Служители на Агенцията за палестинските бежанци към ООН са участвали в клането на 7 октомври, а 10% от работещите за нея са членове на „Хамас“ или „Ислямски джихад“. Обвиненията са сериозни. Но дали наистина учудват световната общност? Истинският проблем е ясен отдавна и той е в неефективността и липсата на реформи в подобни структури на ООН.

След последните разкрития обаче ООН не може да остане същата като досега. Няма как да е достатъчно само всеки един от участниците в клането да бъде подведен под отговорност, както обеща генералният секретар на ООН Гутериш. Агенцията за помощ на палестинците трябва да провери всички свои структури.

Разбира се, това също не е лесна задача, да не кажем, че всъщност е невъзможна без генерална промяна изобщо в целите на съществуване на тази тази агенция.

Ясно е, че за да може да върши работата си в Газа, Агенцията трябва да се споразумее с управляващите от „Хамас“ и също така да разчита на местна работна ръка. При 30 000 служители не е изключено сред тях да има активни привърженици на „Хамас“.

Проблемът е по-дълбок. В различни кризисни региони ООН разполага с мисии, в които тромав и раздут апарат от високоплатени служители де факто не предотвратяват, а само управляват мизерията. Даже са заинтересовани тя да продължава, за да съществуват те и високите им заплати. Критиката към тях се отхвърля с елементарни емоционални аргументи - все пак хората, работещи в ООН, са на страната на хуманността и работят за благото на човечеството. ООН злоупотребява също така с левите каузи и партии и се крие зад тях, а те често излизат в защита на организацията и агенциите й, без да искат да се занимават с произхода на проблемите.

Но пък Агенцията за подпомагане на палестинците живее от парите на страните-донори. Така страните, даващи пари на Агенцията, също се оказват отговорни за това какво се случва в Газа. Спирането на парите за агенцията също не е решение – те сега са единствен източник на оцеляване на населението в Газа.

Най-лесно би било Агенцията да спре да бъде единственият доставчик на помощи за населението на Газа, което я оплита все повече с „Хамас“ и се стига дотам да има оправдани съмнения, че голяма част от помощите всъщност отиват за финансиране на терора срещу Израел. Но въпреки всички критики, вярно е също така, че в момента в Газа няма никой друг освен ООН, който би могъл да облекчи неописуемото тежко положение на хората.

Трудна за решаване ситуация, която започва още от създаването на тази агенция и напълно несъвместимите с днешния ден нейни цели.

Всъщност ООН пречи за постигането на мир в региона и е част и причина донякъде за спиралата на насилие там. Важна предпоставка за този конфликт е решението на ООН за това как да се третират палестинските бежанци. 

На 29 ноември 1947 г. Общото събрание на Организацията на обединените нации решава да раздели тази територия, която след разпадането на Османската империя е под британски мандат, на палестинска и еврейска държава. Арабските членове на ООН са против разделянето и предполагат, че Общото събрание на ООН също ще се противопостави на него, но са победени при решаващото гласуване. Причина за това са разкритията за Холокоста и желанието на членките на ООН да се предотврати повтаряне на подобен геноцид. Създаването на Израел трябва да предостави на евреите сигурност и собствена държава. Същото се предлага и на палестинците, но арабските държави не са съгласни. Важно е да се упомене, че към онзи момент на тази територия живеят и араби, и евреи, а земята принадлежи първо на Осамнската, а после на Британската империя, така че не е вярно, че Израел колонизира чужда територия. Арабските държави обявяват война още в същия ден на Израел и от този ден до сега държавата е принудена да запазва правото си на съществуване чрез насилие. А палестинците възприемат насилието като единствено средство за постигане на своята, или на арабските страни в региона цел – изтласкване на всички евреи от региона и унищожение на държавата им. Насилието се оказва единствен инструмент за самозащита в този регион. То е причина и за бягството и изселването на 800 000 палестинци от тези територии – събитие, което те наричат nakba или катастрофата. С техния статут и тяхната съдба се заема новосъздадената Агенция за палестинските бежанци към ООН, която е отделна агенция от комисариата за бежанците.

