Нова регистрация

(минимално 8 символа)
(минимално 8 символа)

В своите Икономическо-философски ръкописи (1844), съставени в Париж, младият Маркс прави първите стъпки в разработването на икономическата теория, която ще кулминира в основното му съчинение, Капиталът (1867). Тук той виртуозно съчетава достиженията на британската и френската политическа икономия с критиката на класическата немска философия: читателите ще намерят проникновен анализ както на Адам Смит, така и на Хегел.

Основно понятие, разработено от Маркс в Ръкописите, е отчуждението: проблем, който ще стане централен за XX в. – от екзистенциализма до социалната теория – и става изключително важен именно днес. Немският мислител показва как отчужденият труд в капиталистическото общество води не само до физическа, но и до духовна деградация, унижавайки достойнството на човека като свободно същество. 

Интересът към работите на младия Маркс вдъхновява развитието на западния марксизъм, а на изток провокира алтернативни възгледи, оспорващи доминиралата в социалистическия блок ортодоксална интерпретация на големия мислител.
Към този нов превод на Икономическо-философски ръкописи на български език добавяме и нов превод на знаменитата статия „Към критиката на Хегеловата философия на правото. Увод“ (1843): текста, в който Маркс определя религията като „опиум за народа“, но и като протест срещу бездушния свят; в който той призовава за активна съпротива срещу потисничеството.

Карл Хайнрих Маркс (1818–1883) е германски философ, социолог, политикономист, политически журналист, обществен деец и идеолог.

Много често е описван като една от най-влиятелните личности в историята на човечеството. Известен е като един от най-видните критици на капитализма. Основното произведение на Маркс е „Капиталът“ (1867 г.).

Представяме ви откъс от "Икономическо-философски ръкописи (1844)" на Карл Маркс в нов превод на Огнян Касабов:

За Германия критиката на религията е по същество завършена – а критиката на религията е необходима предпоставка за всяка критика.

Земното съществуване на заблуждението се компрометира, щом е опровергана неговата небесна възхвала [oratio pro aris et focis]. Открил само собственото си отражение във фантастичната действителност на небесата, където търсеше някакъв свръхчовек, човекът вече не е склонен да намира само своята привидност, само нечовека, там, където търси и трябва да търси собствената си действителност.

Основата на нерелигиозната критика е: Човекът прави религията – не религията прави човека. Религията наистина е самосъзнанието и самоусещането на човека, все още не постигнал себе си – или вече отново изгубил себе си. Но човекът не е абстрактно същество, присвило се нейде извън света. Човекът е човешкият свят, човешките институции и социалност. Тези институции и социалност създават религията: едно превратно самосъзнание, тъй като те са преобърнат, изопачен свят. Религията е всеобщата теория на този свят, енциклопедичният му конспект, неговата логика в популярна форма, неговият ентусиазъм, духовната му чест [point-d’honneur], моралното му оправ­дание, ритуалното му допълнение, универсалният извор на спасение и утеха в него. Тя е фантастичното осъществяване на човешката същност – тъй като на човешката същност е отказана действителността на истинското ѝ осъществяване. Борбата срещу религията е значи средство в борбата срещу този свят, чийто духовен аромат е религията.

Религиозната нищета е едновременно израз на действителната нищета и протест срещу нея. Религията е въздишката на потиснатото създание, душата на един безсърдечен свят – духът на бездушни обстоятелства. Тя е опиумът на народа.
Снемането на религията като илюзорно щастие на народа повелява неговото действително щастие. Изискването да се откажем от илюзиите за нашето състояние е изискване да се откажем от едно състояние, което има потребност от илюзии. Критиката на религията е значи в зародиш критика на долината на плача, чийто ореол е религията.

