Нова регистрация

(минимално 8 символа)
(минимално 8 символа)

Виктор Божинов е режисьор, сценарист и продуцент. Той стои зад камерата на едни от най-успешните телевизионни и кинопродукции у нас - сериала „Под прикритие“ и филма „Възвишение“ (по романа на Милен Русков). На 16 април на екраните излиза последният му филм – „Голата истина за група „Жигули“.

Г-н Божинов, на 16 април ще бъде премиерата на новия ви филм. С какви надежди гледате към тази дата в дни, в които отново има затваряне на обществените места?

Ситуацията е малко особена, цялата киноиндустрия преживя доста сътресения. Истината е, че голяма част от кината са отворени. Доста хора преболедуваха този вирус, други се ваксинираха, а кината трябва да работят. Проблемът при тях е липсата на филми. Нашият пазар реагира на това какви продукции идват отвън, а този график бе нарушен заради пандемията. Затова решихме, че има филм и той трябва да е в кината. Няма смисъл да гоним някакви „бокс офис“ резултати. Ситуацията е достатъчно напрегната и хората имат нужда от такава история, която малко повече да дава въздух. Историята за група „Жигули“ е пролетна, а не есенна, носи усещане за лято. Ето защо решихме да пуснем този филм и да се гледа, където може.  

А каква е голата истина за група „Жигули“?

Истината е гола за много неща. Но във филма се разказва за едни хора, които, като млади в края 80-те години, са имали мечти да се занимават с музика, но всички знаем какво стана през последните 30 години. А при тях, когато стигнеш на ръба на славата, се вижда, че излизат скелети от гардероба. И голата истина е, че те са в тежки конфликти. Те ще трябва да се преборят с тази истина, за да достигнат до мечтата, която са имали в началото. Но 30 години по-късно това е още по-трудно. 

Голата истина за група „Жигули“ ще можем да я научим след 16 април.

За каква публика е този филм?

Героите в него днес са на около 50 години. Но филмът не се затваря само за това поколение. Той разказва за сблъсъка между всички поколения и мисля, че има по-широка аудитория. Много добре реагират младежите на предварителните прожекции. Това, което свързва поколенията, е музиката. Ние се постарахме с авторите на музиката да има оригинални песни със звучене от онези години, но и да са със съвременен аранжимент. Няма го онова ретро звучене от края на 80-те. И се надяваме музиката да увлече младите хора. Постарахме се и върху текстовете, чийто автор е Ивайло Вълчев. Той също е от това поколение и мисля, че се получи да има малко бунт, рошавост, несъгласие с това, което се случва. Защото времената не се променят кой знае колко. 

А това поколение, за което говорите, носи ли още този бунтарски дух в себе си? Тези хора изнесоха и т.нар. промени в България и понесоха немалко удари.

Единият от проблемите, с които се занимава филмът, е, че с настъпването на промените тези хора сякаш нямаха нужда от тази свобода. Защото свободата ги затисна, материалната част на живота ги пое и се загуби този бунтарски дух на несъгласие с това, което се случва в обществото и между хората. Това е един от големите проблеми. Не само в българската, но и в световната музика този елемент на съпротива на статуквото се отмести. Старите групи останаха да свирят старите си неща. Не се появи и нова музика, която носи идеи, свързани с актуалните проблеми на света около нас. Не се сещам за голям музикант, който да рита срещу системата. Вероятно Роджър Уотърс, но живеем в такива времена, че всяка негова теза много лесно се изопачава политически. Друга причина е и това, че това занимание стана широко достъпно и публиката се качи на сцената. Днес всеки може да каже: това, което вие правите, са пълни глупости, аз ще го направя по-добре. 

