Коронакриза, коронакриза, а между тях – политическа. Едва ли има по-кратко обобщение на отиващата си 2020 година в България, за която всички казват „хайде да се приключва“, макар перспективите за 2021-ва да не изглеждат точно като излезли от гоблен – щастие, благоденствие, просперитет и прочее хубави неща.

Годината бе белязана от силни (не по Рихтер) трусове и вторични такива, които – по всичко личи – ще отекват и след новогодишните наздравици. Главните действащи лица освен COVID-19 бяха, разбира се, президент и премиер, чиято взаимна неприязън ескалира не само до лични нападки, ами и напусна пределите на държавните граници, за да се пренесе на международното поле на дипломацията. Помежду им в мейнстрийма попаднаха някои стари лица – като Христо Иванов и Слави Трифонов, и някои нови субекти – като Отровното трио. Замесени са още: един „богобоязлив македонец християнсоциалист“ – aka главният прокурор, един изгнаник в Дубай, една конституция, един „надглавен“ прокурор, един Европейски парламент и една Европейска комисия, едни записи и снимки, един държавен бюджет.

Но ако все още се питате „Добре де, какво се случи?!“, предлагаме ви едно нагледно обобщение (без претенции за изчерпателност и че то може да сложи ред в хаоса – това е просто невъзможно).

Януари

Изгнаникът в Дубай

Дори майсторът на разказите с неочакван край Роалд Дал не би могъл да измисли по-интригуваща сюжетна линия от тази „държавата погна най-богатия българин“, за когото публичната тайна мълвеше в продължение на десетилетия преход и последвалата го демокрация, че е недосегаем.

Акцията по сплашването и завземането на бизнеса на Васил Божков води началото си още от 2018-а, но през 2020 г. достигна апогея си. За тази акция не може да се каже, че бе ювелирна. Но пък се оказа успешна.

Помните ли богоугодната инициатива на съпредседателя на управляващата малка коалиция „Обединени патриоти“ Валери Симеонов отпреди две години да ограничи разпространението и рекламата на т.нар. талончета за търкане. Същата, която бе бламирана от ГЕРБ с процедурни хватки, като самият Симеонов някак забрави да напомня за нея. Добре, а сега я оставете настрана за малко. Ще влезе в употреба по-късно.

Декември 2019-а. Дългогодишните партньори на Васил Божков в „Еврофутбол“ – братята Боян и Цветомир Найденови започват да си проправят път в малки медии с разказ за сплашвания от страна на Божков, но най-вече как той се възползва от вратичка в закона, за да плаща по-ниски налози от игрите на „Национална лотария“ (НЛ). Тези твърдения добиха „гражданственост“, когато финансовият министър (вече бивш) Владислав Горанов разпореди проверка на държавната инспекция (без да посочва, че е базирана на тези твърдения), а после се включи и прокуратурата.

Междувременно Симеонов реши да поднови законодателната си инициатива за борба с лотарийните билети. Към онзи момент старото му предложение все още отлежаваше в Народното събрание – така и не бе придвижено за гласуване от председателката на бюджетната комисия Менда Стоянова (ГЕРБ), като и до ден днешен управляващите не дават обяснение защо. Новата инициатива на лидера на НФСБ обаче този път бе прегърната с две ръце от ГЕРБ и светкавично се гласува в зала, в комисии, пак в зала. Така през февруари Държавният спортен тотализатор официално можеше да почерпи – според поправките „Симеонов“ тотото вече бе обявено за монополист над лотарията.

Докато течеше гореописаната процедура по национализация на бизнеса на Божков, самият той се озова в Дубай – случайно или не – ден преди държавното обвинение да обяви, че му повдига 7 обвинения, които впоследствие набъбнаха до 18. Оказа се, пет години държавата не е разбрала, че собственикът на НЛ чете Закона за хазарта в частта му с налозите по един член, а не по друг, и финансовото министерство реши да претендира за едни невзети 250 милиона лева.

Които също като обвиненията на Божков по-късно набъбнаха – до 700 милиона. Отчетите на лотарията в продължение на всички тези години са били заверявани от Държавната комисия по хазарта, чийто принципал е финансовият министър, но и при последвалите събития Горанов излезе сух от водата.
Случаят „Божков“ продължи да отеква и през следващите месеци, когато собственикът на „Нове холдинг“ разпространи есемес комуникация с Vladi Goranov, според която това лице е протектирало пред комисията по хазарта лотарийния му бизнес; после извади банкови извлечения за милиони – твърдейки, че парите са отивали при Борисов и Горанов; после разказа как бил изнудван за тези пари чрез сплашване, че парламентът ще приеме съответните законови изменения; после – как Горанов, Борисов и Менда Стоянова измислили и прокарали в парламента спорния текст за налозите – за да се възползва Божков, както и те.