Критиката сне въображаемите цветя от оковите не за да носи човекът окови без утехата на фантазията, а за да ги отхвърли и да посегне към живото цвете. Критиката лиши човека от очарованието на религията, за да може той да мисли, действа, да оформя своята действителност като лишен от илюзии, осъзнал се човек – за да се завърти около себе си и около истинското си слънце. Религията е само илюзорното слънце, кръжащо около човека, когато той не кръжи около самия себе си.

След като отвъдността на истината изчезна, задача на историята е да установи истината на отсамното. След като свещеният образ на човешкото самоотчуждение бе разобличен, първата задача на философията, която стои в услуга на история­та, е да разобличи самоотчуждението в неговите профанни образи. С това критиката на небето става критика на земята, критиката на религията – критика на правото, критиката на теологията – критика на политиката.

Следващото изложение, което е принос към този проект, първоначално се обръща не към оригинала, а към едно негово копие – немската философия на държавата и правото, по простата причина, че то се обръща към Германия.

Ако бихме желали да тръгнем от самото немско статукво, макар и по единствения уместен начин, т.е. негативно, резултатът от това пак ще си остане анахронизъм. Дори отрицанието на политическото ни настояще вече събира прах в историческия вехтошарник на модерните народи. Ако отхвърлям напудрените перуки, значи такива все още се носят. Ако отхвърлям обстоятелствата в Германия през 1843 г., значи по френско летоброене едва ли съм дори в 1789 г., камо ли в пламъка на настоящето.

Да, немската история се ласкае да е извършила движение, което нито един народ на историческия небосвод не познава и няма и да познае. Споделихме реставрациите на модерните народи, без да сме преживели техните революции. Веднъж ни наложиха реставрация, понеже други народи се вдигнаха на революция, а после – понеже пак други народи претърпяха реставрация; единия път – понеже нашите господари ги беше страх, а после – понеже не ги беше. Предвождани от нашите пастири, ние се намерихме в общение със свободата само веднъж: в деня на нейното погребение.

Школа, легитимираща позора на днешния ден с позора на вчерашния; школа, заклеймяваща като бунт всеки крясък на налагания с камшик крепостен, стига камшикът да е със стародавно историческо потекло; школа, на която историята се показва само a posteriori, както богът на Израел се показал на своя слуга Мойсей: историческата школа в правото – тя би измислила немската история, ако самата не беше нейна измислица. За всеки къс, отрязан от народното сърце, тя се кълне като Шейлок (като един слугински Шейлок) в дълга на народа, в историческата привидност на неговия християнско-германски дълг.
От своя страна пък доброжелателните ентусиасти, германци по кръв и свободомислещи по убеждение, търсят историята на нашата свобода в праисторията на тевтонските лесове. По какво обаче се различава подобна история от тази на прасето, ако то някога изобщо е бродило свободно из горите? Все пак знаем добре: каквото извикаме в гората, такова ще ни обади и тя. Да оставим тогава на мира тевтонските лесове!

Война на немските обстоятелства! При всички положения война! Тези обстоятелства стоят под равнището на историята, те са под всякаква критика, но остават неин предмет така, както престъпникът, стоящ под нивото на хуманността, остава предмет на палача. В борбата с тях критиката не е страст на главата – тя е глава на страстта. Тя не е скалпел, а оръжие. Нейният предмет е неин враг, когото иска не да обори, а да унищожи. Защото духът на тези обстоятелства е оборен. Сами за себе си те не са достойни за мисълта обекти, а достойни за презрение и презрени съществувания. За себе си критиката няма нужда да се разбере с подобен предмет, тъй като вече е начисто с него. Тя вече не е самоцел, а само средство. Нейният основен патос е възмущението, нейната основна работа – разобличението.

Трябва да бъде обрисуван тъпият взаимен натиск, който всички обществени сфери оказват една върху друга, всеобщото пасивно недоволство, ограничеността, колкото призната, толкова и недооценена – всички те приклещени в рамките на система на управление, живееща от това, че консервира всичко жалко – система, при която жалкото е на власт.

