Александър Владимирович Черкасов е председател на Съвета на руския Правозащитен център „Мемориал“. Той е част от „Международен мемориал“ - световно известната правозащитна организация, започнала с проучвания на сталинските репресии и разширила дейността си върху престъпленията още от времето на Октомврийската революция. „Международен мемориал“ и всички негови подразделения в Русия бяха ликвидирани в края на 2021 г. Организацията обаче продължава работата си. Тази година тя бе удостоена с Нобелова награда за мир заедно с беларуския дисидент Алес Бяляцки и украинския Център за граждански свободи. Отличието ще бъде връчено на 10 декември в Осло. Той даде интервю за Клуб Z. 

- Александър Владимирович, позволете ми първо да ви поздравя с Нобеловата награда за мир за „Мемориал“, която ви предстои да получите след броени дни в Осло...

- Както се казва, аз съм само един войник. Не съм ръководител на наградената организация, а "един от". Бях председател на една от организациите на „Мемориал“, но сега вече съм свободен като домашния елф Доби от „Хари Потър“. Ще бъда на церемонията в Осло, но няма да съм аз този, който ще облече фрак. Наградата ще бъде връчена на Ян Рачински - председателя на управата на „Международен мемориал“, който обединява всички клонове. Това е разбираемо.

- Преди година в интервю за Клуб Z заявихте, че правите всичко възможно да спасите архива на „Мемориал“. Успяхте ли?

- Правихме всичко, което трябваше да правим. Този въпрос има следния отговор. Той е първото правило на „Боен клуб“ (романа на Чък Паланик и филма по него - б.р.): "Нито дума за бойния клуб." Ще правим всичко възможно този архив да продължи да съществува.

- За дълго ли напуснахте Русия?

- Напуснах я за определено време. Засега не знам за колко точно.

- От арест ли се опасявахте?

- По делото за ликвидиране на Правозащитния център „Мемориал“ бе назован по име един човек. Това бях аз. Като човек, представляващ организацията, получавах глоби на мое име. Опитаха се да ни ликвидиран за това, че в нашата дейност уж имало признаци на оправдаване на екстремизма и тероризма. След Нова година с нас се захвана Федералната служба за сигурност (ФСБ). През февруари арестуваха един наш съратник. Предявиха му това обвинение. А през март във връзка с делото срещу него бе извършен обиск във всички помещения на „Мемориал“. Всъщност самото дело бе фабрикувано, за да бъде проведен този обиск. След това започнаха разпити. Говорих през април на съдебното заседание за ликвидирането. След което колегите ми настоятелно ми препоръчаха да замина да си почина, да се полекувам. Както и направих през юви. Дори си мисля, че малко се забавих.

От ФСБ обаче започнаха да ме търсят едва през юли. И подозирам защо. Защото започна третото тримесечие на годината. А за тогава са планирали разпити. Те не могат да се отърват от плановата икономика. Но когато се опитваха да ми звънят, за да ме повикат на разпит, се разхождах в Булонския лес край Париж с моя позната почтена дама. Оскърбих ги, не се срещнахме.

- Чудесно руско чувство за хумор...

- Знаете ли, това руско чувство бива различно. Но главното е, че съм напълно сериозен. В цялата тази история с ликвидирането така ясно личаха бюрократичните традиции първо на руските, после на съветските и сега пак на руските спецслужби, че просто може да се напише учебник. Така или иначе, преследването на „Мемориал“ продължава. Московски съд отне на първа инстанция помещенията ни и се страхувам, че всичко това не е свършило.

Но тук се намесва някаква драматургия, някакво подобие на deus ex machina. Точно на  29 декември 2021 г, когато бе ликвидиран Правозащитният център „Мемориал“, Европейският съд за правата на човека (ЕСПЧ) в Страсбург излезе с постановление, че нашето ликвидиране трябва да бъде спряно. Магистратите се произнесоха точно на тодзи ден по наша жалба от 2013 г.

