В началото на април Клуб Z стартира новия си проект „Обещано и изпълнено: система с изкуствен интелект за проследяване на политически ангажименти след изборите през 2026 г.“, който изследва връзката между предизборните обещания и реалните инициативи на политическите сили. Той оценява всяко предизборно обещание, независимо дали е записано в програмата на съответната партия/коалиция преди изборите, или е част от устно или друг вид обещание на нейни представители, в сравнение със законодателните действия на формацията в парламента.

За обобщение на резултатите се ползва AI методология, боравеща със следните категори за изпълнение на обещанията: „Изпълнено“ (законопроектът изпълнява обещанието напълно), „Частично“ (непълно изпълнение), „Тематично“ (законопроектът има смислови съвпадения с обещанието), и „Неизпълнено“ (няма внесена инициатива, която да изпълнява обещанието, или има внесена противоположна).

Два месеца и двадесет и осем дни след встъпването си в длъжност кабинетът на Румен Радев вече очертава ясна външнополитическа линия — не тази, обещана в програмата на „Прогресивна България“, а една друга, по‑тиха, по‑предпазлива и често в разрез с декларираните цели. Точка 10 от програмата на ПБ, посветена на международната политика, бе представена като амбициозен план за „активна, принципна и националноотговорна“ външна политика. Първите 88 дни обаче показват нещо различно.

Обещаната активност не се забелязва - още няма съществени външнополитически законодателни инициативи. Активността отсъства и още от първите големи международни формати. Срещата на върха на Букурещката деветка през май, ключов форум за сигурността на източния фланг на НАТО, премина без участието на премиера и външния министър. Докато държавни глави от региона, новият генерален секретар Марк Рюте и президентът Володимир Зеленски обсъждаха общи позиции, България бе представена само от постоянния си представител в НАТО. Отсъствието бе критикувано от евроатлантическите среди, но се вписа в линията на кабинета да стои на дистанция от колективни инициативи за военна помощ — линия, която трудно може да се нарече „активна“.

Случаят през юли в Киев е показателен. Външната министърка Велислава Петрова‑Чамова участва лично (повечето други държави бяха представени на най-високо ниво) в срещата „Украйна – Югоизточна Европа“, проведе разговори и името ѝ стоеше под приетата на срещата декларация. Малко по‑късно обаче тя и премиерът уверяваха, че България не е част от Коалицията на желаещите и че министърката нищо „не е подписвала“. "Последователността", обещана в програмата, се оказа заменена от обяснения, които целят да минимизират вътрешнополитическия риск, но засилват усещането за непредвидимост.

Тази непоследователност има предистория. Още през 2024 г., като президент, Радев блокира общата декларация на "Букурещката девятка или Б9 (източноевропейският формат за сигурност и сътрудничество в НАТО) в Рига, настоявайки да отпадне текстът за военна помощ за Украйна. За първи път форматът остана без заключителен документ. Така бе поставено началото на външнополитически завой, който днес е сред най‑разделящите фактори в българското общество — въпреки програмното обещание на ПБ за „широк обществен и политически консенсус“ около външната политика.

Принципността, друг ключов елемент от програмата, също остава неясна. Правителството отказва да назове агресора и жертвата във войната, отказа българско участие в международния трибунал за военните престъпления в Украйна, блокира санкциите срещу руския патриарх Кирил и срещу главния акционер на "Лукойл" Вагит Алекперов, а позицията му за временното базиране на американски самолети цистерни у нас се промени два пъти в рамките на месеци — без обяснение на какви принципи се основават тези решения. 

Обещанието за „ясно формулирани позиции“ в ЕС и НАТО също остава неизпълнено. Първите международни посещения на Радев в Берлин, Париж и Брюксел не очертаха нова линия, а по‑скоро подчертаха дистанцията от основното течение в съюзите. България отказа участие в коалицията за противоракетна отбрана с европейските партньори и Украйна, държи новите американски изтребители в хангарите и търси от Полша резервни части за старите си руски машини. Трудно е да се види как това укрепва колективната отбрана  на НАТО - също приоритет, записан в програмата.

Икономическата дипломация, друг голям акцент от точка 10, също е белязана от колебания. Договорът с турската енергийна компания "Боташ" бе първо определян като изгоден, после -  като неизгодени затова замразен, а междувременно България плащаше по половин милион евро на ден, без да получава реални услуги. Обещаните високотехнологични инвестиции не се материализираха; напротив — компании като „Райнметал“ и „Бош“ бяха на ръба да напуснат страната. Нови пазари не са дефинирани, а присъединяването към ОИСР остава пожелателно, без видими убедителни стъпки срещу корупцията, олигархията и за реформиране на съдебната система.

