Само часове след като Владимир Путин отново обясни, че всичко е наред и войната ще продължи, реалността му отговори от Самара.

Украински ракети Flamingo удариха ракетно-космическия център „Прогрес“ - предприятие, свързано с производството на руски ракети-носители и със сателитни амбиции, които Кремъл представя като собствен отговор на Starlink. Ударът бе потвърден от украинската страна, а руските местни власти признаха поражение по индустриална инфраструктура в Самарска област.

Това не е просто поредният удар по завод. Ракетите-носители и сателитите не са сувенири от съветското минало, предназначени за музей на изгубеното величие. Те са инфраструктура за комуникации, наблюдение, навигация, военно управление и за претенцията за технологическа независимост днес.

Русия може да прави лош аналог на Starlink. Може да го прави бавно, скъпо и с обичайното съчетание от корупция, пропаганда и технологично изоставане. Но след удар по производствено ядро въпросът вече не е дали този аналог ще бъде добър. Въпросът е дали изобщо ще го има.

И тук идва прекрасният езиков проблем на руската държава. Руските Въздушно-космически сили все още се наричат така. След Самара обаче думата „космически“ започва да звучи претенциозно. Остават военно-любителски сили: много знамена, много паради, много исторически филми и все по-малко реални способности, които да оцелеят при удар.

Преди около месец руският военноморски парад беше проведен с Путин пред стена, върху която имаше нарисувана подводница. Нямаше кораби. Нямаше подводници. Имаше картинка в дворче. Това е съвършената миниатюра на днешната руска мощ: изображението е там, само съдържанието липсва.

Разбира се, това не е единственият сектор, в който митът за руската мощ гълта вода. В Черно море потъването на крайцера „Москва“ не беше изолиран инцидент, а началото на разпадането на цяла представа за морско господство.

Според украински съобщения, след ударите по Новоросийск са били засегнати и важни кораби за руския Черноморски флот. Ако тези данни се потвърдят, поредицата изглежда почти като злокобен ритуал: корабът „Москва“ се предаде на привличането си към дъното след нежна украинска ласка, а сега флагман номер две и флагман номер три също потръпват да последват светлия пример.

Флагман да не си в Черноморската флотилия.

И докато фабрики, кораби и стратегически способности се превръщат в проблем за кремълските говорители, Сергей Лавров намира време да се тревожи за атакувани кораби, свързвани с турски и американски корпоративни интереси. Моментът е почти литературен: държавата, която обяснява, че воюва срещу НАТО, започва да звучи загрижена за сигурността на търговския и логистичния свят на НАТО.

Не е ясно кое е по-смущаващо — че Лавров го казва, или че вероятно не разбира как звучи.

Но най-важното остава друго. Войната не продължава по инерция. Тя продължава, защото всеки ден руският режим избира да я продължи. Не защото Украйна няма воля за край на бойните действия. Не защото няма разговори, посредници, предложения и възможности за ограничаване на ударите. А защото прекратяването на войната би означавало Путин да признае реалността: Русия не завоюва Украйна, не пречупи Европа, не прогони Запада и не възстанови империята. Тя изгуби хора, кораби, техника, престиж, пазари, доверие и все повече от технологичната си основа.

Тъкмо тук българският „неутралитет“ става особено удобна форма на морална слепота. Има хора, които настояват войната да спре, но отказват да назоват този, който може да я спре още днес: държавата, която я започна. Те говорят за „мир“, сякаш Украйна е длъжна да се откаже от правото си да съществува, за да не притеснява агресора.

България е сред държавите, които Москва официално определя като „неприятелски“. Това не пречи на местни любители на Кремъл да играят на неутрални. Нещо повече — техният неутралитет често е толкова дълбок, че не успяват да видят разликата между нападател и нападнат.

Украйна, не Русия, поставя на масата предложения за ограничаване на войната: за сигурността на зърнения износ, за ограничаване на далекобойните удари и за въздушно примирие. Путин може да приеме такива стъпки. Вместо това той ги отхвърля и избира войната да продължи.

Затова не Украйна е препятствието пред мира. Препятствието е Кремъл — и човекът, който всеки ден има възможност да прекрати тази война, но предпочита да я води е Путин.