Когато онзи напълно случаен прилеп някъде в Ухан, Китай, е започнал да разнася заразата от COVID-19 в края на 2019 г., едва ли някой от нас е подозирал, че в края на тази – 2021-ва, или цели две години по-късно, ще говорим само за него. Е, точно така обаче се случи и изглежда така ще бъде поне още няколко години. Защото дори да успеем да преодолеем напълно здравната криза такава, каквато я виждаме днес, за всички е ясно, че тази, която я последва – икономическата, ще остане още известно време. 

Декември е време за равносметки. Не само за хората, не само за обикновените граждани, но и за държавите – за техните стопански животи, за техните успехи и загуби, за бъдещето и за планове. Можем ли обаче да продължим да правим планове, виждайки, че сме напълно неспособни след хиляди години еволюция да предвиждаме напълно предвидими неща и да се справяме с кризи, за които пишем и четем отдавна, но и с кризи, които лишават имунните системи на обществата ни от основните им функции. Изглежда по-скоро не. 

Все пак Европа, светът, а и България като че успяха да преминат през най-тежката фаза. Някои по-добре, други не чак толкова, но изводите остават за бъдещите поколения. Тези, които трябва да ни предпазят от нови грешки. 

Е... Как се справихме?

Стабилен растеж. Еуфория. Криза 

След първоначалния шок от пандемията и икономическата криза, светът като че доста бързо се опомни и започна да подкрепя икономиките си. ЕС изтегли първия в историята си кумулиран дълг, Федералният резерв на САЩ наводни пазарите с новонапечатани пари, Китай впрегна целия си производствен и човешки капитал и изглеждаше, че всичко потръгва. 

Последва еуфорията. Данните за оценките на бъдещето и от МВФ, и от Световната банка, и от европейските статистически агенции показваха рязко повишаване на прогнозите за растеж – проценти, които не бяхме виждали от години, работните места се завръщаха, бизнесите отваряха, а световната търговия започна малко по-малко да се организира обратно и веригите на доставки да се реализират в пълен обем. 

Разбира се, най-голяма подкрепа за този процес оказа лицензирането на няколко вида ваксини, които позволиха отварянето на държавите (е, поне на повечето) и връщането към нормалността. 

Дотук добре. Само че, както много добре знаем още от училище, на всяко действие следва равно по сила противодействие. Е, оказа се, че може би световната икономика леко изкриви този принцип, защото противодействието на анти-COVID инжекцията за икономиките ни удари рязко, брутално и отново – изненадващо. Дойде инфлацията. 

И като казваме това, е добре да се върнете в началото на текста и да прочетете отново – светът и до днес няма нито един ясен механизъм, с който да се справя с икономически и финансови кризи и всички централни банкери по света знаят само едно – като няма пари, започваме да ги печатаме. Наводняването с тях обаче – логично от простата икономическа теория – повишава цените и те започват да удрят тези, които първоначално искахме да предпазим – уязвимите, бедните и хората в риск. Затова няма какво друго да направим, освен да продължим да печатаме, за да дадем още. Един дяволски кръг, който обаче донесе след себе си инфлация не само на основните ни продукти, но и на енергията. Добре дошли в най-тежката енергийна криза от десетилетия. 

Натискът на повишеното търсене, предпазливостта на търговците, които не напълниха хранилищата, енергийната политика на Русия и огромният азиатски пазар направиха така, че Европа да плаща най-високите си цени на електроенергията в историята, а цената на природния газ да се покачи с 300% за 12 месеца. 

Логично тук проблемът се удвоява, когато разберем, че енергоемките предприятия – тези, които крепят икономиката на континента, започнаха да затварят врати. Не по-различна е ситуацията в Китай, който бе принуден да преотваря въгледобивните си мини и да налага режим на тока дори в ултраразвитите си огромни мегаполиси. 

Франция например дори наложи ценови контрол, за такъв се говори в много други държави. Огромна част от съюзниците в ЕС пък предприеха държавна помощ към бизнес и хора и отново опряха до разхвърлянето на пари. 

Криза в кризата и то поради една проста причина – ние не знаем как да реагираме на кризи, нямаме нито един единен европейски, да не говорим за световен, протокол за действие и не успяваме да предвидим наглед лесно предвидими събития. 

Ако към всичко това прибавим и бруталния избор пред политиците днес: дали да продължат да използват потока от пари, за да помагат на най-засегнатите, или най-накрая да продължат пътя пред енергийната трансформация в зелено, то проблемите изглежда са много повече, отколкото бяха преди година. Няма спор – светът изглежда страда от тежка липса на политическо лидерство, но фактите са ясни – икономиките ни са твърде крехки, за да издържат на тежки стрестестове и без държавната намеса те просто няма да могат да оцелеят. Това е първият голям извод за последните две години. 

Осъзнаването

Вторият извод, който светът успя да си извади през това време бе, че е зависим. Зависим, при това само от едно място – Китай. Когато кризата започна, Европа разбра, че над 75% от маските ѝ идват от Поднебесната империя. Разбра, че огромна част от медикаментите се произвеждат там и че ако Пекин реши да наложи някаква форма на търговско ембарго, без значение от причините, положението тук ще стане неприятно. Първа бе Естония, която открито обяви, че намира зависимостта от Китай за заплаха, припомняйки, че над 90% от технологиите в ЕС, свързани с всекидневието, идват именно от азиатската страна. 

Особено тежко е положението с техниката, особено при производството на чипове, които в момента липсват. Германските автомобилни концерни закриват цели смени в заводите си заради недостига, а „Шкода“ в Чехия дори затваря цели заводи, заплашвайки цялата икономика на Прага и околността. 

