Една голяма загадка. Това е история с много тайни сюжети, чиито автор също остава анонимен за своите читатели. Остров, диктатор, наричан Подполковника, къде достоверни сюжети, къде измишльотини, разказът в политическата сатира „Подполковника и пролетта” засмуква съветници, зажаднели за власт наследници, ВИП-ове, журналисти, международни дипломати и, разбира се, българското разузнаване. Кой е Нил Колефф и защо крие своята самоличност? Клуб Z така и не успява да научи, но зададе няколко неудобни въпроса на тайнствения писател.

 

- Кой сте вие, г-н Колефф? Трябва ни ваша снимка за интервюто.

- За да не въвеждаме в заблуда вашите читатели още от самото начало, нека обръщението към мен бъде просто Нил, предпочитам по-непринудена комуникация, ако нямате нищо против. Оттук нататък няма да се уморя да повтарям, че всеки, който прояви интерес или се докосне до Подполковника, независимо дали ще го хареса, или не толкова, се превръща в мой най-скъп приятел, затова да изоставим формалностите и да си говорим на малко име. И така – кой съм аз? Най-краткият отговор - още се търся. Това за мен е много дълъг процес, който върви бавно и изключително трудно. Затова в този смисъл и на този етап ми е невъзможно да ви предоставя и своя снимка, разбирате защо, но ви обещавам – когато се намеря - вие първи да я получите.

- Какво ви накара да напишете книга с такъв сюжет и да изберете мястото, където се случва историята ви?

- Ако ви призная истината, сигурно няма да ми повярвате, но тъй като никога не лъжа – ще ви кажа: и аз не знам какво ме накара да започна. Всъщност най най в самото начало имаше малка провокация от половинката ми – един мързелив летен следобед изтърси: „Няма ли най-после да започнеш да се занимаваш с нещо сериозно? Защо не напишеш книга например, хахаха?!” И аз, понеже не обичам конфликтите, послушно отворих раздела „Бележки” в телефона си и написах с главни букви ЕДНО, а надолу започна да се ниже малко безумен диалог, който ме озадачи – кои са събеседниците, откъде се взеха и тези чертожнички, за които започнаха да се разправят, кой в крайна сметка е Подполковник Мукаддам и защо се води мъртъв? Двайсетина реда пряка реч – това беше началото. Подадах написаното на моя човек и реакцията отстреща беше: „Ехааа!”. На другия ден прехвърлих всичко в лаптопа, после написах ДВЕ и още с първото изречение разбрах къде ще се развива действието – в Близкия изток и в Средиземноморския район – две от местата в света, където живях и работих най-дълго време. Хората там са ми близки, смея да твърдя, че ги познавам и разбирам, тогава защо да не се опитам да представя тяхната гледна точка за събитията, обединени под общото название „Арабска пролет”. И така започнах – всеки ден по една глава, без значение дали беше десет реда или десет страници, точно 49 дни. През цялото време сякаш някой движеше пръстите ми, героите, които се раждаха, малко шантавите ситуации, в които изпадаха – всичко това ужасно ме забавляваше, защото се случваше сякаш без мое участие – ролята ми беше просто да удрям клавишите, а историите сами се разказваха. После сякаш същият този някой, който ме бе обсебил, затвори кранчето и думите секнаха.

- Това е първата ви книга. А с какво сте се занимавали досега?

- Определено това е първата книга на Нил Колефф. А на въпроса – отговорих ви преди малко – предимно търся себе си, срещам се с най-различни хора в странни ситуации, а като мое любимо хоби определям последната си работа в областта на орнитологията. Да снимаш птици е прекрасно занимание!

- Какви страхове има Нил Колефф, за да използва псевдоним?

- Откъде накъде си помислихте, че имам някакви страхове? Аз например не си харесвам рожденото име, докато „Нил Колефф” много ми допада. Мисля, че в тези либерални времена, когато можеш да си избираш пол и всичко останало, би трябвало да имаме свободата сами да решаваме и как да се казваме, без да робуваме на традиционните условности и на моментните хрумвания на оглупелите ни от радост родители.

- Не се ли опасявате, че в един момент псевдонимът може да заживее самостоятелен живот и да измести истинската личност?

- Нямам нищо против, даже го адмирирам. За мен това е ново начало, един вид прераждане, това е възможност да се отърся от всички негативни спомени и преживявания, които ми са се случвали в един друг живот. Нил Колефф няма минало, в момента се забавлява и вярва в прекрасното бъдеще.

- Тази книга доколко отразява представите ви за света, в който живеем?

- Критиката определя книгата като политическа сатира или направо гротеска. За мен тя е огледало, в което се отразява нашето „сега”. Огледайте се наоколо – къде е нормалното? Дали начело на държавите стоят трезвомислещи хора, отговорни и напълно способни да осъзнават последствията от действията си или пък някакви безумци – корумпирани, зли, алчни, и да – тъпи! Защо невинни трябва да плащат с кръвта, с живота си или със свободата си заради приумиците на шепа глупаци, имали шанса да заемат най-високите постове в чиновнически институции и по няколко мандата да работят „нищо”, но да прибират огромните си заплати. Още в началото на романа уточнявам, че всичко, което разказвам е плод на фантазията ми и разюзданото ми въображение. Нали никой не би повярвал, че е възможно двама млади мъже на около 30-на години да отидат при президента на Китай и да му предложат куфарче с 1 млн долара, за да им продаде една атомна бомба, която те да пуснат в един размирен район? Вижте как абсурдно звучи – председател на народното събрание на една суверенна държава отива на посещение в друга суверенна държава, но тамошното ръководство няма ни най-бегла представа, че са й пристигнали такива високи гости, затова в посолството трябва три дни да измислят как да запълнят времето на важната делегация. А историята с чертожничките е ... просто няма такава смешка, слава Богу, че не е истинска, иначе някой ще трябва много, ама много да се срамува. 

- Как се пише сатира днес, когато публиката трябва да познава социалния и политическия контекст?

- Днес просто няма нужда да се пише сатира, достатъчно е да се описва какво се случва около нас и ето ти готова история. Прочетете днешните новини, погледайте репортажи от тук и там, и накрая го разкажете на някого, който няма или има най-бегла представа какво се случва по света и у нас. Гарантирам ви – ще уморите човека от смях!

- Къде е границата между сериозното и смешното?

- Това зависи от читателя – какви са неговите параметри. За мен смешно може да се открие абсолютно във всичко, друг е въпросът как ще се смеем – дали с радост, с възторг, със сълзи или с всичко накуп. Обичам да си повтарям един от съветите на Барон Фон Мунхаузен: Усмихвайте се, приятели, усмихвайте се, защото най-големите глупости на света се правят с много сериозно лице!

- Сатиричният жанр провокира със своята заигравка с политкоректността. Каква е опасността да влезете в конфликт с новите норми на по-крайните либерални възгледи? 

- Понятие като „политкоректност” за мен никога не е съществувало, защото това, което вчера е било напълно приемливо, днес яростно се отрича или обратното, няма нужда да давам примери – около нас е пълно с такива. В този смисъл докато пишех и за миг не мислех дали някой може да се засегне – ако разпознае себе си или друга личност, ако разпознае ситуация – за това вина нямам, животът непрекъснато случва съвпадения. 

- Не се ли страхувате, че няма да ви разберат?

 – Моите хора са тези, които четат с разбиране, които помнят разни събития, но искат да научат и нещо повече около тях, или са просто любопитни, моите хора са тези, които обичат загадките и конспирациите, обичат изненадите, могат да отсеят истината от измислицата и най-вече имат чувство за хумор! Всички те ще ме разберат.