В Ню Йорк е последен ден от седмицата на голямата говорилня - годишната сесия на Общото събрание на ООН. Световно стълпотворение на държавни и правителствени ръководители, които казват каквото имат да кажат по глобалните дела от трибуната на световната организация.

Естествено, централна тема на тази 78-а сесия Общото събрание на ООН беше войната в Украйна и тя стана още по-централна от това, че илюстрира как ООН не изпълнява сърцевината на замисъла си от края на Втората световна война - да предотвратява нови войни, да пази суверенитета на териториалната цялост на държавите, да не позволява правото на силата да мачка силата на правото в международните отношения.

Човек още по-настойчиво се пита за какво ни е такава международна организация, след като актуалната война беше започната в грубо нарушение на нейния устав от една от пазителките му, постоянна членка на Съвета за сигурност - Русия, която на всичко отгоре може да блокира работата на Съвета за сигурност с правото си на вето.

Опасявам се, че с първите три изречения съм изгубил 90 на сто от потенциалните си читатели. Защото, докато светът си задаваше тези въпроси, България (и не само) се вълнуваше от други - кой ще е кандидатът на ГЕРБ-СДС за кмет на София и ще докарат ли "зърнарите" тракторите на жълтите павета?

Докато България се вълнуваше от тези животрептущи въпроси, в Ню Йорк я представяха президентът ѝ Румен Радев и външната министърка Мария Габриел. Как изглеждаше страната ни отвън? Точно както изглежда отвътре - като "сглобка" от несглобяеми неща.

В речта си от трибуната на ООН Радев поднесе още от познатото старо - обща и лицемерна антивоенна реторика и призиви за дипломация и мир, без нито дума за това кой е агресорът и коя е жертвата, без осъждане на престъпленията и посочване на пътя към мира. Малко преди него германският канцлер Олаф Шолц каза ясно: 

 "Трябва да се пазим от фалшиви решения, които представляват мир само на книга. Защото мир без свобода се нарича потисничество. Мир без справедливост се нарича диктатура".

По конституция българският президент представлява страната в международните ѝ отношения, докато правителството прави външната ѝ политика. Трудно беше да се каже, че Радев представляваше точно това, което прави правителството - обект на негови непрекъснати, нападки, включително и от Ню Йорк.

Това пролича най-силно, когато украинският президент Володимир Зеленски се срещна в кулоарите на сесията с представителите на България, Румъния и Европейската комисия. Последните две бяха представени от своите първи ръководители - президента Клаус Йоханис и председателката Урсула фон дер Лайен. Само България участваше на по-ниско ниво - външната министърка Мария Габриел.

Тя олицетворяваше актуалната външна политика на българското правителство, но едва ли можеше да замаскира факта, че държавният глава не е съгласен с нея. Как да приеме човек такъв съюзник или партньор? Всъщност, в Киев и в Брюксел знаят добре как стоят нещата у нас.

Има две Българии - президентска, която гледа на Изток и правителствена, гледаща на Запад. Това значи неопределеност, а неопределеността поражда недоверие. Недоверието има цена, която всеки ден, всеки от нас плаща - в пропуснати инвестиции, в безкрайно чакане пред Шенген, пред еврозоната, пред ОИСР, в отминал в застой живот.

Но на кого му пука? Ние тук ще си бистрим извинил ли се е Денков на "зърнарите", правилно ли полицаят е прострелял грабителя, кого ще номинира Бойко Борисов за кмет на София... ООН? Каква ООН? Украйна? Каква Украйна? Европа? Каква Европа? България? Коя България?