Днес Германия отбелязва 65 години от началото на строителството на Берлинската стена. На 13 август 1961 г. ръководството на Германската демократична република затваря границата между Източен и Западен Берлин, за да спре масовото бягство на граждани на Изток към Запада. Това, което започва с бодлива тел и блокирани улици, постепенно се превръща в бетонна система от стени, наблюдателни кули и смъртна зона, която разделя семейства и приятели за повече от 28 години.

В Берлин днес се провеждат възпоменателни церемонии, изложби и художествени инициативи. На централното честване в Мемориала на Берлинската стена на улица „Бернауер щрасе“ се очаква да присъства председателката на Бундестага Юлия Кльокнер. Тя призова паметта за разделението на Германия да бъде съхранявана, особено сред младите хора, за които ГДР постепенно се превръща в далечна история.

Още при издигането на стената се появява надпис върху нея: "Има само един Берлин".

„Идеите за свобода“, които през 1989 г. доведоха до падането на Берлинската стена, са застрашени не от бодлива тел, а от безразличие и липса на интерес, предупреди Кльокнер. Според нея изборът в полза на свободата и демокрацията трябва да бъде правен отново от всяко поколение.

Кльокнер призова също да бъдат уважавани специфичните преживявания на източногерманците по време на разделението и след обединението на страната.

„За източногерманците с обединението всичко се промени“, заяви тя.

Част от тези преживявания продължават да оказват влияние и днес, а който иска да ги разбере, трябва да е готов да слуша.

Министърът на културата Волфрам Ваймер обаче поставя акцента върху опасността от идеализиране на ГДР. Той предупреди за „положителни изкривени образи“ на бившата комунистическа държава, които според него създават както „Алтернатива за Германия“, така и „Левицата“ в Източна Германия. Ваймер посочи като пример събитие на AfD в Десау, на което кабаретистът Уве Щаймле изпълни химна на ГДР.

1961 г. Стената се строи спешно. Репродукции Авторката

Представителката на Бундестага за жертвите на диктатурата на комунизма Евелин Цупке също предупреди срещу идеализирането на миналото. Според нея е напълно човешко хората да пазят лични носталгични спомени от живота си в ГДР. Проблемът започва тогава, когато от паметта изчезнат диктатурата и системата за наблюдение. Който не е искал или не е могъл да се съобразява с режима, не е можел да води нормален и добър живот в тази диктатура.

Историята на 86-годишния Ахим Нойман, описана днес в ARD, показва как тази диктатура е изглеждала в ежедневието на обикновения човек.

На 13 август 1961 г. Нойман е студент в Берлин и е на почивка с приятели край Балтийско море. Сутринта включват малкото си радио и научават, че границата към Западен Берлин е затворена през нощта. Хиляди военнослужещи от Националната народна армия и полицаи блокират границата, разкопават улици и опъват бодлива тел. Първоначално Нойман и приятелите му не вярват, че е възможно Берлин да бъде напълно изолиран.

„Технически просто не е възможно да се блокира град като Берлин така, че никой да не може да премине“, спомня си той.

Те се чувстват уверени, че ако поискат да отидат в Западен Берлин, ще намерят начин. При завръщането си обаче разбират колко сериозна е ситуацията. Когато Нойман иска да види стената, полицейски патрул го спира още 200 метра преди нея и го изпраща обратно.

„Сега вече дори не можеш да се разхождаш в собствения си град там, където винаги си ходил“, спомня си той. Тогава един от приятелите му казва: „Момчета, сега вече всички имаме доживотна присъда ГДР.“

Това усещане за внезапно отнета свобода постепенно се превръща в лично решение за бягство.

Кръстовете, които увековечават паметта на убитите на Берлинската стена.

Само няколко месеца по-рано, на 15 юни 1961 г., председателят на Държавния съвет на ГДР Валтер Улбрихт е попитан на пресконференция дали на границата на Берлин ще бъде построена стена. Отговорът му остава един от най-известните примери за политическа лъжа:

„Никой няма намерение да строи стена.“

Само шест седмици по-късно започва изграждането ѝ.

