Нова регистрация

(минимално 8 символа)
(минимално 8 символа)

"Да тичаш към себе си“ е автобиография с елементи на личностно развитие и самопомощ. Всяка от 10-те глави в книгата проследява определен период от живота на Краси Георгиев - от детството му в Панагюрище и престоя му в Русия през казармата, следването в Нов български универстиет (НБУ) и заминаването за Англия до съчетаването на ролите на готвач и бегач, преместването в САЩ и завръщането в България. Всяка глава се фокусира върху принцип, от който Краси се ръководи до днес.

Клуб Z публикува откъс от "Да тичаш към себе си" за живота на Краси Георгиев, описан от Даниел Пенев (изд. AMG Publishing)

Търси смисъла и ще откриеш посоката

10:00 ч., 19 януари 2018 г. Журналисти от водещи български телевизии, радиа, печатни и онлайн издания са се събрали в Park Center Sofia – търговския център на изхода на метростанция „Европейски съюз“, срещу хотел „Хемус“. Благодарение на тях хиляди хора от цяла България и много българи в чужбина ще могат да проследят на живо една от най-нестандартните благотворителни акции, провеждани в страната до този момент. Набит, гологлав и брадат ултрамаратонец се качва на бягаща пътека. Той обаче не е там, за да се раздвижи, а за да бяга в продължение на 36 часа в подкрепа на деца, които са се преборили с онкохематологични заболявания.

Този набит, гологлав и брадат ултрамаратонец, за когото повечето българи чуват за първи път на 19 януари 2018 г., съм аз.

Планирано пътуване, непланирано оставане

Когато през септември 2017 г. кацнах в София с полет от Солт Лейк Сити, имах простичък план: щях да остана в България за около месец, за да се видя с родителите си и някои приятели и да се срещна с част от екипа на българската компания за здравословни храни Smart Organic, която от няколко години ме спонсорираше. Идеята ни беше да обсъдим проектите, по които възнамерявах да работя в САЩ. 
Макар че съм човек на спонтанните решения, тогава изобщо не си представях, че планираното ми връщане до България ще прерасне в непланирано оставане тук.

И как да е другояче. Напуснах България в средата на 90-те години. През следващите две десетилетия се прибирах за по няколко седмици веднъж или два пъти в годината, като прекарвах по-голямата част от времето си в Панагюрище – града, в който израснах и в който продължават да живеят майка и татко. Живях в Лондон, където съчетавах кариера на професионален готвач, персонален треньор и бегач на дълги разстояния, до началото на 2016 г. Тогава заминах за САЩ с намерението да остана там за два-три месеца и да помогна на моята треньорка, топбегачката на дълги разстояния Лиса Смит-Бачен, да подобри рекорда за най-бързо бягане от Западното до Източното крайбрежие на САЩ (около 4500 километра). За съжаление, само няколко дни след старта Лиса трябваше да се откаже поради здравословни проблеми и нуждата от незабавна операция.

Понеже така и така бях в САЩ и атмосферата много ми допадна, прецених, че след около 60 маратона и 30 ултрамаратона е дошъл моментът да се опитам да се кача на върха в бягането на дълги разстояния, наречен Badwater – ултрамаратон с дистанция от 135 мили (217 километра), определян за най-тежкото състезание по бягане в света.

През следващата една година ставах и лягах с мисълта за Badwater. Тренирах като обезумял, за да се подготвя възможно най-добре. Колкото и тежко да беше това състезание, за мен съществуваше само една опция: успешно финиширане. Скоро след като в средата на юли 2017 г. влязох в историята като първия българин, завършил Badwater, започнах да усещам, че имам нужда от промяна. Аз не останах в САЩ, за да живея там, а за да изпълня една своя мечта. Когато Badwater се трансформира от мечта в реалност, трябваше или да намеря ново предизвикателство отвъд Океана, или да търся ново приключение на друго място.

Средата и начинът на живот в Америка определено ми допаднаха, а и страната предлага плеяда от съблазнителни възможности. В един момент дори се чудех дали да не кандидатствам за постоянно пребиваване. Не знам защо, но си останах само с намерението.

Среща с една коренно различна България

Планираният ми престой на родна земя отлетя, а аз все още не знаех какво и къде бих искал да правя.