Живеем във времена, в които възможността да се чуе личното мнение стана възможно, но и неполезно. Хората се джафкат за някакви неща, обикновено в социалните платформи, и накрая нищо не изкристализира. Притъпиха се способностите на хората да изразяват несъгласие и това несъгласие да бъде чуто. Много хора успяват да неглижират чуждото мнение. И във филма разказваме за това – какво загубихме за тези 30 години, какво важно остана, можем ли да го отсеем и дали не касае единствено и само теб, а не някаква обществена мисия. 

Доколко са уместни сравненията на вашия филм с „Оркестър без име“?

Появиха се вече коментари в тази посока. Истината е, че филмите нямат нищо общо. „Оркестър без име“ е ценен именно защото става въпрос за обикновените хора. Там героите са от малък град и имат мечта да успеят, но отново личните им интереси и отношения им пречат. Да, там се съдържа особена химия между героите, могат да се намерят общи неща. Но и всеки филм, в който някой държи китара или свири на барабани, ще бъде асоцииран с това знаково заглавие. 

Как темата за носталгията се вписва в новия курс, който поемаме като общество – да се адаптираме към промените и да забравим това, което беше преди 2020 г.?

Носталгията е много ценна човешка емоция. Тя ни кара да се връщаме към миналото си, през личните преживявания, с които от разстоянието на времето лошите неща се забравят. И това създава впечатление, че миналото е с положителен знак. То винаги е било по-добро, макар и да не е било така или да е същото като сегашното. Защото цялата тази обществена структура е много сложна – днес има много положителни неща, но и отрицателни, както е било и в миналото.

Но носталгията да се издига във флагман и да се употребява политически е много вредно. Защото няма никакъв смисъл. Връщането назад може да има полза в някакъв личен план, да си спомним за ценности, които тогава са били работещи, но сега не. А по отношение на политика и обществените отношение е по-полезно да се гледа напред. Да не се връщаме назад, но да не допускаме грешки, които са правени.

В същото време не трябва да позволяваме да се вярва, че всичко започва от нас сега, при условие че това, което се случва, е станало много пъти. Младите хора много неща не знаят, а е важно да имат представа за близкото минало. Създава се политически контекст, който потиска едни теми, за други пък не се говори, въпреки че ключето за решаването на актуални казуси се намира назад във времето. 
Нашата съвременна история започва от Народния съд, а ако се погледнат всички исторически пластове по-рано, ще се види, че това е реакция на едни движения и други събития, станали през 20-те и 30-те години.    

Затова не е достатъчно да гледаме само носталгично назад, а да видим какво ще правим напред. И гледайки напред, да се опитаме да направим нещата по-добри, да са полезни за хората. Но не само за твоите хора. Много се закрепихме на принципа „наш човек“. 

Зад кадър от снимките на филма „Възвишение“.

Филмът „Възвишение“, а и романът,  са една демитологизация на героичното минало. В същото време героичното минало е работеща фабула и в изкуството, и в политиката. Защо?

За мен демитологизацията е правилният подход за разчитане на историята. Защото, ако говорим за демитологизация, става дума за някакъв мит, който стъпва на нестабилна основа. Когато са се случвали някакви събития, ние отново чрез носталгията се опитваме да се върнем в историята и да видим примери, с които да се гордеем. Обаче започваме да ги превръщаме в лозунг, не разбираме същността им.

Покрай „Възвишение“ мен доста хора ме нападнаха по тази линия – това не са българските герои, това не е патриотично. А на мен ми се струва, че тези обикновени момчета, в тази чета, в която са се събрали Гичо и Асенчо, тяхното желание за промяна, да се борят, в тяхната жертвоготовност е зърното на героизъм. Когато идеите ти са по-големи от обстоятелствата. 

Може би днес хората имат нужда от герои, за да компенсират някакъв комплекс за национална малоценност. Много ни се иска да имаме отзад стабилно минало, с блестящи примери. А нещата са много по-сложни, многопластови и е елементарно да ги гледаме само от една страна. И тогава се свиват до обикновен лозунг. Ние всяка година на 19 февруари се събираме около паметника на Васил Левски и изсипваме тежки слова за величието на Апостола.  