Какво пише бившият силен на деня във фейсбук профила си към днешна дата не представлява особен интерес. Защото той така и не успя да представи неоспорими доказателства за твърденията си. По нищо не личи, че и прокуратурата проверява тези твърдения, макар неохотно да заявява, че го прави. Главният прокурор Иван Гешев, прясно избран в края на миналата година като единствен кандидат за поста, закачи случая „Божков“ като значка на ревера си и произнесе предварително присъда. С това обаче затвърди обвиненията – че обвинител номер едно обвинява избирателно.

Президент „на слушалка“

Докато Гешев се „вихреше“ с Божков, успя да си открие още един фронт – срещу държавния глава. Че двамата никога няма „да седнат на маса“ заедно бе ясно отдавна. Факт е, че Румен Радев се възползва от конституционното си правомощие да не подпише указа за назначаването на Гешев от първия път, с което даде сигнал, че и той като голяма част от обществото не е съгласен това лице да оглави държавното обвинение през следващите седем години. Факт е също така, че отново в унисон с обществените искания, но и с тези на Брюксел, обяви още миналия декември, че започва дискусии за конституционна реформа, в т.ч. за мястото на прокуратурата.

На този фон през януари Гешев обяви, че изпраща питане до Конституционния съд: кога прокуратурата може да образува досъдебно производство срещу президента въпреки имунитета му, какво следва да прави после с това разследване и що е то държавна измяна, която пък е основание за импийчмънт на държавния глава.

Откъде му е хрумнало на главния прокурор такова питане – научавахме на час по лъжичка. Гешев първо „срамежливо“ обяви как му попаднали данни по досъдебно производство, в което името на Радев е замесено, а след призив от страна на Радев да обяви публично за какво става въпрос, получихме от Гешев порция записи, направени със специални разузнавателни средства (СРС). Ставаше въпрос за серия от телефонни разговори, в които участва и „неустановен с категоричност мъж, който вероятно е президентът на Република България“.

Впоследствие се оказа, че „закачен“ е бил ген.-майор Цанко Стойков – командващ ВВС. Но пък не стана ясно като как така с производството се е занимавала любимата на властта Специализирана прокуратура, а не Военната – когато се касае за командващия Военновъздушните сили. Нито стана ясно за какво изобщо се е водело въпросното производство.

Но пък записите трябваше да покажат как „неустановеният с категоричност мъж, който вероятно е президентът на Република България“, се е опитвал да укрие данни по проверка на антикорупционната комисия във връзка със съпругата на държавния глава Десислава Радева. При по-внимателен прочит установяваме следното: казусът касае 2016 г., когато Радев е началник на ВВС, а Радева все още не е негова съпруга. Води началото си от стар сигнал на също така любимия на властта сайт „Пик“ и е за конфликт на интереси. Антикорупционната комисия тутакси разпореди проверка и още през август 2019-а се произнесе: няма конфликт на интереси.

От цялото упражнение остана само един лош привкус – че прокуратурата е подслушвала държавния глава и че разпространява записи от СРС. Остана и питането до КС. Месеци по-късно, през юли, съдът се произнесе:

„Дoĸaтo ca нa пocтoвeтe cи, cпpямo пpeзидeнтa и вицeпpeзидeнтa нe мoгaт дa ce извъpшвaт извънпpoцecyaлни и пpoцecyaлни дeйcтвия, cвъpзaни c peaлизиpaнe нa нaĸaзaтeлнa peпpecия. Te нe мoгaт дa ca oбeĸт нa пpoвepĸи и paзcлeдвaния, нe мoгaт дa им ce пoвдигaт oбвинeния, нe мoгaт дa бъдaт пoдcлyшвaни, cлeдeни и изoбщo дa ce пpилaгaт cпeциaлни paзyзвaнaтeлни cpeдcтвa cпpямo тяx.“

Улисани в сюжети за малък разказ, януари е месецът, в който от Китай започнаха да пристигат все по-тревожни новини – за епидемията, предизвикана от новия коронавирус, като очакванията тогава бяха, че пикът ще е през февруари. По това време малко хора в България говореха, че едно от основните свойства на вирусите е да преминават граници...

