Нова регистрация

(минимално 8 символа)
(минимално 8 символа)

Като много млад и амбициозен репортер в някогашния вестник "ПОГЛЕД", един ден прочетох откъс от книгата на Джеймс Рестън, знаменитият политически коментатор на в."Ню Йорк Таймс".  Книгата се казваше "Рисунки по пясъка" и в нея майсторът на думите и мъдър професионалист, дошъл в Америка като скромен спортен коментатор от Шотландия, обясняваше на читателите си, че журналистическото творчество е като да рисуваш по пясъка на морския бряг. Днес напишеш нещо хубаво, зарадваш читателите си (и може би редактора), но през нощта идва приливът и отмива рисунката ти.  На другия ден започваш отново. И така - докато не ти пресъхне перото, меракът или живота. Рисуваш цял живот ден за ден, вълна след вълна. И най-красивата ти рисунка живее само десетина часа.... 

С течение на годините, докато скитах по широкия свят нашир и длъж като репортер или хуманитарен дипломат, започнах да долавям как неусетно спомените от детството в Добруджа, ученическите години в Добрич (Толбухин) и младежките авантюри из нашия край неусетно започваха да се вмъкват неканени в пейзажите пред очите ми в съвършено други географски зони. Уж съм в Калифорния, в преспите на Юта или Невада, в Женева или Ню Йорк, в Унгария или Сръбска Войводина, в Аржентинска Патагония или масивите с лозя в Стеленбош, недалеч от Кейптаун, а призрачните видения от добруджанските степи, където е бил някога и Антимовският хан, този на примамливата Сарандовица, ароматът на виното на дядо ми от Лясково, на когото съм кръстен, шейната на чичо ми Димо, който беше нечуван естет от Смолница и възможен прототип на Йовковия  Сали Яшар - всичко това за момент замъгляваше погледа ми и само чаша хубаво калифорнийско вино от долината Напа или от "Кастела" на брат ми, можеше да го избистри. 

Тези странни и неочаквани преплитания на спомени и реалност, на детство и зрялост, на образи, алегории и усещания често се явяваха - и още го правят - неканени и плахи, деликатни и изненадващи,  натрапчиви и даже леко нахални понякога, колкото да те тревожат и да ти развалят душевния покой. Нещо като онези рисунки на Джеймс Рестън по пясъка на паметта; навявания от емоционални добруджански преспи, докато пресичаш Патагония на границата между Аржентина и Чили; нещо започнато вчера, но за довършване утре или догодина. Неясно кога, неизвестно къде. И както пустинният пясък, блъскан от вятъра, променя релефа на Сахара или Атакама, както свирепият добруджански вихър навява  преспите си където му скимне по шосето на кръпки между Добрич и Смолница , така и детските спомени, съчетани с поривите на действителността пред очите , раждат онези магични видения, които за Маркес са били вълшебното Макондо в Колумбия, близо до родната му Аракатака, или Йокнапатофа на нобелиста Фокнър  от Американския Юг. И рано или късно този вятър на спомените навява дюните си върху всеки, който се мъчи над белия лист.

***********************

Като дете често чувах от татко, че Добруджа била богата като Калифорния. Харесваше ми сравнението, без да знам защо...  Вероятно се блазнех в онези далечни години, че и ние имаме нещо "за пред света", богато, примамливо и при това край морето. Когато един ден съдбата ме завлече от бреговете на Черно море в района, притиснат между Атлантика и Пасифика, прескачах често по работа или за удоволствие от Ню Йорк до Сан Франциско или на юг към Монтърей, Салинас и Лос Анджелис. Една година отидохме семейно на ски в Сиера Невада, високо край езерото Тахо, на границата между Калифорния и Невада. Напълно възможно е да съм бил единственият добруджанец-скиор в тези планински дебри тогава. Като се наситихме на пистите и хрупкавия сняг, отидохме да пием хубаво вино в долината Напа, недалеч от Сан Франциско. Обикаляхме хълмовете, покрити с лозя и маслинови горички, застоявахме се на дълги дегустации от изба на изба, и дали от виното, дали от спомените, по едно време започна да ми се привижда районът между Балчик и нагоре към Каварна, розето от Напа започна да ми ухае на диви ягоди като "Кастела" на брат ми и на дядо ми Енчо от Лясково, италианските мезета придобиха вкуса на добруджански суджуци, сушени под стряхата на дядо ми Иван с голямата къща в Смолница, хълмовете край Тихия океан придобиваха неусетно очертанията на баирите между Албена и Балчик, а вместо героите на Стайнбек започнах да срещам и да разговарям с Моканина, Вълкадин и красавицата Албена на Йовков. И не беше само от ефекта на виното, а от онова неизбежно мечтание на всеки от нас, сигурно идващо от детските му спомени, да сподели този красив калифорнийскжи пейзаж с близките си, да намери потвърждение в думите на татко, че Добруджа и Калифорния тъй много си приличат...  Че сме пак деца, на които тепърва предстои да открият света. И че където и да сме, тайно искаме да се върнем в детството си.

