В седмицата на столичната Алея на книгата „Кръг" пуска на пазара „Кръгове" – сборник с есета от американския писател и философ Ралф Уолдо Емерсън (1803 – 1882). С това издание екипът на издателството затваря кръга от трансценденталисти в каталога си, като нарежда Емерсън до Хенри Дейвид Торо и Маргарет Фулър. Книгата събира тринайсет текста на Емерсън – един от най-блестящите умове на Америка, чрез които богатото му творчество е представено в пълнота. „Кръгове" излиза на 9 септември в превода на проф. Албена Бакрачева, която е съставител на сборника и автор на послеслова. Изящната корица е дело на художника Кирил Златков.

Две от тринайсетте есета в сборника са преведени на български за първи път – „За любовта" и „За компенсацията в живота". Самият текст „Кръгове", който дава и заглавието на българското издание, Емерсън пише през 1841 г. В него той разсъждава върху идеята за безкрайността на кръговрата във вселената и насърчава възприемането на нови мисли и идеи: „Няма истина толкова върховна, че да не стане банална в светлината на ново мислене". Томът съдържа и други емблематични за Емерсън текстове като „Природа", „Поетът", „Свръхдушата"и „За концентрацията в живота". Не е пропуснато и есето „Торо", посветено на Хенри Дейвид Торо, свързан с Емерсън до края на живота си. През 2022 година светът ще отбележи и две кръгли годишнини – 160 години от смъртта на Торо и 140 години от загубата на Ралф Уолдо Емерсън.

Представяме ви откъс:

Из „Поетът“

Тъй наричаните познавачи на изящните изкуства най-често са люде, понатрупали малко сведения за великите платна и скулптури и дарени с известен усет за красивото, ала запиташ ли се дали душите им са красиви, дали постъпките им напомнят прекрасни картини, ще осъзнаеш, че тези люде действат егоистично и под напора на момента. Тяхната култивираност е ограничена също както сухите съчки са топли само на мястото, където ги триеш, за да запалиш огън, а инак остават студени. Познанията им за изкуството се свеждат до наизустени правила и подробности, чували са нещичко за цвят и форма, колкото да правят впечатление. Не е чудно, че представата ни за красивото е станала толкова повърхностна, след като я градят аматьори; загубило се е сякаш непосредственото въздействие на красивото върху душата. В нашата философия няма понятие за форма. Все едно сме лумнали в телата си като запалени факли, не се мисли за съотношение между дух и тяло, камо ли че второто е породено от първото.

Такъв е подходът и към нещата край нас: интелектуалците отхвърлят всякаква същностна зависимост на материалния свят от мисълта и волята. Теолозите смятат за чисто празнословие да се говори за духовния смисъл на някой кораб, облак, град, договор и предпочитат здравата твърд на историческите факти; дори поетите са напълно доволни да водят уреден примиренчески живот и да нижат фантасмагории на безопасно разстояние от своя реален опит. Само че великите умове на света – Орфей, Емпедокъл, Хераклит, Платон, Плутарх, Данте, Сведенборг, всичките майстори на скулптурата, живописта и поезията – нито за миг не са преставали да изучават двойното, тройното, десеторното, хилядопластовото значение на всеки осезаем факт.

Та ние не просто носим огъня, не сме просто факлоносци, а сме самите деца на огъня, създадени сме от него, на няколко тласъка неговата божественост се е преобразила в нас, без да разберем. И тази скрита истина, а именно, че изворите, от които блика реката на Времето заедно с всички създания в нея, са поначало идеални и прекрасни, отправя вниманието ни към същността и задачите на Поета, на човека, отдаден на красотата, към неговите способи и средства, както и изобщо към изкуството в днешно време.

Обхватът на темата е огромен, тъй като поетът е представителна фигура. Сред безброя половинчати люде той единствен е цялостен човек – благо не самостойно, а всеобщо. Младият почита гениите, защото несъмнено му дават повече, отколкото сам може да си даде. И те като него черпят от вселенската душа, но много по-дълбоко. Природната красота е по-голяма в очите на почитателите, когато знаят, че и поетът я съзерцава. Поетът е изолиран от съвременниците по силата на истината и своето изкуство, ала има за утеха, че рано или късно откровенията му ще поведат човечеството. Защото хората могат да живеят само в истина и имат нужда тя да бъде изказвана. В любовта, изкуството, въжделенията, политиката, труда, игрите ние се учим да изразяваме своите болезнени тайни. Човек е само наполовина себе си, докато не е намерил своя изказ.

Въпреки че е крайно необходим, адекватният изказ си остава рядкост. Все преводач ни е нужен – защото голямата част от хората така и не порастват, никога не постигат себе си и немеят в своята неспособност да говорят за общуването си с природата. Няма човек, който да не изпитва някакво свръхсетивно доверие към слънцето, звездите, земята, водата. Те са на негово разположение и очакват да го подкрепят във всяко едно нещо. Ала някакво противодействие или прекалена инертност у нас пречи на пълноценното им съдействие. Твърде слабо се впечатляваме от природата, та да се превърнем в художници. А би трябвало всеки неин досег да ни изпълва и озарява. Би трябвало всеки човек да е дотолкова поет, че да може да изложи в разговор какво е преживял. Ала обикновено тези лъчения, тези импулси само достигат сетивата ни, без обаче да докоснат живеца, така че да затрептят, възпроизведени в реч. Поетът е този, при когото осезание и изказ са равностойно силни, пред когото препятствия няма, който съзира и владее каквото другите могат само да мечтаят, който преобръща целия ход на човешкия опит и олицетворява всичко най-ценно човешко в своята велика мощ да поема вселената в себе си и да я споделя в слово.

Защото вселената има три чеда, родени едновременно, които се появяват под различни имена във всяка мисловна система; дали ще ги наричаме причина, действие и следствие, или по-поетично – Юпитер, Плутон и Нептун, или теологически – Отец, Свети дух и Син, все едно; аз ще ги наричам тук Знаещия, Действащия и Изказващия, названия съответно за любовта към истината, любовта към доброто и любовта към красотата.