През последните седмици темата за руските туристи отново раздели Европейския съюз. Поводът е писмо на единадесет държави – Швеция, Чехия, Дания, Естония, Финландия, Латвия, Литва, Нидерландия, Полша, Норвегия и Исландия – изпратено до Европейската комисия и върховния представител Кая Калас. В него те настояват за „нови рестриктивни и задължителни мерки“ срещу туристическите визи за руски граждани, като подчертават, че неравномерното прилагане на правилата подкопава солидарността в ЕС и създава рискове за сигурността. Аргументът е морален и политически: абсурдно е, казват те, руски туристи да се наслаждават на европейските плажове, докато украински градове са под обстрел.
Според официалната статистика на ЕС за 2025 г. на руски граждани са издадени близо 480 хиляди шенгенски визи – най-високото ниво от началото на войната през 2022 г. Над 70% от тях идват от Франция, Италия и Испания, което предизвиква критики от северните и балтийските държави. Те настояват за промяна на Визовия кодекс, за по-строг контрол върху многократните визи и за възможност за отказ на визи поради участие във военни действия или нарушения на човешките права.
За южните държави обаче туризмът е ключов сектор, а визовите рестрикции биха имали икономическа цена. Европейската комисия също действа бавно и внимателно - стараейки се да не взема страна в противопоставянето на Севера и Юга. В началото на юни Комисията предложи да се разшири санкционният режим срещу Русия, така че да включва забрана за влизане в ЕС на руски граждани, участвали във военни действия в Украйна или свързани с военни престъпления. Мярката е индивидуална и не представлява обща забрана за руски туристи.
Като туристическа страна България, ще не ще, става част от този дебат, независимо дали активно участва в него. От една страна, тук има забележима руска общност. Според данните на Националния статистически институт за 2025 г. общият брой посещения на руски граждани възлиза на 73 787 души. Половината от тези гости имат временно или постоянно пребиваване у нас или идват тук само през лятото.
Числото на руските граждани у нас днес е значително по-малко в сравнение с периода преди 2014 г. и имотния бум, когато страната беше сред водещите дестинации за руските туристи и инвеститори в имоти. За сравнение, само в периода 2006 – 2016 г. над 73 000 руски граждани са закупили имоти у нас, докато по-нови данни от имотния регистър (2018 – 2023 г.) показват наличието на едва 7472 жилищни обекта, собственост на руски лица. Макар летният сезон на 2025 г. все още да отчита пикови стойности от над 15 000 посещения през юли, общата картина е белязана от траен спад.
Затварянето на въздушния трафик, икономическите санкции и усложнената геополитическа обстановка след началото на войната в Украйна са основните фактори, които превърнаха някогашния масов туристопоток и вълна от купувачи в тенденция към разпродажба на активи и административно ограничаване на престоя.
Според Министерството на туризма, на база данните на НСИ, през 2019 г. в местата за настаняване с 10 и повече легла са регистрирани 165 085 руски туристи. През 2023 г. те вече са 38 665, а през 2024 г. – едва 28 556, което е спад от 82,7% спрямо 2019 г. Граничната статистика за 2024 г. отчита 74 918 туристически посещения от Русия (без транзит), което е с 40,8% по-малко спрямо предходната година. България вече не е значим туристически пазар за Русия, но руското присъствие остава видимо чрез имотите, сезонното пребиваване и историческия наратив.
По данни от Евробарометър и национални социологически агенции като „Алфа Рисърч“ и „Галъп“, България традиционно е по-позитивно настроена към Русия от средното за ЕС. След 2022 г. подкрепата за Москва намалява, но остава по-висока от тази в Централна Европа или Балтика. Подкрепата за Украйна и санкциите расте, но е силно поляризирана по партийни линии.
