамка му, бяха я отвлекли! Аквария, Звездата на бедите, сигурно ѝ се е смяла през рамо.

Елара примигна, насили се да продължи да мисли за настоящето, да разбере колкото може повече от това, което усещаше около себе си. Спомените за последните няколко часа дрънчаха и отчаяно я молеха да ги пусне, но тя стисна зъби и не им обърна внимание. Точно сега не можеше да се пренесе в тях, не можеше да мисли за дома си – рискуваше да рухне съвсем.

Мисли!

Как можеше да избяга от тези хора? Тя провери какво се случва с кладенеца ѝ от магия. Той беше буден, гърчеше се дълбоко в стомаха ѝ и беше готов Елара да го прелее в своите Три.

Тя дори не си направи труда да се опита да призове сенките, с които се беше родила. Щом осемнайсет години не бяха откликнали, нямаше да го направят и сега.

А при тези обстоятелства нейното сънебродство беше безполезно, което ѝ оставяше само нейната последна дарба. Дарба, която действително можеше да използва.

– Къде ме водите? – попита тя и вложи в тона си цялата смелост, която успя да събере. Погледна надолу – през една мъничка дупка в дъното на чувала върху главата ѝ прозираше светлина. Елара се размърда внимателно и дупката стана малко по-голяма. Сега можеше да различи обувките си, както и чифт тежки ботуши от дясната си страна. И едните, и другите бяха окъпани в астерийска светлина.

– Скоро ще видиш.

Окото ѝ остана приковано върху меката виолетова светлина – единственият признак, че все още е в Астерия, – докато се опитваше да измисли някакъв план. Трябваше само да изчака каруцата да спре, което беше неизбежно. И докато тези разбойници – които и да бяха те – се опитваха да я завлекат към каквато там ужасна съдба я очакваше, тя щеше да се изтръгне от ръцете им и да побегне. Можеше да го направи. Трябваше! Каруцата продължаваше да трополи, а Елара чакаше да дойде подходящият момент и прехвърляше плана за бягство в ума си, като същевременно отпускаше тялото си и се преструваше на заспала.

Времето минаваше – навярно бяха изтекли цели часове, ако се съдеше по начина, по който светлината започна да придобива индигов оттенък, когато един глас наруши тишината.

– Гладен съм.

Елара се напрегна при звука на различния глас. И той беше с подобен мелодичен акцент.

Първият глас, този, който беше проговорил преди няколко часа, отговори с нисък тон:

– Ще можеш да ядеш, когато прекосим границата. Макар че ако прекарваше толкова време в мисли за заповедите на своя крал, колкото в тревоги с какво ще натъпчеш корема си, досега щяха да са те повишили. Ти сам си си виновен, че не си в Кралската гвардия.

Последва приглушен отговор, докато Елара се опитваше да разбере какво означава разговорът. Крал? Граница?

По гърба ѝ пропълзя тръпка на ужас. Те я водеха в Хелиос.

Тя призова на помощ целия самоконтрол в тялото си, за да не се замята веднага, когато разбра, че я карат във вражеска територия. Това не бяха някакви отегчени астерийски негодници, а хелианци. И ако се съдеше по разговора им, войници.

Силата, която тормозеше нейното кралство с нападения и блокади от години насам, която беше насърчавала останалата част от света да отблъсне хората ѝ. Всичко това благодарение на мъжа, който я оглавяваше, същият, който беше обявил Войната с мрака срещу баща ѝ преди две десетилетия. Крал Идрис д’Оро.

– Знаеш ли, за член на Кралската гвардия не си много добър шпионин – обади се тя. – Не трябваше ли да... не знам... да пазиш своя крал?

Последва кратка пауза, преди първият глас – на водача, предположи тя – да отговори:

– Кое те кара да мислиш, че сме от Кралската гвардия?

– Вие не си говорите с вътрешния си глас – отговори тя.
Последваха приглушени проклятия – достатъчно, за да може Елара да преброи, че в колата има още петима или шестима души, преди водачът да заговори отново. В гласа му имаше нотка на окончателност.

– Без повече въпроси.