Сега се случи същото. На 7 октомври – деня, в който ни отнеха помещенията, Норвежкият нобелов комитет обявява лауреатите за 2022 г. - нас, беларуския дисидент Алес Бяляцки и украинския Център за граждански свободи. Режисьорите и сценаристите на всичко това имат чувство за хумор – не знам дали е руско или някакво друго, но е хубаво.

- Кои са, според Вас, сценаристите и режисьорите?

- Някои не вярват, но сценарият хич не е лош. Така или иначе, Нобеловата награда за мир втора година поред отива в Източна Европа. Миналата година заедно с филипинска журналистка го получи Дмитрий Муратов, главният редактор на в. „Новая газета“. Това е много важно. Също така е важно, че през тази година Нобеловият комитет реши да отбележи, да подкрепи, да посочи намиращото се под натиск гражданско общество в Източна Европа. Друг е въпросът, че този натиск е различен. За някои - натиск, за други - репресии или масови репресии. А за някои - бомбардировки. Трябва да разберем, че тук на първо място е Украйна, т.е. Центърът за граждански свободи. Украйна е жертва на агресия. Следва Русия, която е нещо отделно. Ние не принадлежим на никой господар, гражданското общество не е вързано като крепостни селяни към него, но Русия е страна агресор. И накрая идва Беларус като страна съучастник на агресора. И всичко това не може да се скрие. Тази награда е присъдена по време на война.

- Как ще коментирате злословията по адрес на Нобеловата награда за „Мемориал“ от висшите кръгове в Русия?

- Оставаше да бъде иначе. Някой си Валерий Фадеев – председател на Съвета при президента на Русия по правата на човека, изтърси, че тази награда не трябва да бъде вземана, че се е дискредитирала. В Русия е правило Нобеловата награда за мир да бъде възприемана не особено добре. Същото се отнася и за Нобеловата награда за литература. Да си припомним Иван Бунин, който уж не е съвсем съветски писател, за Борис Пастернак, на когото не позволиха да си получи наградата, за Александър Солженицин. Да си припомним и Андрей Сахаров, също и Михаил Горбачов - лауреати на Нобелова награда за мир. Също и Дмитрий Муратов. Властта по принцип бе недоволна от всичко това – имам предвид всички наградени. И измисляше защо „това не е така“. Изключение беше Горбачов, но той в случая беше властта.

Но Нобеловите награди за мир означават подкрепа за моите приятели и колеги, които останаха, а не напуснаха Русия. Разбира се, ние знаем, че наградата не спаси Солженицин от арест и изгонване, не спаси Сахаров от арест и заточение. А през този век наградата на Муратов не спаси „Новая газета“ от закриване. И в СССР, и в Русия това отличие не е гаранция за спасение. Но въпреки всичко е важно. Важно е самото присъствие в Нобеловия процес. Нас ни номинираха много години поред. И вече си бях изработил стандартно изказване – да, номинират ни, но не сме идиоти, за да смятаме, че ще ни наградят, това би било мания за величие. После ни ликвидираха и забравихме да мислим за това. И изведнъж сякаш ни настигна светлината на угаснала звезда. Но се опасявам, че медните тръби са по-страшни от огъня и водата*.

Ще ви разкажа един забавен случай, свързан с Нобеловите награди. Искаха да изключат академик Андрей Сахаров от Академията на науките на СССР, след като го наградиха с Нобел за мир през 1975 г. Някой от академиците заяви, че такъв прецедент няма. На което знаменитият Пьотър Капица отвръща, че има – Пруската академия на науките е изключила Алберт Айнщайн. И веднага въпросът за Сахаров бе свален от дневния ред. През 80-те години пак искаха да го изключват. Но председателят на АН на СССР Анатолий Александров пак го спаси. На призивите да уволни Сахаров с мотива, че той отдавна не работи, Александров отговори: „Знаете ли, аз също имам член и той също отдавна не работи. Но го пазя, като вземам предвид миналите му заслуги.“

Ще ви кажа и един малко известен факт за Солженицин. Той използва хонорарите за издаването на „Архипелаг ГУЛаг“ по целия свят за добро дело. С тези пари бе създаден дисидентският благотворителен Обществен фонд за помощ на политзатворниците и техните семейства. Така бе оказана помощ на стотици политзатворници. Днес те в Русия пак са стотици.

