Колеги българи, ако човек иска да си направи пържени картофи, първо трябва да установи какво не му трябва. Не му трябва праз. Не му трябват радиатори. Не му трябва реформа на съдебната система. Чехли може и да потрябват. Не, чехли също може да потрябват, но по други поводи.

Добре е да има и някой, на когото му се ядат пържени картофи. Но в никакъв случай не бива да бъркаме тези, които казват, че им се ядат пържени картофи, с тези, на които наистина им се ядат, и с тези, които наистина ще ги хапнат. Едните казват, другите искат, третите хапват. Това е като при чехлите — има сини, черни и твоите.

Като открием какво не ни трябва за пържени картофи и го отстраним, като осигурим и проверени хора, които не само говорят хубави неща, но и реално ще седнат да ядат, пристъпваме към търсенето на торба. Защото картофите съществуват в две домакински състояния — в хладилника и „ми, забравих“.

Избираме торба. Не торбичка, не чувалеста, торба. От плат. Найлонката е причината да падне комунизма, защото даже нея я е нямало.

После намираме място, където има картофи. Местата, където няма картофи, също са важни, но не и в тоя момент.

„Да, с карта ще платя. Роб съм на големия капитал, не виждаш ли? В магазина ти съм, не в колхоз, другарю търговец.“

След това е добре да тръгнем към мястото, където ще готвим. В Гърция не е лошо, но е далеч. При зъболекаря е болезнено, и то не толкова физически, колкото финансово. Най-добре е вкъщи, където поне човек може сам да се провали.

И почваме да мием картофите. Не ги мием прогресивно. Не ги мием от съдебна реформа, децентрализация и дигитализация. Като ги мием, не вършим работа, работа, работа. Ами именно ги мием — едно от малкото неща, които можем да свършим без анализ. И продължаваме да ги променяме спрямо чистотата им.

После не си пускаме нито новините, нито подкаст, защото ще работим с хладно оръжие. Режи ги тия картофи, майка му стара.

И после — хартия за печене. Роб на Запада съм, да, и знам, че Левски не си е правил картофите на хартия за печене, защото картофите още не са били традиционно българско си ядене по времето на Левски, мухльо.

Слагаме зехтин, розмарин и картофите в тавичка.

И тук някой, напълно резонно, пита:

„Ми нали пържени картофи?“

Минахме през толкова много. Не е ли важно все пак да сме живи и здрави? Сега ще хапнем нещо. Вие сте хората, дето се събрахте за пържени картофи. Имаме картофи, нарязани все едно за пържене, имаме зехтин, сол, имаме тавичка, имаме печка — правете се, че не виждате какво става, и да таковаме, ОК?

Ей. Разпиля се солницата.

Посоляваме боклуците в прахосмокачката.

И то мирише. Даже по-хубаво от пържени картофи.

В печката е топло и прогресивно. Другите зеленчуци не са тук. Даже месо и риба няма. Само картофи, зехтин, сол, розмарин, хартия за печене и тавичка. И въпреки всичко, разочарованието народно се носи в кухнята като духа господен над морето.

Няма пържени картофи.

Прогресирахме толкова, колкото се и променихме, и реформирахме съдебната и водопроводната система.

И какво сега? Ми да хапнем каквото има.

Само че в един момент човек се оглежда и вижда, че пак се е събрал с хора, които обичат да обясняват картофите, да сочат торбата, да защитават тавичката, да говорят за сложната международна обстановка в кухнята, за историческото значение на розмарина при заголените министърки и за това колко безотговорно е точно сега да се настоява на пърженето. И пак стигаме до същото: милион и половина души, уверени до арогантност, избраха поредните, на които не им се ядат нито пържени, нито печени картофи, нито даже картофи.

И тук вече не говорим за готвене. Защото ако беше само до картофите, човек щеше да си направи две филии и да си легне. Само че е лято. Жега е. София е полупразна. Хората са по морета, по села, по Гърция, по климатици, по какво ли не. И въпреки това пак има хора навън. И въпреки това пак има хора на протест. Срещу мнозинство от 131 депутати, което трябваше поне картофи да може да направи като резултат от толкова много власт, толкова много говорене и толкова много самодоволство.

А то — пак нищо.

Пак сме в кухнята, пак сме гладни, пак ни обясняват, че това всъщност е било планът, че пърженото е вредно, че печеното е стратегическо, че картофът е сложна материя и че народът трябва да прояви зрялост.

Само че на тия не им се ядат картофи. Както не им се ядяха и на предишните.

А бой.