Кинжалът, драперията, позата на модела... всичко трябва да е перфектно нагласено, за да нарисуват идеалната автентична картина. Но някой прекрачва границите на изкуството и всява истински хаос в групата художници. Извършено е убийство. Време е да се намеси Родерик Ален, най-известният инспектор от Скотланд Ярд. Но докато той опитва да разплете случая и да залови убиеца, се появяват неочаквани пречки, които го карат да се съмнява в себе си.

Найо Марш (1895 – 1982) е сред най-прочутите криминални автори в света. Считана за най-голямата звезда на жанра през неговия Златен век, тя е автор на над 30 успешни романа (в периода между 30-те и 80-те години на ХХ век). С несравнимия си стил, в който се преплитат финес и хумор, умело изтъкани сюжети и интригуващи персонажи, Марш оформя криминалния жанр такъв, какъвто го познаваме днес.

Найо Марш е всеобщо призната като една от великите „Кралици на криминалната литература“, наред с Агата Кристи. Нейният най-обичан и популярен герой е красивият инспектор Родерик Ален, който с лекота печели читателските сърца по цял свят.

Представяме ви откъс от "Tалант за престъплениe", Найо Марш, издателство "Ера":

 

Рутинна работа

Ален се върна в салона и видя, че е пълно с хора. Длъжностните лица от Скотланд Ярд бяха пристигнали и с тяхната поява разследването започна да придобива обичайните рамки. Сърцето на Ален заблъска в гърдите при вида на познатите до болка фигури с шлифери и бомбета, с техните куфарчета и фотографски пособия – сякаш не беше изминала една година, прекарана далеч от бреговете на мъгливия Албион. И тук, сред тях, едър и широкоплещест, олицетворение на здравия разум, беше старият Фокс, който засия, като видя Ален.

– Много се радвам да ви видя, сър!

– Здравейте, Фокс, стари друже.

Тук беше и детектив-сержант Бейли, лицето му не бе толкова мрачно, както обикновено, и зад него – детектив-сержант Томпсън. Дрезгави гласове дружно пропяха:

– Радваме се да ви видим, сър!

Началникът на местната полиция Блекман наблюдаваше сърдечното посрещане и се усмихваше доволно. След като изчака размяната на поздрави и ръкостискания да приключи, той представи на Ален плешив мъж, нисък и много спретнат.

– Инспектор Ален, това е доктор Амптхил, нашият полицейски лекар.

– Приятно ми е да се запознаем, господин Ален. Казаха ми, че искате да говорите с мен. Извинявайте, че ви накарах да чакате.

– Дойдох не много преди вас – отвърна Ален, – да отидем да видим местопрестъплението.

Блекман ги поведе към вратата в дъното на коридора, отключи и излязоха в градината. Във въздуха се носеше аромат на чемшир. Мрак вече обгръщаше всичко наоколо.

– Позволете ми да ви покажа пътя – предложи Блекман.

Дългият лъч на фенерчето освети част от криволичеща пътека, подредиха се в индийска нишка и тръгнаха след началника. Невидими в тъмното вейки брулеха бузите на Ален. 

Най-после отпред се очерта черен правоъгълник.

– Хей, Слиго, там ли сте? – извика Блекман.

– Да, сър – отговори някакъв глас наблизо.

Чу се дрънчене на ключове и звук от отваряне на врата.

– Почакайте да намеря ключа за осветлението – каза Блекман. – А, ето го.

Помещението се обля в светлина. Ален заобиколи дървения параван на входа и влезе в ателието. Блъсна го остра миризма на боя и терпентин и сноп светлина го заслепи. Над подиума за модела беше инсталирана мощна лампа, засенчена от едната страна, за да хвърля всичката си светлина върху подиума, също както лампата над операционна маса е фокусирана върху пациента. Блекман беше щракнал само един електрически ключ, така че останалата част на ателието тънеше в мрак. Ефектът беше драматичен, сякаш бе художествена композиция. Ярката синя копринена драперия блестеше толкова ослепително, че причиняваше болка в очите, гънките падаха на дипли, пронизани в средата от окървавен кинжал. Острието стърчеше като пирон и хвърляше зловеща сянка по диплите на синия плат. В единия край на тази композиция, внезапно изчезваща в сянка, се виждаще издължена бяла издутина.

– Драперията и кинжалът не са пипани, откакто е умряла жертвата – обясни Блекман. – Разбира се, малко са разместили нещата, когато са вдигнали трупа.

– Разбирам – каза Ален, приближи се до подиума и огледа острието на кинжала.

Остро, триъгълно и много изтънено на върха, приличаше по-скоро на огромна губерка. Беше изцапано с нещо ръждивокафяво. В основата, където бе пробило драперията, се виждаха същите на цвят петна, в една-две от гънките бяха засъхнали малки локви кръв. Ален погледна доктор Амптхил.