- Не ви ли учудва, че Алексей Навални е по-известен на Запад от „Мемориал“? Че Западна Европа недооценява вашата организация и като че ли я е забравила?

- Аз също щях да говоря за Навални, който сега е в лагер при много тежки условия. Той изпрати писмо с поздравление до „Мемориал“. Не бих противопоставял някого срещу друг. Независимо дали ви се иска или не, но Навални днес казва много важни неща. Още през зимата той каза, че ако за да бъде спряна войната, трябва да бъдат напълнени затворите и камионетките с арестанти, ще ги напълним. Такова нещо не може да бъде казано от чужбина, от човек на свобода. Може да го направи само затворник. И това изисква голямо мъжество.

- Не, нито сравнявам, нито противопоставям. А питам не ви ли се струва, че Европа подценява значението на „Мемориал“?

- Не съм чак толкова навътре в европейската политика. Но мога да ви кажа, че докато бе обискиран „Мемориал“, ми се обади не кой да е, а френският президент Еманюел Макрон. Това е изключителен емоционален жест в момент, в който могат да те арестуват. И то от човек, който много пъти е разговарял с Владимир Путин. Горкият Макрон! Но ми се обажда в този момент, което означава, че счита това за нещо важно.  Все пак нас ни знаят в Германия, в Полша и други страни в Европа. Но сме известни с предишни заслуги. Съвсем друго нещо е работата в настоящата ситуация. Нобеловата награда не е повод да се гледаме в огледалото и да лежим на лаврите си. А е нова отговорност.

- Какви са последните новини за Юрий Дмитриев - председателя на „Мемориал“ в Карелия, осъден по скалъпен процес за педофилия? Последното, което прочетохме за него, бе, че е вкаран в карцера за 10 дни. 

- Моите приятели и колеги бяха на свиждане при Дмитриев в навечерието на наказанието. Знам го този лагер номер 18. Той се намира в Потма. Това е възлова гара, от която някога на север тръгваше линия, която по-късно бе демонтирана и продадена. Сега има шосе и покрай него – само лагери. В номер 18 режимът е строг. Преди 30 години там са правили чугунени радиатори за отопление. Това е и междинен лагер, където има карантинна зона за временно настанени затворници. Дмитриев бе пратен точно там да излежава присъдата си.

Би било чудесно на 10 декември Дмитриев да бъде с нас в Осло. Но няма да бъде. Той и в лагера успява да продължи работата си възвръщане на имената. Работи над нови книги за паметта за Сандармох – мястото, където работи от 1997 г. и където откри масови гробове. Той продължава да отговаря на писмата.

- Ще оцелее ли? Все пак е на 66 години.

- Поне отговаря оптимистично на местата. Подобно на Навални, той помага на намиращите се на свобода да оцеляват морално. Сандармох бе място за поклонение от много страни – Русия, Украйна, Литва, Полша, Финландия. През 2015 г. там Дмитриев говори за войната в Украйна, т.е. за анексията на Крим. Тогава местните власти прекратиха сътрудничеството с него. След това изникна делото срещу него. Заради своята дейност Юрий Дмитриев стана враг на руската държава. Но той продължава борбата.

-------------------------

* Изразът „Премини огън, вода и медни тръби“ се среща в различни версии на Аристофан, Плутарх, Вергилий, Хораций и други автори. Огънят и водата символизират физическите изпитания - воля, смелост, кураж. А медните тръби – са нравствените и най-трудни изпитания. Те символизират славата и популярността.