Регионалната роля на България — друг голям акцент в програмата — също не е подкрепена с действия. Няма нови инициативи, няма стратегически проекти, няма засилено многостранно сътрудничество. Обещанието страната да бъде „ключов регионален фактор“ остава без съдържание.

Когато става дума за българите зад граница, обещанията от предизборните плакати се сблъскват с реалността на законите. В програмата си „Прогресивна България“ гръмко заяви „грижа за сънародниците ни в чужбина“, но новите промени в Изборния кодекс изпълняват изпълняват само частично тази заявка – и то предимно в техническата ѝ част.

От една страна, партията наистина прави улеснение за хората зад граница: премахна ограничението за броя на секциите извън Европейския съюз. Това е пряк плюс за българските граждани в страни като Великобритания, САЩ или Турция. Връщането на машините в големите секции също спестява грешки и хаос при броенето. 

От друга страна обаче идеята за отделен избирателен район „Чужбина“, който да даде на сънародниците ни техни си депутати в парламента, окончателно отиде в коша. Така диаспората за пореден път е третирана не като партньор с глас в управлението, а просто - като удобен електорален „донор“ за софийските листи. Всички останали обещания – за подкрепа на завръщащите се у дома, за финансиране на училища и културни центрове зад граница – засега си остават само красиви думи на хартия. С две думи: държава даде на българите навън малко по-лесен достъп до урните, но не и истинско място на масата за решения.

Дипломатическата служба не е реформирана, както обещава програмата, дигиталната дипломация не е развита, дори никой не е обяснил какво представлява тя, а прозрачността — друг обещан ефект — остава ограничена. ПБ прави външната си политика задкулисно, публично се обсъждат не решенията в нея, а последствията им, когато вече е късно. Новата власт продължава да поставя българите пред свършени факти, както направиха предшествениците ѝ с присъединяването на България към Тръмповия Съвет за мир.

Точка 10 завършва с обещание за „силна, уважавана и активна България“. Предизборната реторика на "Прогресивна България" уверяваше гласоподавателите в съвсем нов курс във външната политика. Основното послание беше за суверенна и горда държава с твърд гръбнак, която повече няма да се снишава или да се държи като васал пред големите сили. Обещаваше се достоен диалог и зачитане на българския глас на международната сцена, съчетано с пълноправно и отговорно партньорство в Европейския съюз и НАТО. Събитията от миналата седмица обаче са в гротесков разрез с всичко това.

Развитието на казуса с американските самолети-цистерни на военното летище в Безмер, последвалата реакция на Иран и отговорът на България ни разкриха сериозна ножица между думи и дела. Вместо твърда и ясна позиция, българското външно министерство бързо се върна към добре познатото лавиране между капките.

След като от Техеран отправиха открити заплахи, нарекоха българското решение акт на агресия и заплашиха страната ни, че ще "понесе отговорност", външната ни министърка Велислава Петрова потърси иранския си колега, за да го уверява в добронамереността на София и в традиционното ни сътрудничество. Това оправдателно поведение прозвуча доста озадачаващо на фона на строгите санкции, които Европейският съюз налага на този режим заради нарушения на човешките права и военната му подкрепа за Русия.

За капак на всичко, българската страна бе оставена да чака цели три седмици за един телефонен разговор. Това показа, че гръмките обещания за тежест и авторитет на България все още не се приемат сериозно навън. Опитът да се демонстрира лоялност към Вашингтон и едновременно с това да се търси умиротворяване на иранския режим не донесе така обещания суверенитет, а само обърка европейските ни съюзници и омаловажи ролята на страната ни.

Големият извод от цялата ситуация е, че външната политика не може да се води само с хубави лозунги за национално достойнство. Когато липсва ясен ценностен компас и кураж за отстояването му, гръмко рекламираната независима дипломация бързо се превръща в познатото дефанзивно обясняване, а държавата ни от активен играч се превръща просто в страна, която чака с часове и дни някой да се сети да вдигне телефона.

Обобщение: преобладаващо неизпълнение

За първите 88 дни на кабинета не се установява пълно изпълнение на нито един от разгледаните външнополитически ангажименти. Единственият отчетлив частичен резултат е свързан с улесняването на гласуването на българите зад граница. По присъединяването към ОИСР може да се отчете само тематична връзка, без достатъчно конкретни действия. В останалите области заявената активност, принципност, последователност и регионално лидерство не са подкрепени с видими резултати.

Таблица ChatGPT/Notion.AI

---

Този материал е създаден с помощта на изкуствен интелект под контрола и редакцията на поне двама журналисти от Клуб Z.