– Кръвта трябва да е изтекла, когато жертвата е била вдигната, нали?

– Какво? А, да, мисля, че кръвотечението е продължило до самата смърт. Доколкото разбрах, след като са положили убитата жена на дъските, повече не са я докосвали. Когато дойдох, тялото лежеше там, където е сега.

Лекарят се обърна към белоснежната издутина, която оставаше наполовина в кръга светлина.

– Да я открия ли?

– Да, моля – отвърна Ален.

Доктор Амптхил отметна белия чаршаф.

Трой беше скръстила ръцете на Соня Глък върху голите ѝ гърди. Сянката им падаше по такъв начин, че долната част на торса оставаше скрита в тъмното. Раменете, ръцете и главата бяха ярко осветени, устните разтворени, сковани, и разкриваха зъбите. Очите бяха притворени. Тънките вежди бяха леко повдигнати, сякаш в учудване.

– Трупното вкочанясване е ясно изразено – обясни лекарят. – Жената очевидно е била здрава и това място е добре отоплено. Газовото отопление е изключено по някое време, след като тя е умряла.

Смъртта е настъпила преди единайсет часа.

– Огледахте ли раната, доктор Амптхил?

– Само повърхностно. Острието на кинжала не е било поставено абсолютно вертикално. Минало е между четвъртото и петото ребро и е пронизало сърцето.

– Нека погледнем раната.

Ален пъхна ръце под тялото и го обърна на една страна. 

На гърба ясно се виждаха следи от слънчево изгаряне. На три инча вляво от гръбначния стълб тъмнееше дупка. Изглеждаше мъничка и ясно очертана, въпреки венеца от засъхнала кръв около нея.

– Да, всичко изглежда точно както казахте, доктор Амптхил. Трябва да направим снимки. Бейли, опитайте се да снемете отпечатъци от драперията, кинжала и дъските на подиума. Опасявам се, че няма да бъдат много, но направете всичко възможно. Докато Томпсън настройваше фотоапарата, Ален запали останалите лампи и започна да оглежда ателието. Фокс се присъедини към него.

– Странно престъпление – отбеляза той. – Бих казал романтично.

– Мили Боже, Фокс, имате много зловеща представа за романтиката.

– Добре тогава, сензационно – поправи се Фокс. – Вестниците ще вдигнат голям шум. До сутринта ще довтасат цели орди репортери.

– Това ми напомня, че трябва да изпратя телеграма на семейство Батгейт, защото ще ме чакат утре. А сега, да се залавяме за работа, хитра лисицо. В момента виждаме ателието такова, каквото е било тази сутрин, когато се е събрал целият клас. На всички палитри са смесени бои и на всички триножници са сложени платна. Виждаме седем скици – седем различни версии на позата.

– Да, това е полезно – съгласи се Фокс. – Или поне онези рисунки, които имат известна прилика с човешко същество. Ето например онази кошмарна цапаница вляво наподобява повече купчина червеи, отколкото гола жена. Предполагам, че би трябвало да изобразява мъртвата, нали?

– Така мисля. Художникът вероятно е сюрреалист или вортицист, или нещо подобно – отвърна Ален и огледа платното и работната маса пред него. – Ето го името, на кутията с боите е. Филида Лий. Да, Фокс, тази рисунка е доста чудата, няма съмнение. Но ето онази грамада в съседство е повече по вкуса ни. Тук всичко е семпло и ясно. Ален посочи огромното платно на Кати Босток.

– Много дръзко и самоуверено – възхити се Фокс, сложи очилата си и се втренчи в картината.

– Тук позата на тялото е изобразена много добре – добави Ален и после двамата се преместиха пред масата на Седрик Малмзли. – Мисля, че това е илюстраторът – продължи Ален. – Да, ето това е рисунка с криминален сюжет.

– Мили Боже! – възкликна Фокс, скандализиран до дъното на душата си. – Той е изобразил младата жена, след като е била убита!

– Не, не! Това е била първоначалната идея за позата. Той само е добавил кинжал и мъртвешко изражение. Ето го портфолиото с всичките рисунки. Хм, доста сладострастни форми – нещо в стила на Биърдсли, примесено с малко модернизъм. Аха! – Ален откри изящен акварел в старинен стил, който изобразяваше трима косачи на красива ливада, осеяна с купи сено, на заден план се виждаха подкастрени върби и средновековен замък с кули. – Странно! – измърмори той.

– Кое по-точно, господин Ален?

– Това ми се вижда познато. Не мога да си спомня – сякаш едната половина от мозъка ми изпреварва другата...