Отношението към руските туристи и руската „колония“ по морето е по-прагматично в сравнение с това в страни като скандинавските, балтийските и Полша. Дълги години руснаците се възприемаха като платежоспособни гости и важен пазар. След 2014 г., а особено след 2022 г., се появява по-видимо раздразнение към демонстративно националистическите позиции на част от руските собственици на имоти. В същото време туристическият сектор продължава да гледа на руските туристи през призмата на приходите, а не на геополитиката.
В европейския спор за руските туристи България е пример за по-сложна реалност. Статистически потокът е почти изчезнал, но символното присъствие остава. Обществото е разделено между историческа симпатия и нова геополитическа чувствителност. Туристическият сектор е прагматичен, но политическият контекст е променен.
България не е двигател на европейската линия за затягане на визите, но и не може да игнорира факта, че руските туристи вече са част от по-широкия дебат за сигурността, морала и европейската солидарност. В този смисъл българският случай е огледало на европейската дилема: как да се съчетаят икономическите интереси, политическите принципи и обществените нагласи.
Дебатът за визите за руски граждани постепенно се превърна в огледало на по-дълбоките разломи в Европейския съюз, които не се свеждат до технически спорове за административни процедури, а до въпроса какво означава Европа в условията на война, хибридни заплахи и натиск върху либералния ред.
Северните и балтийските държави настояват визовата политика да бъде инструмент на сигурността и моралната последователност. За тях е неприемливо Европа да бъде едновременно убежище за украински бежанци и туристическа дестинация за граждани на държавата, която води агресивна война на няколкостотин километра от границите на ЕС. Този блок вижда в промяната на Визовия кодекс начин да се въведат по-строги и задължителни ограничения – от затягане на правилата за многократни визи до възможност за отказ на достъп до Шенген за бивши или действащи руски бойци.
В някои столици се обсъжда и по-широка формула, която да позволи отказ на визи за граждани на държави, системно нарушаващи човешките права, без изрично да се назовава Русия. Това е опит визовата политика да бъде обвързана не само с войната в Украйна, но и с ценностите, върху които ЕС претендира да бъде изграден.
На другия полюс стоят южните държави – Франция, Италия и Испания. Те издават най-много визи, имат силен икономически интерес от туризма и се опасяват, че твърде рязка промяна би създала правна несигурност и би могла да бъде използвана от Кремъл като доказателство за дискриминация по национален признак. За тях визовият режим е част от по-широката архитектура на правовата държава, която не бива да се променя под натиска на моментни политически настроения.
Брюксел се движи между тези два лагера с темпо, което често разочарова политиците от север. Европейската комисия вече въведе ограничения – спиране на многократните визи за руски граждани, насоки за ограничаване на несъществените пътувания, разширяване на санкционните режими с възможност за забрана за влизане на лица, участвали във войната. Но тя избягва обща забрана, защото знае, че промяна на Визовия кодекс изисква квалифицирано мнозинство, а южните държави могат да блокират всяка инициатива, ако намерят още един съюзник.
Квалифицираното мнозинство, което се изисква по обикновената законодателна процедура в ЕС, означава 55% от държавите членки (в момента 15 от 27), които представляват 65% от населението на Съюза.
В Русия темата се използва като инструмент за вътрешна мобилизация. Прокремълските медии представят европейския дебат като дискриминация по национален признак и като доказателство за русофобията на ЕС. Това е удобен наратив за властта в Москва, която от години се стреми да изолира руското общество от Европа. Парадоксът е, че част от европейските предложения – макар и мотивирани от сигурност – могат да улеснят тази изолация. Именно затова част от руската опозиция в изгнание предупреждава, че ЕС не бива да помага на Кремъл да затваря руснаците в информационен вакуум. Според тях пътуването до Европа е един от малкото начини руските граждани да видят реалността извън пропагандата, а визовите рестрикции рискуват да накажат обществото, а не режима.
Така визовият спор се превръща в тест за това как ЕС разбира себе си. Дали като крепост, която затваря вратите си в името на сигурността; като правова система, която отказва да прави изключения дори в условия на война; или като политически съюз, който се учи да действа в свят, в който моралът и реализмът все по-често се сблъскват.
