Украйна не се бие просто за свободата си. Украйна се бие срещу опита на Владимир Путин за Съветски съюз 2.0. Следователно Украйна се бие за Европа.

В тази битка украинците не правят сметка за кръвта си, докато Европа дълго си правеше сметки - например за цената на газа.

Ако Украйна оцелее и продължи да кандидатства за членство в Европейския съюз, тези, които смятаха цената на газа, ще решават дали Украйна отговаря на техните маастрихтски и копенхагенски критерии.

Не знам дали тя ще отговори. Но знам, че днес Европа не отговаря на украинските критерии.

Да си спомним, че Путин окупира Крим и помогна за отцепването на Донбас не заради НАТО, а заради желанието на украинците да тръгнат към членство в ЕС.

В края на 2013 г. той изнуди тогавашния украински президент Виктор Янукович да се откаже от споразумение за асоцииране и свободна търговия с ЕС. 

След привикване в Москва Янукович се отказа, но украинците се вдигнаха и го свалиха, което пропагандата на Москва нарече "нацистки преврат".

За да отмъсти за изгубения контрол върху Киев, Путин окупира Крим и помогна за обявяването на т.нар. Донецка и Луганска народни републики в Източна Украйна, в конфликт, отнел 14 000 живота до началото на днешната му война.

Споразумението, което Украйна все пак подписа с ЕС при президента Петро Порошенко, е част от т.нар. политика на Източно партньорство на ЕС.

Развила се от полско-шведска инициатива през 2004 г., тази политика има за цел да подпомага демократичните и пазарните реформи в бившите съветски републики, като им предоставя финансиране и перспектива за европейско членство.

Едва ли в началото на тази инициатива в Брюксел са предполагали до какво може да доведе тя.

Найджъл Фараж, един от изявените идеолози на Брекзит,  го каза в Страсбург през 2014 г., докато още беше евродепутат и лидер на Партията за независимост на Обединеното кралство:

"Ако ръчкаш мечката с пръчка, трябва да очакваш, че мечката ще реагира". 

Мечката реагира още тогава и продължава и днес - все по-агресивно.

Фараж беше прав, въпреки че е демагог. Номерът в демагогията е отвреме-навреме да казваш нещо вярно.

Европа не беше готова за руската реакция. Не е по-готова и днес.

Тогава ЕС не само че не можа да спре Путин в Украйна, но му позволи и да сплаши Армения и да я принуди да напусне Източното партьорство, да се откаже от подобно споразумение за асоцииране и свободна търговия с ЕС.

Европа тръгна да разпространява демокрация, без да може да я защити. Европа и днес не е способна сама да защити своята демокрация без гаранциите на САЩ. И с ужас разбра при Доналд Тръмп в Белия дом, че тези гаранции можело и да не бъдат 100-процентови. 

Европа не дооцени факта, че нейната мирна, "мека" сила е екзистенциална заплаха за режима на Путин - руснаците да видят, че съседите им, с които са делили векове история, могат живеят по-богато и по-свободно от тях. И Путин отвърна на тази заплаха логично в стила на предшестващите го самодържци.

Тя е много по-реална от евентуални ракети, които НАТО някога би могла да разположи в Украйна. Не "Пършинг"-1 и 2 разсипаха бившия Съветски съюз, а новините на "Свободна Европа" и Би Би Си.

Европа тръгна да прави външна политика, дори геополитика, и то - в бившето съветско пространство, без никаква твърда сила зад нея - лекомислено занимание.

През 2014 г. Фараж и подобните му казваха това, което днес твърди Москва: Не ни трябва Украйна. Тя не е наша. Тя е на Русия. Не ръчкайте Русия с пръчка.

Критиците му, т.е. мейнстрийм мнозинството, твърдеше обратното - и Украйна има право на свободен избор, ние защитаваме това нейно право. Къде са те сега, когато то наистина трябва да се защитава?

Колко време и колко кръв трябваше да изтекат, преди да започнат да въоръжават украинците? Колко територия и жертви трябваше да вземе Путин, докато изолират Русия (и то не изцяло) от международните банкови плащания?

Докато украинците се бият в защита на Европа, тя не дава косъм да падне от главите на нейните граждани (включително в България), които продължават открито да подкрепят войната на Путин,  които продължават да се финансират от руски източници, които не прекъсват бизнеса си с него.

Затова много европейци не вярват на Европа. Тя често иска от другите това, което сама не прави. Не зад всичките ѝ красиви думи стоят дела. Това, а  не Найджъл Фараж е причината за Брекзит. Брекзит и Путин се възползваха от слабостта и безхарактерността на Европа и това е главният европейски урок от тази война.

Може би тя нямаше да избухне, ако ЕС още преди години беше имал единството, силата и волята да се превърне и в отбранителен съюз, сравним по способности със САЩ, т.е. в европейски стълб на НАТО и ако беше започнал да взема решенията си във външната политика с квалифицирано мнозинство, е не с единодушие. Все още не е късно.

И поляците са прави - Украйна трябва да получи колкото може по-скоро ясна перспектива за членство в ЕС. Щом Турция може да преговаря за него, трябва да може и Украйна.