„Имам приятели, които са гей, обаче...“ Ако всеки път получавам по левче, когато някой някъде каже тази прословута фраза и продължи натам с отявлени хомофобски аргументи, щях сега да си имам язовир край Кърджали, резиденция в Бояна и къща с пет тераси в центъра на София.

Всяка година около прайда в София страстите на тема правата на хомосексуалните в България се нажежават. Винаги се намира някой известен, който да обясни, че „имал такива приятели, обаче те не парадирали“ и да призове да се спре с тези „глупости“, защото хомосексуалните нямали проблеми.

Тази година се случи така, че звездата, която се обърна срещу хомосексуалните хора, бе Милена Славова. Шокът този път бе по-голям, тъй като Милена бе идентифицирана с борбата за свобода, с борбата за правото да бъдеш себе си, да се различаваш от масата, без това да е повод да бъдеш нападан, арестуван, бит.

Други пък защитиха певицата с аргумента, че всеки има право на мнение и забраната то да се казва свободно ни връща обратно в тоталитаризма. 

Но

 

право на мнение ли е хомофобията?

 

Престъпленията от омраза са включени в повечето наказателни кодекси в Европа. Нещо повече, България е подписала в договора си за присъединение задължението да спазва правата на всички малцинства, включително и на ЛГБТ хората. Престъпленията от омраза срещу тях обаче  не са включени в Наказателния кодекс в България. Те се третират като хулиганство. 

Всъщност свободата на мнение не е абсолютна. Не е безнаказано да пропагандираш опасни за живота идеи, да насъскваш срещу хора, да призозваваш към дискриминация, да обиждаш или клеветиш. Ако правото на мнение бе толкова свещено, че да не подлежи на никакви ограничения, то нямаше да има дела за клевета.

Има ли връзка между изказвания като това на Милена, която нарече хомосексуалните „извратеняци, прелъстяващи деца“ и престъпленията срещу хора от ЛГТБ-общността? Близо половината от хомосексуалните хора в Европа са ставали жертви на подбуждане към омраза или престъпления от омраза. Това се вижда от доклада на Агенция на Европейския съюз за основните права (FRA). В България точният брой на пострадали не е ясен, защото такива данни не се събират. А и не всеки би признал открито сексуалната си ориентация, за да не бъде преследван, дискриминиран, нападан.

Но също така в България има гонения на хомосексуални или дори на хора, които приличат на хомосексуални. Например, докато вървят споровете има ли Милена или който и да е друг право на „свободно мнение“ да отрича де факто правото на съществуване на огромна група хора, в Пловдив от месеци вървят гонки за “прочистване на парковете от гейове.“ Жертвите на тези гонки са все деца и то такива, които просто нападателите са решили, че приличат или се държат като хомосексуални. Понякога за това е достатъчен просто един розов кичур в косата, пирсинг или по-нестандартно облекло. Тоест, ако Милена не беше известна, би рискувала, ако се разхожда в пловдивските паркове. Нищо, че е православно-хетеросексуална, обикновено нападнатите нямат време за обяснения. 

Нека да припомня, че през 2008 година в Борисовата градина по същата причина група хомофоби преби до смърт 25-годишния студент по медицина Михаил Стоянов. Те просто решили, че той им прилича на хомосексуален и му счупили врата с побой. На българската държава й отне осем години и то под силен натиск на правозащитници, за да вкара в съда убийците му, които иначе бяха заловени бързо по телефона на Стоянов, открит у тях.

 

Защо хомосексуалните у нас ходят на прайд и парадират ли с това?

 

Прайдът не е същото като парад, за разлика от цветните и много весели карнавали, които се правят от ЛТГБ-общността в Западна Европа и САЩ, българският прайд е доста скромен, на него не става дума за парадиране, празнуване или купон, а за защита на права. А хомосексуалните нямат същите права като хетеросексуалните, въпреки че хомофобите твърдят обратното.

Едно от исканията на българската гей общност е нападенията срещу сексуалната ориентация да бъде включена в Наказателния кодекс наравно с нападенията срещу някого заради раса, народност, етническа принадлежност, религия и политическите убеждения. 

Да си гей в България е опасно за живота, здравето, кариерата, нормалния живот. Много от хората с хомосексуална ориентация емигрират в Европа, за да могат да живеят спокойно, без да се притесняват, че могат да бъдат пребити и дори убити, защото са се родили такива. Другият проблем, който те имат, всъщност е проблем и за хетеросексуалните. В България съжителството на семейни начала не се приравнява с брака. Тоест, ако имате деца от някого, живеете с някого като двойка, имате общо жилище, доходи, разходи, любов, подкрепа, но не сте подписали – правото ви на всичко това това автоматично се изпарява, ако с единия се случи нещо. Не може да получавате информация за състоянието му в болница, не можете да го наследявате, нямате права върху децата. Всички тези „битови“, но всъщност основни житейски неща, не могат да се оправят с договор при нотариус, както си въобразяват много хора. И ако хомосексуалните са наясно с това, вероятно е време и хетеросексуалните да се образоват юридически и да разберат колко е важно партньорствата им да се признават от държавата  и без подписа в гражданското, стига да ги регистрират като такива. А не да се отказват от тази възможност, само и само, за да не позволят същото право на хомосексуалните.

Така че отричането на гей хората и правата им, поставянето под опасност на живота и здравето им, изключването им от общия живот не са право на мнение. Тази мантра само вреди на всички. Вместо да се гнусите, че хомосексуалните „ви навират в очите сексуалността си“, може другият път просто да излезете с тях на улицата и да поискате двойките да имат възможност да живеят заедно и без брак, без да са ощетявани от закона, а в парковете да може да се разхожда всеки, без да се страхува, че може да пострада, защото е гей или прилича на гей.