Започвам да имам все по-сериозни подозрения, че ако се изкача на някой висок хълм в планината и извикам: Ехоооо, в отговор ще чуя: Славиииии Бинеееев.

Вероятно на пръстите на едната ми ръка останаха политици, интелектуалци, писатели, артисти, медийни авторитети, които да не са дали мнението си по казуса „Бинев“ с различни нюанси на емоционалност и възмущение.

Ако от друга страна преброим материалите, посветени на бюджета за следващата година, на „Южен поток“ или посещението на премиера в Брюксел (събития, които се случват по същото време като одисеята с Бинев) и тези на тема "все още председателя на комисията по култура и медии на НС", вероятно вторите ще имат предимство с пъти. И то по една съвсем проста причина – да се обсъжда Слави Бинев е лесно. Той е една голяма, ярка, шумна, дразнеща и затова лесна за уцелване мишена, която трудно се пропуска. 

Да го анализираш – с елемент на насмешка и чувство за превъзходство – е правилен и печеливш ход. Винаги е в десетката.

Всъщност лесните лишени, които си набелязваме като медии, като анализатори, като изразители на мнение привидно са твърде различни, но имат някои общи характеристики:

  • - Неуместност – Слави Бинев например е неуместен за председател на комисията, която оглавява. Биографията му, която е пълна със спорни моменти, го прави неприемлив за различни групи в обществото. За много хора той се възприема като антипод на култура заради "ценностния" си принос по време на разностранните дейности, които е развивал.
  • - Обектът има трески за дялене, не е невинен.
  • - Обектът трябва да притежава ярки факти в биографията си, които могат да бъдат многократно повтаряни, предавани и интерпретирани във все по-цветисти версии. Ако някой е бил съден, доказано корумпиран е или е хванат в конфликт на интереси – е досадно. Ако се е женил три пъти, практикува йога и владее странни пози или говори на меко – това е чудесно и веднага го прави силно подозрителен. Няма да припомням тук цветисти факти за Бинев – всеки би трябвало да ги знае вече наизуст.
  • - Обектът не знае да си държи езика зад зъбите и има болезнена склонност да дрънка врели-некипели пред медиите. Колкото повече нагазва лука, толкова повече се ожесточава да ражда медийни бисери. Пак цитатите от монолозите на Бинев ги спестявам, само припомням последното му откровение, че е модерен хъш и че да си хъш, когато си богат е много по-трудно, отколкото, когато си беден. Това вместо да помълчи за известно време. 
  • - Обектът притежава известно простодушие,непукизъм или склонност към обществен ексхибиционизъм…
  • - Обектът трудно осъзнава, че понякога е по-добре да подадеш оставка.
  •  
  • И най-важното за случаите на лесни мишени: Реакцията никога не съответства на проблема, който тези хора представляват. Тя е много по-хиперболизирана.  

Слави Бинев е най-яркият случай от последно време, но не е единичен. Що приказки бяха изприказвани например за Ана Баракова – що ехидни забележки отнесе пловдивската депутатка за външен вид, килограми, грим, котенце и т. н. махленски обсъждания. Баракова е класическа лесна мишена – върху нея можеш да упражняваш  злобен хумор, ироничност и позата си: „Боже, каква посредственост вирее в парламента“, да разшириш мислите си за качеството на депутатите, избирателната система и въобще да изглеждаш умен и справедлив без особено да се напрягаш. Всъщност тя е доста по-безобиден проблем от много други депутати, които са се сраснали с парламента и са се превърнали в отявлени лобисти на съмнителни каузи, но за които никой не обелва и дума.

Друг пример – Божидар Лукарски. Председателят на СДС притежава също много от качествата на лесна медийна стръв.Или притежаваше – напоследък доста повече внимава какво говори, а това не е малко преимущество, за да те позабравят. И да позагубиш „популярността си“. Назначението на Лукарски за министър на икономиката – определено от мнозина като неуместно заради подозренията за липса на компетентност – предизвика много реакции. За капак той реши да се сравнява с предишния президент на Франция Никола Саркози. Преди това Лукарски беше цитиран и коментиран  за своите непохватни опити да излъже, че не е казвал определени реплики. Възбудата около него обаче направи много по-малко обсъждан и помогна да се отече бързо в пространството будещия съмнения избор на Владислав Горанов за финансов министър. Същевременно единият оглавява почти изпразнено от съдържание министерство, а другият – ключов център на стабилността на управлението.

Класик и ветеран в тази категория е министърът на културата Вежди Рашидов. Маниер, действия, доста повърхностното вникване в материята, за която отговаря, непремереното говорене – всичко това работи „за“ превръщането му в любима мишена. Рашидов – може да бъде досаден, неподготвен, не добре възпитан и т. н., но като министър може да нанесе много по-малко вреди от министъра на екологията например. Но това е сфера, която е скучна и сложна, и затова не се обсъжда масово.

Последното действие на Рашидов спрямо Бинев – да го бойкотира – се оказа нескопосан опит да стане част от правилното мнозинство (при положение, че то протестира и срещу него). Толкова нескопосан, че събра отново и не без основания, иронични коментари.

Примерите за подобен подход са многобройни – присмехът, на който беше подложена една от здравните министри по времето на първия кабинет „Борисов“ Ана-Мария Борисова основно заради резките си маниери и непремерен език, покойния министър на културата Божидар Абрашев, който беше непрестанно осмиван и т. н.

Защо е по-лесно е да се яростиш срещу Рашидов или Бинев, но да не даваш и малка сянка да  падне върху големия началник Бойко Борисов (тук изключвам режисьора Александър Морфов, който откровено степенува протеста си като не изключи от него, нито Борисов, нито управляващата класа по принцип)? 

Защо много рядко някой споменаваше Искра Фидосова и Христо Бисеров - двамата сиви кардинали на ГЕРБ и на ДПС, докато бяха в силата си? А след като удобно изчезнаха от публичното пространство, никой не се сеща за тях. Нима са изчезнали с тях практиките, които те олицетворяваха? Никой от двамата обаче никога не е бил лесна мишена.

Може ли действията на Баракова да бъдат по-обсъждани от тези на главния прокурор Сотир Цацаров или на шефа на ДАНС Владимир Писанчев?

И т.н., и т.н.

Вярно, по-ненатоварващо е да говорим за личности, отколкото да обсъждаме политики или грешки на системата.

Усилията, които изразходваме срещу очевидните мишени, уви, рядко са правопропоционални на ползите от тяхното разобличаване. Не можем без тях, но да не ги надценяваме.  Най-много малко да отпушат напрежението...С тях не решаваме системни проблеми, понякога те са техен продукт и толкова.