Зависи от главата. Според едни няма нищо по-естествено от това всеки да се изразява свободно на всяко място, независимо дали свири на китара, танцува или рецитира стихове. В други глави обаче е невъзможно да съществува нещо без регулация, молби и разрешителни. Вече сте прочели за повода:

В Пловдив щели да искат дипломи за музикално образование от уличните изпълнители. Новината обиколи мрежата, но едва ли някой разбра точно какви дипломи, точно къде и точно как трябва да се представят. Иначе идеята е подкована с мотива, че Пловдив ще бъде Европейска столица на културата през 2019 година.

Системата изглежда стройна на пръв поглед – в най-централната зона А ще свирят само дипломирани музиканти, в по-широкия център на зона Б ще се изявяват само „участвали в музикални конкурси и форуми“. А за всички останали е зона В – без изисквания.

Опитът за подобна регулация изобщо не е новаторски. Стъпки в тази посока са предприемали редица общини по света, като общото между всички тях е едно – изискванията остават предимно пожелателни. Сега управата на Пловдив казва, че ще ползва опита на Милано, Виена и Мадрид.

Това автоматично изключва световно признати музиканти, ако някой ден решат да се повеселят по улиците на Пловдив. Ибряма например е учил в Строителен техникум, а Браян Адамс дори и такава диплома няма, защото е напуснал училище още на 15 години. Хора като тях няма да имат право да свирят в центъра на Пловдив.

Как е в София?

Наредба № 1 на Столичния общински съвет за обществения ред задължава всеки уличен музикант да изисква разрешение от общината.

„Забранява се ползването на общински площи от улични музиканти, певци, артисти и други самодейци, без разрешение от кмета на СО или упълномощено от него длъжностно лице", пише в наредбата.

Ако си мислите обаче, че всички улични музиканти имат разрешителни, сте в сериозно заблуждение. Този текст всъщност е пожелателен. Практиката показва, че санкции има само срещу използването на електрически усилватели, заради силния звук.

Столичната община спомена преди време думата „кастинг“, която предизвика само вълна от шеги. Кой ще прави кастинга, кой има право да преценява коя музика става за слушане и коя не става, кой иска да измести единствения, който има правото на преценка – публиката.

А по света?

Управата на Пловдив цитира модела в Мадрид. Преди година испанската столица въведе нови правила за уличните артисти – забрана за усилватели, ограничения в дължината на изпълненията, минимално изискване за 70 метра отстояние между двама изпълнители и т.н. Има зони от града, които са „свободни от шум“ и свиренето е забранено, а в парковете и около гарите изобщо не се изискват разрешителни. Най-противоречивата мярка бе „прослушването“ на кандидатите за разрешително. Това предизвика протестни акции на музиканти.

В Брюксел, Белгия, ситуацията е подобна. Всеки уличен музикант трябва да представи или диплома, или да се яви пред жури, което да одобри издаването на разрешително. На сайта на общината всеки може да види изискванията.

Във Ванкувър, Канада, местата за улични изпълнения са подробно описани. Има места, където не се изискват разрешителни, има и такива, където не може всеки да седне и да извади китарата. Там обаче няма изискване за диплома.

Това изобщо не означава, че и в тези градове, и на много други места по света, някой е успял да сложи изцяло ред в тази сфера и свободни музиканти без никакви разрешителни продължават да радват публиката на различни места.

Основната разлика между Стария и Новия свят – Европа и Америка, е в разбирането за това какво точно представляват уличните изпълнения. Докато Европа се опитва да ги регулира, за да следи кой и какво прави по улиците, то американците приемат действията на артистите като упражняване на гарантираната от конституцията свобода на изразяване.

Съдилищата в САЩ редовно са отсъждали в полза на музикантите, които се решили да оспорят ограничителните регулации на местните власти. През 1990 година делото „Фридрих срещу Чикаго“ завършва с поражение за градските власти, които се опитали да забранят изпълненията на определени места в Чикаго. През 1996 година „Бери срещу Ню Йорк“ отхвърля опита на представители на местния бизнес да ограничат правата на уличните артисти заради „нелоялна конкуренция“. Изпълнителите по правило печелят тези дела с мотива, че свободата на изразяване не може да бъде ограничавана.

И след като по широкия свят няма единен модел, който да е доказал своята ефективност, едва ли прибързани опити за внасяне наготово на регулации отвън може да завърши успешно. Така че спокойно – уличните музиканти няма да изчезнат, нито ще им се наложи да се превърнат в чиновници.