Официално властите в Източен Берлин наричат стената „антифашистки защитен вал“. Истинската ѝ цел е да спре масовото напускане на ГДР. Между създаването на държавата през 1949 г. и изграждането на стената през 1961 г. няколко милиона души напускат страната, много от тях млади, образовани и в трудоспособна възраст. Това отслабва ГДР и икономически.

За Нойман окончателният повратен момент идва след един полицейски арест. На парти е пусната забранена западна музика и хората танцуват. Полицията нахлува и арестува няколко души. Сред тях е приятел на Нойман, който според него изобщо не е направил нищо. Въпреки това е обявен за „водач“ и получава осем години затвор.

„Той буквално не беше направил нищо. И тогава си казах: Стига толкова. Искам да се махна“, разказва Нойман.

След затягането на паспортния закон през 1957 г. незаконното напускане на ГДР се превръща в престъпление, определяно като „бягство от републиката“. За него могат да последват затвор или дори смърт. Въпреки това между 1961 и 1989 г. повече от 5000 граждани на ГДР успяват да избягат от Източен в Западен Берлин.

Нойман е сред тях. Само четири месеца след изграждането на стената той успява да избяга благодарение на швейцарски паспорт, взет назаем от човек, който удивително прилича на него. В група туристи Нойман преминава през граничния пункт „Фридрихщрасе“ и достига Западен Берлин.

Но бягството му не слага край на борбата му срещу системата. След това той се присъединява към група млади мъже, които искат да помогнат на приятели и роднини да напуснат ГДР. Те започват да прокопават тунели под стената от Западен към Източен Берлин.

Повече от 70 тунела са прокопани в Берлин, но само 19 от тях са успешни. Някои опити завършват с провал заради проникване на вода или предателство. Самите строители на тунели също са изложени на смъртна опасност. Нойман разказва, че два пъти строители са били застрелвани от хора на Щази, които са ги чакали в мазетата, за да ги убият, когато излязат от тунела.

За Нойман тази опасна дейност има и много лична причина. Той иска да помогне на голямата си любов Криста да избяга на Запад. Когато тунелът е завършен, обаче, тя вече е в затвора, след като е осъдена за опит да напусне ГДР.

Още през август 1961 г. тогавашният управляващ кмет на Западен Берлин Вили Бранд се обръща в драматична реч директно към граничните войници на ГДР:

„Не позволявайте да ви превърнат в негодници! Показвайте човечност, където това е възможно, и преди всичко – не стреляйте по собствените си сънародници!“

Призивът остава нечут. Берлинската стена се превръща в символ на разделена Германия и на системата, която не позволява на собствените си граждани свободно да напускат страната.

През следващите години най-малко 140 души загиват при опити за бягство през границата. Стената остава германска реалност повече от 28 години – до падането ѝ през ноември 1989 г.

Бягства през България

Около 2000 граждани на ГДР са опитали да избягат през България, около 500 са успели, а най-малко 21 са загинали при опитите си за бягство. Точният брой не е окончателно установен. В българските архиви има непълноти, а някои случаи са били прикривани или представяни по друг начин. Сред последните жертви е Михаел Вебер от Лайпциг, 19-годишен, който през юли 1989 г. е застрелян на българо-гръцката граница.

Днес, 65 години след началото на строителството, спорът за паметта за ГДР продължава. Ваймер призовава тази памет да бъде активна и конкретна. Той предлага новите улици и площади да бъдат кръщавани на имена на хора, които са се съпротивлявали срещу комунистическата диктатура, били са убити или са лежали в затвора заради съпротивата си.

В същото време Юлия Кльокнер подчертава, че паметта не трябва да се превръща в политическо противопоставяне между Изтока и Запада. Според нея трябва да се чуват и разбират различните преживявания на хората, живели в ГДР, както и промените, които обединението е донесло за тях.