– Можеш да ни спестиш пътуването и да ме завлечеш навън да ме убиеш – каза Елара. Ако стъпеше в Двореца на светлината, я чакаше или смърт, или участ, по-страшна и от нея, затова, ако имаше шанс да избяга близо до границата, щеше да го използва.

– Няма да ти направим нищо – отговори той.

Елара отново се опита незабелязано да размърда китките си, за да разхлаби въжето. Докато мърдаше, усети как камата ѝ се притиска в бедрото. Отначало я заля облекчение – войниците не я бяха открили. А после зареди наум ругатни една след друга, когато осъзна колко е далеч кинжалът от обездвижените ѝ ръце.

Най-накрая каруцата изскърца, спря и някой рязко почука отляво на Елара.

– Кажете по каква работа сте тръгнали! – долетя един глас със силен акцент на пограничните земи на Астерия.

Елара си пое дълбоко дъх, готова да изкрещи, но една солидна ръка се стовари върху устните ѝ и напъха чувала в устата ѝ. Тя се закашля и се опита да го изплюе, но ръката не помръдна. Елара се опита да окаже съпротива, но върху рамото ѝ се стовари още една ръка и я натисна надолу.

Коларят отпред измърмори нещо, което Елара не разбра. Разнесе се звън на монети.

Още едно почукване по каруцата, и тя отново затрополи напред. Най-накрая ръката пусна Елара. Тя се закашля, изплю зеблото от устата си и отново примигна надолу, към ивицата светлина. За неин ужас тя вече не беше с познатия лилаво-син цвят, а пламтеше в ярко оранжево. Елара се намираше от другата страна на границата.

Някой дръпна чувала от главата ѝ и Елара потръпна от ужасния огън на хелианската светлина, която нахлу в очите ѝ. Беше много по-крещяща от успокояващите тонове на светлината у дома и оцветяваше каруцата в ослепително златно. Когато очите ѝ свикнаха и тя спря да примигва, видя, че един мъж я гледа – много красив мъж с леко намръщено лице. Очите му бяха с топъл кафяв цвят, кожата му също беше кафява и беше подстриган късо, по войнишки, макар че от едната страна на главата му косата беше оформена още по-късо и в необичайна форма – правите линии на лъчите на Светлината. О, той беше хелианец, и още как!

– Кой си ти? – поиска да разбере тя и огледа бързо останалите в групата, всички със златни брони.

– Леонардо Акарди – отговори мъжът с кафявите очи.

Стомахът ѝ се сви.

– Ти си генералът на хелианската армия. Гръмотевицата на краля.

Той вдигна рамене и в очите му проблесна нещо като веселост.

– Така ли ме наричат?

Тя направи усилие и успя да откъсне поглед от него, макар и само за да погледне отчаяно обратно към дома си, докато влизаха все по-навътре в Хелиос. Границата все повече се отдалечаваше. Тя зърна храма на Писия, Звездата покровителка на Астерия, който символизираше входа към кралството. В гърдите ѝ пламна познато негодувание, когато поглеждаше към блестящите колони от черен обсидиан – съвършени и абсолютно несъответстващи на меките здрачни оттенъци на нейното кралство. Молитвата на Писия се открояваше със своето блещукащо сребро. Беше почти нова – изписана само преди няколко десетилетия.

Затова я почитайте. Затова се бойте от нея.

Много подходяща молитва за богинята на ужаса, съдбата и мрака. Макар че сега Писия спеше, слава на Звездите! Елара вдигна глава към небето и към ивицата, която го разкъсваше. Участъкът от златно и оранжево ставаше все по-голям, а нейното сапфирено небе се смаляваше.

– Конете от двореца ни чакат в покрайнините на Сол – каза Леонардо. – Ще оставим там тази каруца – добави той към един от другарите си.

Елара почерпи помощ от уроците си по география. Точно както си мислеше – водеха я в столицата на Хелиос, където я очакваше Дворецът на светлината. Не каза нищо, само се облегна назад, зачака и посегна към магията си. Когато се раздвижи, влажните петна на роклята ѝ се притиснаха към нея и през тялото ѝ премина гадене, както и нежелани спомени.

Кръвта.

Звездната светлина.

– Бягай!