Докато живеех във Великобритания и САЩ, връзката ми с България се свеждаше до общуване с нашите, няколко приятели и познати от бегаческите среди и периодичните ми прибирания. Едно е обаче да дойдеш на почивка в България, друго е да живееш тук. Същото важи за всяка друга страна. България не фигурираше в списъка ми с потенциални следващи спирки. Доста се бях откъснал от нея, не следях новините. Една от причините беше, че продължавах да изпитвам негативни чувства към България и средата тук, провокирани от разочарованието ми в началото на прехода – онова смутно време на икономически и политически сътресения, приватизация, инфлация, студентски протести и утвърждаване на мутренска наглост и безпардонност.

Донякъде се плашех от България. Знаех, че мога да се оправя навсякъде. Все пак се бях справил повече от успешно в един от най-стресиращите и многообразни мегаполиси в света, какъвто е Лондон. Страхът, който изпитвах към България, се дължеше на спомените ми за горчилката от средата на 90-те, която ме подтикна да търся мястото си под слънцето извън пределите на страната.

България през 2017 г. се оказа коренно различна от България през 1997 г., когато заминах за Великобритания. За няколко седмици се запознах с изключително вдъхновяващи личности, които правеха супер смислени и готини неща. Вече познавах такива българи, но някои от тях прекарваха голяма част от времето си в чужбина. Такъв пример е Александър Дрангажов, основател и изпълнителен директор на технологичната компания Questers, която има офиси в Лондон и София. С Алекс се запознахме през 2014 г. на събитие на Спортен клуб „Бегач“, на което ме бяха поканили да изнеса лекция. Бързо си допаднахме. След събитието от време на време се чувахме по телефона и три години по-късно именно той разкри тази сравнително непозната за мен България, в която живееха и творяха хора като Светозар Георгиев от Telerik и Telerik Academy (впоследствие съосновател и на Campus X), Евгения Пеева-Кирова от Фондация „Заедно в час“ и Иван Тодоров от WNESSTV – първата телевизия в България, която се фокусира върху насърчаването на здравословен начин на живот.

Светозар, Евгения, Иван и много други наши сънародници, които срещнах за много кратък период от време, ме впечатлиха с начина си на мислене и с мащаба на идеите си. След като бяха учили в САЩ, Великобритания, Германия, Австрия и други западни страни, те съзнателно бяха избрали да използват натрупаните навън знания, умения и контакти, за да допринасят за развитието на образованието, бизнеса и гражданския сектор в България. Вероятно съм имал и късмет, но е факт, че се натъкнах на възпитани, амбициозни и дейни българи с интересни идеи, а мен новото, различното, съдържащото в себе си потенциал за приключение винаги ме е привличало. Докато бях в София, видях колко по-пъстър е станал и културният живот в града. Театър, опера, изложби – всичко това ми напомняше за Лондон, където редовно ходех на опера или балет и в музеи и галерии. В Джаксън Хоул, градчето, в което живеех в САЩ, нямах много възможности да задоволявам културния си апетит.

Новаторската и предприемаческа атмосфера в България ме завладя толкова силно, че реших да не се кача на самолета за САЩ, за който имах резервиран билет. Посолството на САЩ във Великобритания също ми „помогна“ да взема това важно решение. В дните преди полета ми звънна човек от Лондон и ме информира за проблем с туристическата ми виза за Америка. Ако исках да се върна в САЩ, първо щеше да се наложи да отскоча до Лондон, за да си оправя документите. Имах виза за 10 години, но явно се е получило объркване покрай смяната на българския ми паспорт. Като човек, който дава мило и драго, за да ограничи контакта си с каквато и да било бюрокрация, нямах никакво желание да се занимавам и затова най-естественото нещо за мен беше да остана тук.

В началото, докато се ориентирам в обстановката, живях известно време при нашите в Панагюрище. Редовно отскачах до София и понякога отсядах при една позната. Идеята ми беше първо да стана по-разпознаваем, за да мога после да въздействам положително на повече българи. Издържах се от спестявания. Работех и с клиенти от разстояние – разписвах им тренировъчни и хранителни режими. В София също помагах на няколко души да влязат във форма. Допълнително изкарвах пари от изнасянето на мотивационни лекции и други епизодични събития.