Който от читателите е бил в Салинас,  родното градче на Джон Стайнбек, сигурно е забелязал приликата между "Салатената купа", както наричат долината около Салинас, описана така драматично в романа на Стайнбек "Гроздовете на гнева" (1939 г). Именно там, в тази богата за "бахчеванджиите" долина, се развиват трагичните действия около семейство Джоуд по време на великата депресия в САЩ. Но "Салатената купа", където растат най-вкусните зеленчуци на Америка според местните патриоти, напомня на някога примамливата "бахча" между Добрич, Рилци и Козлодуйци, откъдето баба купуваше най-вкусните чушки, домати, патладжани и всичко останало, за салати и манджи през лятото и туршии през зимата. Въпреки, че дядо ми Иван и татко бяха наложили стриктни анти-вегетариански традиции у дома. 

Родната къща на Стайнбек е великолепен музей, първият етаж на която е превърната в ресторант и магазин за сувенири, свързани с творчеството на писателя. Приходите от ресторанта издържат музея. В него има един стъклен шкаф, пълен с книгите на белетриста, преведени на български, предимно от Кръстан Дянков. Великолепният разказвач и майстор на словото, репортер и есеист (освен писател с Нобелова награда)  напомня по човещината, благородството и добрудушно-елегантното чувство за хумор на Йовков, Ивайло Петров и особено на Чехов. Но за разлика от нашите двама белетристи, Стайнбек (както и Чехов) пишат на два световни езика. Българският език, колкото и да го обичаме, си остава за света един регионален език, малко познат и немного превеждан. Дори Йовков и Радичков, Вазов и Яворов, Ивайло Петров и Антон Дончев, при цялото им великолепие, ще си останат велики предимно за нас. Нашите рисунки по пясъка често са по-нетрайни и с по-ограничен "географски обхват", отколкото тези на световните езикови супер-сили. Фактът, че Иво Андрич, Орхан Памук и още няколко балкански писатели и поети имат Нобелови или други премии, не променя картината, че "малките" езици често си остават такива...  Ако Йовков беше роден в Салинас, а Стайнбек в Жеравна, напълно възможно е Йовков да беше взел Нобвелова награда за "Вечери в Антимовския хан", а Стайнбек да има музей в Добрич...  Макар и хубав музей.

Ей такива мисли и видения минават понякога през главата ми, като скитам насам-натам по света.  Когато читателят се спусне на юг от Сан Франциско и спре за малко на "Улица Консервна" в Монтърей, където още бродят сенките на Дани, Пайлън, Док и другите бродяги от романите и разказите на Стайнбек, той с лекота ще забележи, че бялото вино в Монтърей и хубавата печена риба са също тъй вкусни и примамливи както някога в Стария Добрич от моето детство, или в най-хубавите ресторанти днес в Албена и Балчик, в Каварна и Шабла, както и в мазето на брат ми или в бъчвата на дентиста доктор Дидо Недялков от Добрич, изкусен майстор на белите зъби, на бялото вино, а и на червеното...

И както си пиете ароматния "Совиньон Блан" и похапвате скариди на скара в Монтърей, усещате как градът леееко и неусетно ви заприличва на Балчик и Албена, край вас започват да минават Жеко Бонвивана на Ивайло Петров от "Преди да се родя и след това", Сарандовица ви намигва дискретно и примамливо да влезете на маса при нея, а и Йовковият Сали Яшар, майстор на пеещите колелета като чичо ми Димо (и дядо на доктор Даниел Недялков с белите зъби и пълните бъчви), може също да мине край вас, да свали шапка и да поседне на съседната маса да си почине след дългия ден с чука и наковалнята. Тогава Сарандовица и на него донася едно стъкло бяло винце и чиния скариди на скара.  Казвате си вие "Наздраве" на "Улица Консервна" с нашия човек, докато Стайнбековите Дани, Пайлън,  Док и другите  от "Тортия Флет"и "Благодатният четвъртък" вече замезват или в нашата Албена или при рибарите в Балчик, от които доктор Дидо, майсторът на белите зъби и бялото вино, купува всяка сутрин пресен сафрид. Ако е нямал време да си го налови сам.... 

