„Рашидов иска да върне писателските срещи от времето на Людмила Живкова”. 

Не може да се отрече, че този министър има размах. Най-напред – Българския Лувър. След двеста години, като се каже  Лувър-а,  асоциацията ще е именно за нашия. И когато французите, скърцайки със зъби, започнат да говорят за Френския Лувър, ще ни светне какво сме получили от първия мандат на министър Рашидов!

После министърът заяви, че ще се бори на културата да бъде даден един процент  от бюджета. Вярно,  не е ясно дали ще се пребори, но пътят към ада е постлан с добри намерения… Не, не беше това, защо ми изскочи този израз... да се чете само „добри намерения”.  Известно е, че за културата трябват пари. Те се появяват не просто защото министърът на културата има желание. А и защото цялостната стратегия, в разработването на която трябва да участват Финансовото министерство, Комисията по културата към Народното събрание, обществени организации и др., е направена с ясната сметка, че тези пари не се хвърлят на вятъра, че те са жизнено необходими за оцеляването на нацията и държавата.  

 Сега става ясно, че министърът има добрите намерения отново да събира писатели от цял свят в София, за да може добрата българска литература да поеме по пътищата на целия свят. ( Малко нервничко и прибързано ми прозвуча това негово изказване, дали пък не иска да успокои писателската гилдия?) Рашидов е наясно защо до момента това не се е случило – „няма преводачи”. А при нахлуването на чуждестранните писатели в България, плътно зад тях ще пристъпват и чуждестранните издатели, придружавани от чуждестранни преводачи, жадни за българска литература. Което вече коренно ще промени ситуацията – българските автори ще влязат във всяка книжарница на Европа и т.н. и т.н. 

Искам да дам своя принос при осъществяването на това родолюбиво начинание, като припомня някои основни моменти от старите писателски срещи, отпреди 1989-та: 

След като станеше ясно кои писатели/поети са приели поканата, с ускорени темпове се превеждаше и издаваше тяхна книга. Това бе особено важно при авторите от Запада, ясно защо.
Тъй като ставаше дума предимно за поети, цялата операция по превода се осъществяваше сравнително лесно и бързо, от което припечелваха в ролята си на преводачи някои родни поети, които иначе не бяха печатани.
 Още на летището гостът научаваше хубавата новина, че българският читател вече се радва на творчеството му.
После на автора-гост дискретно се предаваше плик с хонорар – достатъчно добър, а след това му се предлагаше да бъде отведен в някой от „закритите” магазини, че да си похарчи парите (един канадски поет си купи 5 - пет - броя костюми, твърдеше, че качеството им е превъзходно и беше много щастлив).
 След това, разбира се, обилно българско гостоприемство, не си спомням точно колко продължаваше, но някои от гостите се оказваха завидно жилави.

Не че в резултат на тази всеотдайност от страна на домакините половината свят заговори на български, нито пък научи кои са Вера Мутафчиева, Иван Радоев, Йордан Радичков… Но пък някои от Организаторите видяха безсмъртните си произведения на почти всички възможни езици – за диалектите нямам информация. Струва ми се, че по това време беше открит и мексиканския език. Ако откривателят (българин, естествено) беше мръднал по на север, щеше да хване американския и канадския. Не знам какво го спря.

Та ако министър Рашидов наистина има намерение да възкреси тези срещи – да си поприказва с хората, запазили свидни спомени от онова време. Те ще споделят навярно опит и знание, а като нищо може да им е останала и енергия, като се има пред вид перспективата. Но предупреждавам – един процент от бюджета няма да стигне. Явно сме тръгнали към нов Златен век, а за това трябват пари. Особено ако е Златния век на Ивайло.