Антибългарската публикация на словенския институт IFIMES, известен като част от сръбска агентурна мрежа и също като стратегически център, използван за различни услуги от „дълбоката държава“ в Скопие, още веднъж демонстрира дълбочината на проблема, който България има в нормализирането на своите отношения с РС Македония. Този проблем се изразява преди всичко в пълната приемственост между бившия - югославско-комунистически - елит на Македония и настоящата политическа класа, службите за сигурност и олигархичната инфраструктура на властта в РС Македония.

Този нов - стар обществен елит на Македония няма да допусне - не може да допусне открита ревизия на антибългарската идентичност на официалната македонистична доктрина, защото всяка ревизия подкопава неговата собствена легитимност и приемственост с дефиницията на предходната Социалистическа република Македония. Освен проблемите на идентичността тук ключово значение имат дълбоките връзки на олигархична зависимост и зависимост на специалните служби на Скопие от бившия (дали бившия?) имперски господар в Белград. Тази обвързаност, наследена от миналото и възпроизвеждана в настоящето, прави принципно невъзможна трансформацията на македонизма като официална идентичностна доктрина на СРМ - дори само в тази негова част, която най-пряко се отнася до антибългарската му дефиниция. Просто защото антибългаризмът е ядро на (пост)югославския македонизъм.  

От тази гледна точка ние още веднъж сме длъжни строго критично да оценим настоящата българска политика спрямо Скопие, която доказва своята несъстоятелност като инструмент за промяна на реалностите в югозападната ни съседка. Фронталната атака на София срещу Скопие (от която ветото за преговори с ЕС е само един елемент) произвежда дългосрочен неблагоприятен ефект за българските интереси в Македония. Най-значимата част от този неблагоприятен ефект е обединяването (под натиск от София) на македонското обществено мнение около целите и позициите на сърбоманския политически елит в Скопие, който - както подчертахме - има остра потребност от непрекъсната ре-легитимация на своя антибъгаризъм като официална политика. Политиката на София обединява - „циментира“ македонската общественост около политическия елит в Скопие и по този начин укрепва основанията на това, което наричаме „дълбока държава“ - дълбочинната зависимост на антибългарския македонизъм от властовата инфраструктура на Белград.

Не го ли разбирате? За да го разберете, нека направим една много проста аналогия. Българската политическа класа, българската олигархия и „дълбока държава“ са също така зависими от бившия (дали?) имперски господар в Москва, както е зависим от Белград и настоящият македонски олигархичен елит. Българските партньори в Брюксел и във Вашингтон прилагат спрямо нас дългосрочна стратегия за промяна на българските политически и институционални реалности с цел намаляване на всеобхватното руско олигархично влияние върху нашата държава и общество. Основната цел на тази стратегия е подпомагането и партньорството с тези обществени групи и политически сили в България, които са заинтересувани от трансформирането на българската обществена, стопанска и политическа идентичност в посока сътрудничество със Запада. Не твърдя, че тази западна стратегия спрямо България е била изцяло или особено успешна.

По принцип България не е особено значим приоритет - нито в Брюксел, нито във Вашингтон - в сравнителния план на Централна и Източна Европа. Но макар и със скромни успехи, западната стратегия спрямо България даде своите значими резултати през последните три десетилетия. Ние сме част от НАТО и ЕС. Руската олигархична инфраструктура изсмуква ежегодно по няколко милиарда от България чрез контрола си върху корупционния процес по върховете на властта. Руската хибридна война произвежда антизападни и проруски настроения сред немалки групи в българското общество.

Но България е закотвена стратегически в западния свят. България получава милиарди от кохезионните фондове на ЕС. България е не особено надежден, но функционален член на НАТО. Реалностите се променят - бавно, неудовлетворително бавно, но се променят. Стъпка по стъпка, една напред, две назад и пак две напред... Конкурентната борба между Изтока и Запада на българска територия продължава.

В рамките на тази аналогия нека сега се върнем към РС Македония. Фронталната атака - с „рогата напред“ - която София започна спрямо Скопие по повод преговорите с ЕС засега произвежда само обратни резултати. Някой би казал: „Почакай, ще ги пречупим, ще се появят и полезни резултати!“. Трудно ще бъде по този начин - неблагодарно трудно. Ще трябва да воюваме с мнозинството македонски граждани, които може и да знаят, че бабите и дядовците им са били българи, но днес са уязвими от официалната пропаганда на Скопие. Тази официална пропаганда постига успех на базата на едно основно твърдение: „Българите искат да се откажем от идентичността си, за да унищожат и държавата ни. Ако ние не сме били македонци в миналото, ако сме държава само благодарение на Югославия, която вече я няма, тогава кой ще спре българите след идентичността ни да поискат и земята ни?“. Това е посланието на официалната пропагандна доктрина на Скопие към македонските граждани - пряко или косвено. Това пропагандно послание отново има успех в представянето на България като заплаха. След като направихме много положителни стъпки да премахнем образа на България като заплаха - признахме първи Македония, помагахме на Македония при всяка криза, при всяко предизвикателство, подкрепихме я през 2001 г. когато никой друг не я подкрепи. Днес неразумната политика „с рогата напред“ ни върна обратно в точка нула.

За да имаме успех на българската кауза в отношенията с Македония - с обикновените хора в Македония, ние трябва да приложим много различна стратегия. Основна нейна цел трябва да бъде не обединението на общественото мнение край Вардар около сърбоманския елит, а точно обратното. Основна цел на българската стратегия трябва да бъде устойчиво демонстрираната във времето алтернатива: сътрудничеството и приятелството с България е по-изгодно, по-перспективно, повече гарантиращо сигурността и свободата на Македония, отколкото подчинението на бившия (дали?) имперски господар в Белград. Възможна ли е такава българска стратегия. Аз съм убеден, че е възможна. Не е лесна - защото от един век Белград създава инфраструктурата на тази зависимост, която удържа Скопие под сръбския стратегически контрол. Контрол в политиката, контрол в специалните служби, контрол над олигархичното стопанство, контрол чрез общност на популярната култура. Но тази българска стратегия е единствената, която има шансове за успех.

Ние пропиляхме ключови шансове да утвърдим своето влияние върху процесите в РС Македония. Подписахме един договор през 2017 г. (възможността за който ни бе подарена от нашите западни партньори), в който няма конкретни ангажименти и обвързаности. Всеки елемент на този договор днес е обект на конфликтни интерпретации. Нямаше ли кой да седне и да помисли от какво имаме нужда да заложим в текста на договора? След това лансирахме една конфликтна - за да не кажем скандална „Рамкова позиция“, която даде обилна храна за антибългарска пропаганда в Македония. Изприказвахме един куп големи приказки, от които полза няма, но не можем да ги върнем назад. До ден днешен не можем да формулираме - включително пред нашите западни партньори - претенциите си към Скопие. Слушам ги нашите официални говорители - „Ама ние не искаме от Скопие... това... онова...“ Кой те пита какво не искаш. Хората те питат какво искаш. И в каква форма искаш да го попучиш.

Пасквилът на словенския институт става възможен именно защото ние се поставихме в ситуация да се защитаваме. А имахме всички шансове за офанзива, за легитимни претенции, за спокойна, поетапна ре-легитимация на българските интереси в Македония през конкретни стъпки, а не през общи приказки и юначно засукване на мустака на български войводи... Дано дойде ден, в който на мястото на воеводските лакърдии да се завърнат смислените политически действия за промяна на двустранните отношения в полза на българския национален интерес.  

Коментарът е от профила на Огнян Минчев във фейсбук. Заглавието е на редакцията