Симпатичен небръснат мъж, представен на публиката като рапър, разсъждава на глас за управлението на България. Призовава най-после да вземат „да сложат“ някакви учени хора в парламента. След това казва, че от дълги години си мечтае някой да влезе в парламента с един автомат и да го развърти. Щял да чака още десет години и ако никой не свърши тази работа, щял лично да се заеме. (Отделен въпрос е дали безкритичното излъчване на подобни призиви е работа на една уважавана медия – б.а.).

Онези лошите вътре – всички до един, и ние най-прекрасните отвън – отново всички до един. Онези ги „слагат“ там вътре, а ние страдаме тук отвън. Позната конструкция – виновните са там, невинните сме тук.

Горе-долу по същото време се появи „новината“, че Николай Бареков и остатъците от партията му щели да издигнат за кандидат за кмет на София представител на „Протестна мрежа“. Неформалната организация отрече бързо това.

Какво общо има г-н „Инвестигейшън“

Общото е отричането на гравитацията. Един вярва, че за абсолютно всички неуредици са виновни само „онези в парламента“, друг не зачита фактите и погазва с думите си елементарната логика. Един иска да застреля депутатите, които лично той е изпратил в парламента с гласуването или негласуването си. Друг иска да издига за кандидат-кмет представител на организацията, която миналата година наричаше „обслужващ персонал на мутрите и олигархията“.

Безсмислено е да търсим логика и последователност. Агресивното невежество на някои им идва отвътре, други просто го играят, защото им е удобно. Бареков може и да ви изглежда като карикатура, но той прилича на много от нас. Приличаме си по липсата на чувство за лична отговорност. По склонността да отричаме очевидните връзки между действията днес и резултатите утре. По готовността да посочваме веднага виновника – там, далеч от нас.

А истинската България...

В това време огромно количество българи са заети с това да правят нещата по-добри. Наскоро се запознах с няколко човека – всичките са служители в едно министерство. На тях дължим изработването на една от оперативните програми. Благодарение на техния понякога денонощен (не е пресилено) труд, днес общини, фирми и неправителствени организации имат достъп до финансиране. Над главите на тези хора в последните години са минали няколко министри, малко повече зам.-министри и огромно количество „калинки“. Те обаче не са се отказали. Тези над главите им са изработили „спиране“, за да могат после те да изработят и „пускане“ на парите от Брюксел.

Още стотици хиляди, дано да са и милиони българи, виждат много ясно своята лична отговорност – знаят, че те избират депутатите и го правят внимателно; знаят, че от качеството на работата им зависят и други; знаят, че не може днес да говориш едно, а утре да правиш точно обратното.

Сега въпросът е коя точно е истинската България – онази, първата, или тази, последната. Барековците засега се представят по-добре и успяват да се съюзят – онези от нас, които искаме да стреляме по депутати и не осъзнаваме собствената си роля в тяхното избиране, по-често намираме своите барековци в политиката, за които да гласуваме. Другият тандем, за съжаление, се получава по-рядко. А барековци в политиката не са само Николай и компания. Те са много повече – имахме ги в началото на 90-те, имаме ги и днес, ще ги имаме и утре.

Барековците сред нас пък изглеждат още по-вечни. И утре ще псуваме властта, когато паднат скали върху пътя за Смолян и Родопите останат изолирани за седмица. Но това няма да ни попречи после да си ги изберем отново, без дори да сме питали докога ще живеем без път. А когато все пак се появи политик, който предложи да поработим малко повече и да погледнем 10-20 години напред, ние няма да го изберем, защото не ни кефи. Няма и да протестираме, защото много удобно нарекохме група хора „протестъри“ и прехвърлихме на тях личната си отговорност за гражданска активност. После пак ще се смеем на Ана Баракова и никой няма да се сети, че лично той е изпратил госпожицата в Народното събрание – с решението си дали и как да гласува, с избора си дали и кога да протестира, с охотата, с която предпочитаме да влезем в парламента с автомат, вместо да си свършим работата.