Още при създаването й са допуснати две грешки, които в последвалите години до днес всъщност подхранват, а не решават конфликта.

Агенцията разрботва специално разбиране за статута на палестински бежанец, според което за палестински бежанци се считат не само лицата, които са избягали или са били разселени по време на въоръжения конфликт при основаването на държавата Израел или в последвалите войни, но и техните потомци по бащина линия и законно осиновените деца. Следователно в този случай статутът на бежанец може да бъде наследен и дори предаден чрез осиновяване. По тази причина броят на палестинските бежанци е нараснал от 800 000 до около 5,9 милиона души.

Втората грешка е резолюцията от 22 ноември 1974 г., в която изрично се "потвърждава неотменимото право на палестинците да се завърнат в своите домове и имоти, от които са били разселени и изкоренени, и призовава за тяхното завръщане".

Това от своя страна води до две тежки и за палестинците, и за израелците, и за целия регион последствия.

Първото е, че ООН всъщност работи така срещу интеграцията на палестинскикте бежанци в държавите, в които са намерили убежище. Така тяхната група се увеличава и маргинализира. Отношението към тях от страна на арабските държави също се влошава. Те имат ограничения на пазара на труда, в образованието, в пътуването, в усядането. Тоест не са третирани като равноправни граждани не само в отделни случаи в територии, завладявани от Израел, а в целия регион от събратятата им араби.

Вторият проблем е, че обвързвайки решението на палестинския проблем със завръщането им в териториите на британския мандат, ООН де факто отрича правото на съществуване на Израел, макар че именно тя го дава. Парадокс. Израел има население от девет милиона души и за да изпълни целта на Агенцията, би трябвало да приеме над пет милиона бежанци. Няма държава в света, която да се съгласи или да е в състояние да се справи с подобен казус. Това е все едно в България при население от около 6 милиона души да дойдат над 4 милиона потомци на изселени, избягали или прогонени турци при разпадането на Османската империя.

Тук ООН се оплита и в един чисто идеологически проблем. Правото на завръщане на палестинците в старите земи към днешна дата е идея, която обвързва националната идентичност със земята на произход. А това е крайнодясна идеология, според която всеки, който няма родители и прародители, родени в съответната държава, е чужденец, независимо какъв паспорт има  и как се самоопределя. Каква ирония, че именно западните левичари застават зад тази идеология, когато става дума за палестинците и се изправят срещу нея, когато става дума за Европа или САЩ.

Съдбата на палестинците далеч не е уникална. Няма европейска държава, например, която да не е губила територии. Да вземем отново България за пример. Претенциите за реалните граници на новата държава на българите след разпадането на османската империя не са удовлетворени и страната ни води няколко войни с цел завръщане на „бащината земя“. Тези войни са загубени, договорите са подписани и въпреки че все още битува тъгата по „България на три морета“ или „мечтата Македония“, тази тъга не е част от реалната политика, която държавата ни или съседите й провеждат, не е цел, която определя бъдещето и не е претенция, която светът се задължава да удовлетвори.

Идеята за създаване на равноправна палестинска държава, в която сигурност и дом да могат да намерят всички тези 5,9 милиона бежанци, все още изглежда най-реалистичният изход от заплетената близкоизточна ситуация. Но след 7 октомври това решение изглежда все по-трудно за постигане. Това, което е реалистично към този момент, е ООН да признае грешките си и да се откаже от даването на статута на палестински бежанец по наследство, да започне да подпомага интеграцията на потомците на бежанците в държавите, в които живеят, да подкрепя поне палестинска автономия и да обвърже правото на палестинците да се завърнат в старите земи, само, ако става дума за легитимна държава или автономно управление, създадени с преговори с Израел и не за сметка на съществуването му. Тоест да работи за това в обозримо бъдеще да няма нужда от нея и да се саморазпусне. Дали ще съумее да се надскочи, е въпросът, на който в момента всички чакат отговор от тях.