Ултрамаратонец с кауза

Веднъж, докато тренирах на пътека та в една фитнес зала на бул. „Васил Левски“ в София, ми хрумна, че мога да направя по-дълго бягане – най-малкото за да предизвикам себе си. В САЩ бях тичал седем-осем часа на пътека. Обадих се на Алекс от Questers и му казах: „Ще тичам 36 часа на пътека“. Той: „Копеле, това е ненормално, но дай да го направим“.

Вероятно се чудите защо точно 36 часа. Първо ми хрумна, че мога да бягам 12 часа, ама ми се стори малко – тъкмо започнеш да тичаш и трябва да приключваш. Двайсет и четири часа май беше правено, 48 часа също. Можех да бягам над 48 часа, но сметнах, че като първи експеримент на родна земя е по-уместно да направя нещо, което е едновременно предизвикателно и постижимо. Така се спрях на 36 часа, което е по средата. Днес съм склонен да мисля, че може би не съм стигнал случайно до числото 36, понеже около него има известна символика. В Badwater участвах с номер 34 и завърших на 34-то място с време от 37 часа 37 минути и 7 секунди.

По света отдавна се организират бягания в нестандартни условия. В България обаче такова нещо не беше правено, повечето хора не можеха и да си го представят. С Венелина Величкова, или просто Ина, която през последните няколко години ми помага като пиар, още през 2016 г. искахме да организираме бягане с благотворителна цел в подкрепа на децата от Сдружение „Деца с онкохематологични заболявания“. Една позната ме беше свързала с родителите, които стояха зад сдружението, и впоследствие се срещнах лично с малките. Те ме изумиха с поведението и силата си. Ракът е сред най-коварните заболявания, което отнема хиляди животи всяка година, но тези момичета и момчета го бяха победили.

Темата ми беше близка и по друга линия: едната ми баба почина именно от рак.

С Ина тръгнахме да организираме благотворителното бягане, но по някаква причина не го осъществихме. Когато реших, че ще бягам 36 часа на пътека, осъзнах, че мога да направя нещо много по-голямо от просто едно екстравагантно лично предизвикателство. Какво по-хубаво от това да подам ръка на децата, на които по-ра- но бях обещал да помогна. Първия път не стана, но сега имах втори шанс. Обадих се на Ина и на Алекс и им казах, че трябва да намерим мол, в който да проведем инициативата.

Първо се обадихме в Sofia Ring Mall. Екипът им се туткаше и сменяше мнението си през няколко дни – искаме, не искаме, искаме, не искаме. Ядосах се и ги отрязах. Тогава се насочихме към Park Center Sofia. Той е един от първите молове в столицата и аз винаги съм имал афинитет към него. Ина се свърза с тях. От маркетинг отдела им ни звъннаха след два часа и ни казаха: „Пичове, правим го при нас“. Като видях колко експедитивно действат, на мига се съгласих. Видяхме се, обясних им какво ще правя, как искам да се случи, каква е целта на начинанието и как те ще извлекат дивиденти от събитието. Те прегърнаха идеята, защото видяха смисъл в каузата зад бягането и харесаха визията ни за формат на събитието – на пътеката до мен щяха да тичат и други хора, които отделят от времето си и даряват средства, а всеки, дошъл да ме подкрепи, щеше да може да дари пари. Бяхме предвидили и опция за даряване по електронен път. Намерихме две пътеки и се заловихме с организацията на събитието. Макар че специално за бягането се готвих едва около месец, знаех, че ще издържа.

През изминалите 12-13 години бях изградил както сериозна физическа издръжливост, така и психологическа устойчивост. Разбира се, човек никога не може да предвиди всичко, а пък и някои фактори не зависят от мен. За себе си бях наясно, че няма как да се откажа, защото събирам пари за деца, които са показали чутовна воля, като са преборили толкова брутален противник като рака. Колкото и да ми е тегаво, стига да мога чисто физически да продължа да тичам, аз ще го направя. Трябва да получа удар, за да спра преждевременно. Откажех ли се, нямаше да мога да се погледна. При личното предизвикателство без елемент на кауза е различно – едно преждевременно отказване не е кой знае какво, аз пак ще се разочаровам, но няма да разочаровам други хора, които разчитат на мен. Дори и да бягам с кауза, хората ще покажат разбиране, ако се откажа поради здравослов ни проблеми. В техните очи аз пак ще съм герой, но в моите очи ще съм предал себе си и най-вече тези деца, родителите им и всички други малчугани, които се нуждаят от подкрепа и добри примери.