******************************

През една друга зима, вероятно е било 2004 или 2005, избягахме за десетина дни от Ню Йорк, където работех, и отидохме с жена ми на ски в щата Юта. В курорта Парк Сити, където през 2002 година са били домакини на Зимната Олимпиада, хотелите, пистите и лифтовете бяха направени така, че да не ти се иска да напуснеш никога. Но най-неочакваното усещане за мен беше свиренето на вятъра в ушите, когато на другия ден започнахме спускането по пистите на планината. Толкова приятна беше тази песен на вятъра докато летяхме между високите борове, че неволно се върнах отново в онези свирепи добруджански зими... С брат ми Иван си майсторяхме ски или от дъги на стари бъчви, или с ренде излъсквахме четири хубави акациеви дъски, отковани от оградата на къщата ни в Смолница, изтънявахме и извивахме върховете им след няколкочасово варене в казан с вода, вместо автомати заковавахме две кожени каишки от стара конска амуниция и тръгвахме смело по баирите наоколо. Дали защото сме били деца, или фъртуните бяха силни не знам, но тогава вятърът свиреше дълги часове в ушите ни докато не изгрееха звездите и ние се връщахме у дома премръзнали и каталясали, за да изядем първо по два шамара за наказание, а после да си изядем вечерята от вкусен гювеч със свински ребра. Вино още не ни се полагаше, бяхме 10-12-годишни хлапаци. 

А през лятото, по жътва, когато ни даваха да напоим конете през обедната почивка, ние препускахме в галоп от дългите добруджански ниви до голямото каменно корито за водопой на конете в стопанския двор на Смолница. Уморените от тегленето на жътварката кончета задъхано препускаха в обедната мараня, насърчавани от кожените юзди, с които ги пошляпвахме по хълбоците, за да бягат по-бързо, както и да чуваме как вятърът вие край нас и  ни създава чувството, че летим. Спускането със ските в Юта ми върна усещането на  галопиращите коне  и песента на нажежения през юли добруджански вятър. 

Години преди това, през лютата зима на 1987 г, кръстосвах Америка от бряг до бряг като млад репортер от "ПОГЛЕД" и декември ме завари в "най-добруджанския" от всички щати: Айова. Безкрайни ниви от царевица и пшеница през лятото, високи  силози във всяка от фермите наоколо, фантастична земеделска техника в очите ми за онези времена и огромни свинекомплекси като оня,  между Смолница и Козлодуйци , когато още не строяхме капитализъм като днешния...  Уредиха ми да гостувам няколко дни в семейството на Джон, съпругата му Мери  и двете им деца. Джон и жена му бяха учители в малко градче на 40-50 мили от Де Мойн, столицата на Айова. Но освен че преподаваха математика и английски на стотина деца от фермите наоколо, те едновременно с това гледаха и няколко хиляди прасета в частния си свинарник. Като някой стар добруджанец, Джон ставаше в 4 сутринта да пусне автоматичните системи за хранене и поене на животните, които вече квичаха до бога като политици и депутати - от глад ли, от навик ли... Малко след като приготвеше палачинки за все още спящите им деца, съпругата на Джон и тя хващаше лопатата и влизаше да чисти на животните, или включваше моторчето на малко снегоринче, с което да направи пътеки край стопанските сгради и силоза от високите на места преспи, навяни от свирепия айовски "зехир" през нощта. Преди да тръгнат в 8 към училището, Мери слагаше поредния куп от работни дрехи в пералнята. Тя беше в мазето, огромна като стара добруджанска вършачка и според мен переше по 2-3 тона вмирисани на свинска тор дрехи на учителя и учителката, които си докарваха по някой и друг долар допълнително към скромните учителски заплати. И в Айова миришеше като в свинефермата край Козлодуйци: на прасета. И вятърът брулеше по същия начин, както у нас. Само Никита Сергеевич Хрушчов го нямаше наоколо, вече не беше на власт в Съветския съюз, беше починал през 1971.   Горбачов беше дошъл в Кремъл. Но  през септември 1959 г Хрушчов, поканен от айовския фермер Розуел Гарст, беше преоткрил Америка за себе си и за Съветския съюз. След тази визита в сърцето на земеделието в Щатите, Хрушчиов обяви царевицата за "царица на нивите" и направи доста реформи в тогава закостенялото и старомодно съветско земеделие. 