Какво зрелище! Общество, разделено до безкрайност на най-разнородни клики, които се противопоставят една на друга с дребнавите си антипатии, с лошата си съвест и бруталната си посредственост – клики, чието лицемерно и взаимно недоверчиво отношение позволява на господарите им да ги третират еднакво, макар и с различни формалности, като концесионирани наличности. И които трябва да привиждат концесия, наложена им по милост от небето, дори в това, че ги владеят, че ги управляват и притежават! А от друга страна: самите управници, чието величие е обратно пропорционално на броя им!
Занимавайки се с подобно съдържание, критиката се превръща в юмручен бой и тук работата е не дали противникът е благороден, равностоен или интересен – работата е да бъде засипан с удари. Работата е на немския народ да не бъде оставен дори миг на самозаблуда и примирение.

Действителният гнет трябва да бъде направен още по-гнетящ, като стане и осъзнат; унижението – още по-унизително, като се оповести публично. Всяка сфера на немското общество трябва да бъде обрисувана като негова срамна част [partie honteuse] – всички тези вкаменили се отношения да бъдат заставени да затанцуват под собствената им мелодия! Народът трябва да се научи да се ужасява от себе си, за да му бъде вдъхнат кураж. Това ще изпълни една неотменима потребност на немския народ – а потребностите на народите са за тях последното основание да търсят удовлетворение.

Тази борба срещу ограниченото съдържание на немското статукво не може да не представлява интерес и за развитите, модерни народи, защото немското статукво е явният завършек на ancien régime, а този  стар режим е скритият дефект на модерната държава. Борбата срещу немското политическо настояще е борба срещу миналото на модерните народи, над които все още тегнат спомените за това минало. Поучително е да видят как, веднъж преживял при тях своята трагедия, старият режим се явява повторно в ролята на немски призрак, разиграващ комедия. Историята му беше трагическа, докато все още продължаваше да бъде отколе съществуващата светска власт, срещу която свободата се изправяше само като идея у отделни личности – с една дума, докато той все още вярваше и трябваше да вярва в собствената си правомерност. Докато старият режим в своята роля на вече наличен световен ред все още се бореше с един тепърва оформящ се свят, на негова страна стоеше една световноисторическа, но не и личностна грешка. Затова залезът му беше трагичен.

Напротив, днешният немски режим – един анахронизъм във флагрантно противоречие с всеобщо признатите аксиоми, изложената на показ пред света нищожност на ancien régime – само си въобразява, че вярва в себе си, а иска от света да си въобразява същото. Ако вярваше в собствената си същност, щеше ли той да я прикрива под привидността на чужда същност и да дири спасението си в лицемерието и софистиката? Съвременният стар режим е просто комедиантът на един световен ред, чиито истински герои са мъртви. Историята е упорита и преминава през множество фази, докато положи в гроба някой свой стар облик. Последната фаза на една световноисторическа форма е нейната комедия. Боговете на Гърция, веднъж смъртно ранени в трагедията на Есхиловия „Прикованият Прометей“, трябваше да умрат отново в комедията на Лукиановите „Беседи“. Защо е такъв ходът на историята? За да може човечеството да се разделя ведро със своето минало. Такава ведра историческа роля отреждаме и на политическите сили в Германия.

Коментари

Най

Следвайте ни

Още по темата

Още от категорията

Скъпи потребители,

От днес - 25 май 2018 г. - влиза в сила новото европейско законодателство за защита на личните данни, известно още и като GDPR.

Тук можете да прочетете целия документ: "Регламент (ЕС) 2016/679 на Европейския парламент и на Съвета от 27 април 2016 година относно защитата на физическите лица във връзка с обработването на лични данни и относно свободното движение на такива данни." (тук)

Във връзка с това "ЗЕБРА БГН" АД приема нова "Политика за поверителност" (тук), съобразена с GDPR.

Целта на новите правила е да дадат на вас повече права за контрол над собствените ви данни и по-добра защита на неприкосновеността ви.