Ултрамаратонът в мола се превърна в новина от национален мащаб. Бягащият на пътека Краси влезе в програмата на редица телевизии и сайтове. През няколко часа при мен идваха репортери, за да ме питат как се чувствам, защо правя всичко това и т.н. Събитието се излъчваше и на живо в сайта на WNESSTV.

За тези 36 часа – от 10:00 ч. на 19 януари до 22:00 ч. на 20 януари – избягах 246 км. Постигнах го с две почивки от общо 23 минути за сън и пет почивки от по пет минути за разтягане и масаж. Изпотих над 10 тениски и пет хавлиени кърпи и смених два чифта маратонки висок клас. На пътеката до мен тичаха над 200 души. Моят шампион сред тях е момиченце, което избяга четири километра. Когато след два километра родителите му го подканиха да слезе, то отказа и направи още два километра. През нощта членове на клуб „Бегач“ изминаха общо над 78 километра. Аз опитах да приветствам всеки, но идеята беше да има взаимно разбирателство за нуждите и желанията на отсрещната страна. И се получи! Никога няма да забравя този уикенд, защото бях заобиколен от щастливи хора. Естествено, че в края бях изморен, но черпех сила от усмивките на хората край мен, сякаш ток преминаваше през тялото ми. По-късно един приятел се пошегува, че много българи не са разбрали за посещението на германския канцлер Ангела Меркел в София на 20 януари, защото са следели на живо бягането ми в мола.

Най-важното е, че чрез събитието събрахме 16 000 лева за децата. Над 10 300 лева дойдоха от присъстващите в мола, които оставяха пари в кутията според своите възможности, а останалите бяха преведени по банков път. Помня как една баба, която видимо си беше напазарувала дребни неща от хранителния магазин, дари останалите си пари, след като разбра за каузата ми. На място ме подкрепиха и популярни спортисти като боксьора Кубрат Пулев и алпиниста Боян Петров, който, за съжаление, изчезна безследно в Хималаите през май същата година. Подкрепиха ме дечица от сдружението, на които опит вах да помогна, както и охранителите в мола, които идваха при мен през нощта и пускаха мои приятели, за да могат и те да ме окуражат.

Човекът в търсене на смисъл

На сутринта след бягането бях окрилен. Събудих се, взех си кафе и се отбих до мола, за да попия още от зареждащите емоции, които произведохме там предните два дни. Като ме видя, охранителят, който беше на смяна, каза: „А, бе, ти още ли си тука? Отивай си!“. После се разходих в Борисовата градина и на следващия ден се бях възстановил дотолкова, че дори излязох да потичам. Бързо си възвърнах силите. Психически обаче имах нужда от около месец, за да изпитам отново онзи мазохистичен глад за болка.

Аз вярвам, че трябва да оставяме нещата да се случват от само себе си. Когато се върнах в България, продължавах да търся посоката. В месеците, след като реших да остана тук, се успокоих и започнах да кроя планове за нови приключения и начини да вдъхновявам хората да се грижат за здравето си и да правят добро, като използвам най-силното си оръжие – любовта ми към бягането на дълги разстояния. Тези изтощителни, но вълшебни 36 часа на пътеката ми показаха, че съм постъпил правилно.

Търси смисъла и ще откриеш посоката.

Коментари

Най

Следвайте ни

Още по темата

Още от категорията

Скъпи потребители,

От днес - 25 май 2018 г. - влиза в сила новото европейско законодателство за защита на личните данни, известно още и като GDPR.

Тук можете да прочетете целия документ: "Регламент (ЕС) 2016/679 на Европейския парламент и на Съвета от 27 април 2016 година относно защитата на физическите лица във връзка с обработването на лични данни и относно свободното движение на такива данни." (тук)

Във връзка с това "ЗЕБРА БГН" АД приема нова "Политика за поверителност" (тук), съобразена с GDPR.

Целта на новите правила е да дадат на вас повече права за контрол над собствените ви данни и по-добра защита на неприкосновеността ви.