Отново автомобилостроенето, както и самолетопроизводството и електрониката пък страдат от липса на китайския магнезий, който в момента приоритетно остава в страната. Повече от 95% от магнезия в Европа идва от Китай, но страната намалява производството си на фона на недостига на енергия в цялата страна. Китай е най-големият производител в света, което означава, че за по-малките производители като Русия и Израел ще бъде трудно да се намесят и да запълнят огромния недостиг.

През последните две десетилетия Китай е изградил почти световен монопол върху магнезия, като е изтласкал европейските си конкуренти чрез това, което конкурентите му определят като широкомащабен дъмпинг. Последвалата зависимост от Китай е поредното неудобство за ЕС, който се опитва да поеме курс към „стратегическа автономия“, като се освободи от азиатските и американските вериги за доставки.

Дали този проблем ще бъде решен - предстои да видим.

Къде сме ние? 

За щастие, трябва да признаем, България успяваше да мине малко „между капките“, докато целият свят се тресеше. В началото на икономическата криза страната ни започна да влиза в нея от добра изходна позиция – с нисък дълг и стабилна макроикономическа основа, докато задлъжнелите големи икономики трудно понасяха бремето на новите дългове.

Част от стабилността се дължеше и на факта, че България бе една от страните, които предложиха най-малка помощ като част от БВП за бизнесите и хората и изкара сравнително кратки пълни локдауни. Първото, разбира се, бе проблем за бизнесите, които негодуваха, но доста от тях успяха някак да се справят, подпомогнати от решението на Европейския банков орган да се наложи мораториум върху плащанията по кредитите за около година. 

Както винаги обаче, когато става дума за България – има едно голямо НО. То дойде след като ваксините се появиха на бял свят и след като останалите страни, които са фактически конкуренти на София, започнаха да черпят с пълна сила от техните предимства. България обаче първо не се справи с поръчката им и в продължителен период на време просто не разполагаше с нужния брой от препаратите. 

Когато този проблем бе решен, дойде този, който не можем да решим до днес. Нивото на ваксинация, без да засягаме причините за това, е отчайващо и това неминуемо започва влияе на икономическото положение на страната. Докато всички страни в Европа бавно и полека започват да забравят за пандемията, ние регистрираме тотални рекорди за смъртност и нови заразявания. Зеленият сертификат, който успя да повдигне темпа на ваксинация, на практика остави половината бизнеси без клиенти, а държавата не изглежда да търси начини за нова допълнителна помощ. 

Положението стана още по-тежко през октомври, когато видяхме два аукциона за продажба на държавни ценни книжа, които приключиха при висока доходност, тоест българският дълг става все по-скъп. Причините за това може да са няколко – пренасищане на пазара, страх от забавяне на икономиката. 

Факт е обаче, че досега дългове бяха теглени само от вътрешния пазар, който вече не може да предложи добри условия, а излизането на международните пазари неминуемо ще доведе след себе си още по-висока доходност заради досега изпратени сигнали към инвеститорите. България е длъжна да набере още капиталов дълг, защото някак трябва да финансира дефицита си, който е разчетен на 4,6 млрд. лв. Все пак е добре да се знае, че страната завършва годината с по-малка дупка в хазната на касова основа, отколкото беше разчетена първоначално, и че и дълг и дефицит остават сред най-ниските в Европа. 

Това обаче не е всичко. Инфлацията дойде и тук и макар страната ни да няма вина за нея – тя е привнесена отвън, ние сме един от най-страдащите от нея народи, защото сме и един от най-бедните в ЕС. Големият проблем обаче е енергията. 

Забатачената българска енергийна система, изпълнена с тежки зависимости и корупционни схеми, е обречена на бавна и мъчителна смърт в ситуацията като днешната. Вече е ясно на всички–  родният бизнес плаща най-високите цени за електроенергия, а природният газ продължава да ни мъчи въпреки имагинерните успехи на правителствата на Бойко Борисов. 

След всичко това, в крайна сметка, водещите банкови анализи по света започнаха да свалят прогнозите си за растеж в страната и тя остава далече назад от своите съседки Румъния и Гърция. Макроикономически сме стабилни, но ако скоро не започнем да консолидираме дефицитите и да намаляваме дълга, рискуваме да влезем в спирала, която ще бъде смъртоносна за икономиката ни.

Какво да очакваме? 

Макар перспективите към момента да не изглеждат леки и някои анализатори да очакват изключително тежка зима, светлина в тунела има. На първо място, защото ваксините успяха да предотвратят нови тежки локдауни в света и такива повече не се очакват. Тоест – световната търговия би трябвало да се възстанови напълно през 2022 г. 

Енергийната криза ще приключи през пролетта, когато новите разчети бъдат направени и европейските газови борси напълнят своите хъбове, а търговците се заредят с достатъчно количества. Намаляването на цената на електроенергията ще свали цените и на основните продукти, а така ще останат повече пари в ръцете на потребителите, които ще купуват повече стоки, ще плащат повече ДДС и хазните ще започнат отново да се пълнят. 

Нищо от това обаче няма значение, докато светът и Европа не започнат разговор за световен протокол по кризите, точно такъв, какъвто Бил Гейтс предложи за здравни кризи още преди години. Днес вече знаем, че предупрежденията му бяха пророчески и че беше прав. 

Крехкостта ни се дължи на свободата ни, но всички видяхме колко лесно може и тя да бъде отнета. И то с цената на много животи. През 2022 г. животът ще започне да се връща обратно в ръцете ни, но само от нас зависи дали ще го запазим там. Дано този път си вземем поука. 

---

Този материал е публикуван в броя на сп. "Клуб Z" от декември 2021 г.