В последните години се отвори обстановката в Турция и има възможност наши историци да ровят в архивите. Появи се интересна информация, не знам доколко не е легенда, за фотография на Васил Левски, направена, преди да бъде обесен. Такава фотография има и на Димитър Общи. Защото, когато са ги извеждали за екзекуция, първото, което са правили, е да ги снимат. Давам си сметка колко е важна тази фотография да може да видим този човек Левски в неговия последен момент. Ясно е защо и тази снимка е скрита. За онези разбирания той е терорист и с една такава снимка съвсем ще се превърне в идол. Но тези процеси са много по-важни от разбирането за национализъм и национално достойнство. Ако преглеждате и протоколите от разпитите - те са на арабски, сблъскват се различни култури и разбирания. Затова на мен ми е много интересна и гледната точка на турците в тези процеси.

А бихте ли направили филм за Левски?

Не. Има някои теми и хора, за които е по-добре да не се прави филм. Защото през филма се създава един конкретен образ. Всеки сам трябва да изгради своята представа за Левски. Това намирам за ценно, защото зад този човек стои идеята. 

Сцена от „Под прикритие“

Ако трябваше да се създаде политически трилър за съвременна България, как би изглеждал?

В сериала „Под прикритие“ имаше доста актуални събития, защото работехме с консултанти. И затова се получаваше тази смесица между художествена измишльотина и достоверност. Признавам си, че през последните години ставам малко политически апатичен. Ние започнахме да живеем във времена, в които вече сме живели. И цялата тази злободневност е толкова на ниско ниво. Тази история е толкова заплетена, че няма разплитане.

Преди 30 години вярвахме, че може би за 5-6 години ще станем нормална държава. А се оказа, че три десетилетия след това живеем в същата държава – принципите между хората са същите, всяка власт генерира своята номенклатура, която обслужва своите хора, другите са обречени и лоши. И трябва вероятно да се смени кръвта, да дойдат поколения, които не помнят какво беше преди. Да плуват в настоящето и да се опитат да го подобрят. Лошото е, че няма кой да ги научи кое е добро и правилно, кое морално и ценно. Да направим едно голямо ехо. И може би трябва да минат едни 30-40 години, за да се обърнат нещата в правилната посока. Защото всичките белези на настоящето много жестоко ме връщат в началото преди 30 години.

И това обществено делене на малки групи, които се възползват от възможността за личен успех и удовлетворение, не е моята позиция. Политиците са разделени на „наши“ и „ваши“ и се вкопават точно в това да се хапят едни други. А трябва да започнат да се чуват. Ние трябва да изградим стабилна икономика, която да носи държавата, а не само да се възползваме от това кой дава пари – преди беше Съветският съюз, а сега е Европейският съюз. Докога ще се възползваме от това, без да градим?   

Описвате два типа герои на съвременния филм „България“ – лошите и обречените. Кои са обаче добрите?

Аз вярвам, че хората са добри, но нещо ги кара да бъдат лоши. Защото примерите за това какво може да направи един човек с добротата си са много по-ценни от лошотията им. Тези, които си вършат работата в името на другите хора да са добре. Това са добрите герои. 

Коментари

Най

Следвайте ни

Още по темата

Още от категорията

Скъпи потребители,

От днес - 25 май 2018 г. - влиза в сила новото европейско законодателство за защита на личните данни, известно още и като GDPR.

Тук можете да прочетете целия документ: "Регламент (ЕС) 2016/679 на Европейския парламент и на Съвета от 27 април 2016 година относно защитата на физическите лица във връзка с обработването на лични данни и относно свободното движение на такива данни." (тук)

Във връзка с това "ЗЕБРА БГН" АД приема нова "Политика за поверителност" (тук), съобразена с GDPR.

Целта на новите правила е да дадат на вас повече права за контрол над собствените ви данни и по-добра защита на неприкосновеността ви.