Българската политика страда от нещо, което може да се нарече „френска болест“ – хроничен протестен вот, който не произвежда стабилни мнозинства, а слаби правителства, чиято основна цел е да оцелеят, а не да движат страната напред. От това се ражда постоянно обществено недоволство, което периодично кулминира в търсене на поредния „спасител“.

Този модел не е уникален за България. Франция живее в подобен цикъл от десетилетия – до голяма степен заради особеностите на мажоритарната си система. Двата тура на президентските, парламентарните и местните избори създават предвидим сценарий: в първия тур избирателите гласуват „за“ предпочитания кандидат; във втория масово гласуват „против“ този, когото не искат в никакъв случай. Така победителят печели не благодарение на силна подкрепа, а защото е „по-малкото зло“. Резултатът е слаби президенти и правителства, лишени от обществен мандат за реформи – особено икономически: намаляване на административните тежести, стимулиране на растежа, ограничаване на непосилните социални разходи, овладяване на дефицитите и дълга.

Това поражда усещане за парализа, което храни популизма. Франция изглежда така още от времето на Жак Ширак, когато президентите бяха избирани основно с вот „против“ крайната десница. Съюзите „против“ траеха един ден – колкото Марин Льо Пен, или по-рано баща ѝ, Жан-Мари Льо Пен да не влезе в Елисейския дворец. След това се разпадаха на враждуващи лагери, а новият президент оставаше сам срещу дълбоко разделена нация и невъзможни коалиции, неспособни да прокарат дори жизненоважни реформи като пенсионната.

България – пленница на същия цикъл

Българският вариант на „френската болест“ започва след кризата от 1996–97 г. Тогава мнозинството гласува против бившите комунисти – и на власт идва СДС. Четири години по-късно мнозинството гласува против болезнените реформи и корупцията – и идва царят. Разочарованието от царя ражда нов вот против – и идва тройната коалиция. Вотът против тройната коалиция води ГЕРБ на власт. След дългото управление на Бойко Борисов мнозинството гласува против него – и се ражда проектът „Румен Радев“ - първо като държавен глава, а днес - като кандидат за изпълнителната власт.

Тридесет години по-късно моделът е непроменен: винаги гласуваме „против“, без ясна идея „за“ каквосме. Проектът „Румен Радев“ е поредното доказателство. Неродена коалиция, без име, без програма, без лица – но вече с между 25% и 33% подкрепа, ако вярваме на първите сондажи. Това е познатият вот против настоящето, а не за бъдещето.

Какво произвежда този цикъл?

Дълбоко разделено общество, а не обединени мнозинства. Слаби правителства, които рядко изкарват мандата си. Оттук - липса на реформи – в правосъдието, икономиката, образованието, здравеопазването. Хронични проблеми, които се връщат като бумеранг – корупция, бедност, намаляващо и застаряващо население. Все по-ниска избирателна активност, която отваря вратата за популистки и антидемократични формации.

След 2020 г. видяхме ускорена версия на този цикъл. Вотът „против“ качи във властта ИТН и „Продължаваме промяната“ – проекти, които „танцуваха едно лято“ и произведоха масово разочарование. И двата имаха първоначалната подкрепа на Румен Радев – и не е изключено част от техните избиратели да се прелеят към него.

Какво следва?

Ако се съди по оскъдните сондажи, проектът около Румен Радев може да бъде първа сила, но едва ли ще управлява самостоятелно. Това означава, че или ще повтори съдбата на всички предишни протестни проекти – бързо разочарование; или ще търси мнозинство за промяна на конституционния ред, на европейската ориентация и външната политика на страната – сценарий, който може да доведе до ново дълбоко разделение, а в крайни случаи и до вътрешно напрежение.

Изходът: вот „за“, а не „против“

Хроничният вот „против“ води до хронично болна демокрация. България има остра нужда от положителна програма, която да предизвика масов вот „за“ – програма, която хората да припознаят като своя. Проблемът е, че нямаме политическа класа, способна да я произведе. Докато това не се промени, „френската болест“ ще продължи да определя българската политика – с всичките ѝ симптоми: нестабилност, разочарование, популизъм и циклично търсене на нов спасител.