Такива ми ти работи, както казваше един персонаж на Кърт Вонегът, голям американски писател с немски гени и роден в Индианаполис, не чак толкова далеч (по американските мащаби) от равнините на Айова, Оклахома, Илинойс или другите "Добруджи" на американците.    

********************************

Странна е амалгамата от чувства, миризми, видения, спомени и блянове, която ни залива в неочаквани моменти от живота, хвърляйки невидими мостове между детството и младостта, между зрелостта и вече отшумяващия наивитет, че само "другите си отиват някой ден..." Вятърът на живота ни отвява между незнайни паралели и меридиани, между планини и брулени степи, между мирис на море и млечна пшеница, между поръсените с червени макове полюшващи се зелени поля някъде между Добрич и Сенокос, между Лясково и Житница. 

Друг път вихърът смесва бягащите тръни по "бозлуците" над Камен бряг и "Мидената ферма" с тези на Патагония от аржентинските Ушуая до Ел Калафате или от сочните ливади и сини ледници край Перито Морено и вечно-духащият урагенен вятър в Пунта Аренас до чилийския бряг на Тихия океан. Толкова упорит и проклет вятър, че е излъскал до блясък крака от огромната статуя на Магелан в сърцето на града. Излъскан повече от ураганите и дъжда, отколкото от милионите докосвания  (за късмет, според поверието ) на човешки ръце от цял свят, дошли да видят тази част на "Америките".

Ако човек си легне вечерта в някое добруджанско село близо до стръмния бряг на морето  и се събуди сутринта в средната  част на  Аржентинска Патагония, в първите минути, преди да си е изпил кафето, вероятно няма да разбере, че е на другия край на света...  И тук ветрищата брулят тръни и храсталаци, и тук е равно и стадата овце се виждат отдалеч как бръстят жилавата като жица трева или листа от бодливите храсти... И тук мирише на солена вода, ако се приближиш много до Атлантика, или на агнешко печено на ръжен или на скара, както някога в хана на Сарандовица. Единствените разлики са, че край Атлантика може да видиш стада пингвини или моржове, докато по нашия бряг най-много да срещнеш стада румънски туристи, дошли да изплакнат очи и души край Двореца в Балчик, който им навява историческа носталгия... Другата разлика е, че аржентинските пастири (гаучос) са на коне, а добруджански вече май почти не се виждат, камо ли да са на коне... И печеното агне в Патагония не е на "ръжен", а е разпънато като на кръст на метална скара, която се върти около огъня и месото се изпича равномерно от всички страни... 

Чак тогава разбираш, че не си близо да Каварна, а в Патагония, където "Малбекът" от лозята край Мендоса на север се лее безспирно и в Ел Калафате на юг...   Че вместо сенките на Йовков и Ивайло Петров тук бродят тези на Хорхе Луис Борхес и Хулио Кортасар, че всъщност светът може и да е голям, но детските спомени често го събират в една човешка длан, както казваше Джагаров... И че навсякъде по света лозите събират пространството в зърна, по думите на Ханчев, за да го превърнат после в  духовен и телесен еликсир. Той често ни помага - дори и с една чашка - да обгърнем този малък голям свят с шепа спомени и аромата на цъфналата ръж или с пъстрата картина на червените макове, пръснати като бисери сред зелените вълни между Добрич и Черно море или от Айова до Канзас...

Преспите от спомени постепенно ни затрупват и докато пътуваме напред във времето, те ни връщат неизбежно назад в началото на пътя.  
 
 

Коментари

Най

Следвайте ни

Още по темата

Още от категорията

Скъпи потребители,

От днес - 25 май 2018 г. - влиза в сила новото европейско законодателство за защита на личните данни, известно още и като GDPR.

Тук можете да прочетете целия документ: "Регламент (ЕС) 2016/679 на Европейския парламент и на Съвета от 27 април 2016 година относно защитата на физическите лица във връзка с обработването на лични данни и относно свободното движение на такива данни." (тук)

Във връзка с това "ЗЕБРА БГН" АД приема нова "Политика за поверителност" (тук), съобразена с GDPR.

Целта на новите правила е да дадат на вас повече права за контрол над собствените ви данни и по-добра защита на неприкосновеността ви.