Февруари

Февруари. Повали ни традиционният за това време на годината грип, Перник все така си бе на „полусухо“, вихреше се и скандалът с незаконния внос на опасни отпадъци, парламентът продължи да работи по обичайния си начин – да прокарва „по терлици“ спорни текстове, като в този месец Менда Стоянова успя да разбуни духовете с една поправка, породила опасения, че ще падне валутният борд.

Насред тези традиционни за злободневието ни събития във вътрешен план се открои само едно. На 4-ти президентът реши да направи изявление. 

„Считано от днес, официално снемам доверие от правителството, което не действа в интерес на българските граждани и носи отговорност за острата криза в нашето общество“, обяви той и изброи мотивите си – нещо като обобщение на всичките му изявления по адрес на кабинета „Борисов 3“ от началото на мандата му.

Не стана ясно защо след три години Радев избра точно този момент да снеме доверие. Но поне определяните от медиите като „междуинституционална война“ отношения между „Дондуков“ 1 и „Дондуков“ 2 бяха официализирани.

Разбира се, този акт на Радев предизвика и официалната ответна реакция от страна на ГЕРБ и премиера Бойко Борисов. Управляващите също обявиха, че снемат доверие от него.

На този фон COVID-19 вече пътуваше със самолети, круизни кораби и пр. и от все повече точки по света, в т.ч. от Европа, започнаха да пристигат информации за регистрирани заболели, макар и много малко към онзи момент. В началото на месеца бе регистриран и първият смъртен случай извън Китай – на китайски турист във Филипините.

Март, април, май

Събитията по света и у нас от следващите три месеца нямат нужда от припомняне. Вероятно мнозина даже биха искали да ги забравят. Затворени граници, затворени училища и детски градини, затворени градове, блокирани бизнеси, денонощни, често и среднощни брифинги на Националния оперативен щаб (НОЩ) за борба с коронавируса.

Във вътрешнополитически план в България всичко застина. За миг дори Борисов и Радев сближиха позиции. За миг. Замря партийният живот, а работата на Народното събрание бе сведена до това да приеме извънредното законодателство във връзка с COVID кризата. Дори Гешев насочи публичните си акции към борене на спекулата с маски и дезинфектанти, а подопечното му държавно обвинение – да обвинява нарушители на „карантината“.

Тези месеци бяха „златни“ за правителството, което се ползваше с доверието на гражданите – според проведените социологически проучвания. Личния си рейтинг качваше и премиерът и като цяло създадено бе усещането, че държавата държи ситуацията под контрол – същата държава, която обикновено сме свикнали да определяме като „лош стопанин“.

Да, мерките в подкрепа на бизнеса бяха хаотични и крайно недостатъчни, заповедите за въвеждането на противоепидемичните мерки, излизащи изпод перото на здравния министър – често противоречащи си една на друга, някои от изказванията на членовете на НОЩ, както на самия Борисов – апокалиптични, всяващи страх и паника, хиляди излязоха на трудовата борса. Но общата оценка бе: справяме се.

Политизира ли се обаче управлението на кризата – еднозначният отговор е „да“. И това впоследствие започнаха да признават самите членове на щаба. Използва ли я и Борисов с оглед предстоящите догодина парламентарни избори – всеки може да прецени сам. Тук само ще споменем, че както месеци наред, много преди настъплението на COVID-19, представителите на бизнеса със заведения настояваха за по-нисък ДДС и никой в правителството не им обръщаше внимание, така и премиерът еднолично взе решение от 20 на сто данъкът да падне на 9%. Барове, дискотеки и ресторанти бяха сред най-сериозно ударените от пандемичните мерки. Но пък вероятно роля за решението на премиера е изиграла и статистиката, обявена от бранша – за стотиците хиляди служители, които трябва да бъдат подпомогнати. Както е известно, отстъпките за заведенията продължиха да валят и през следващите месеци.

Юни

В края на май правителството разхлаби мерките срещу пандемията, както започнаха да правят и останалите държави по света. Хората започнаха да се завръщат към нормалността, или към т.нар. ново нормално. Децата не тръгнаха на училище и годината приключи неприсъствено, но част от хората отново се върнаха в офисите, а с тях се възродиха и плановете за лятна ваканция.

Към своята не нова, а стара нормалност се завърна и политическият живот у нас. Това е месецът, през който в публичното пространство започнаха да текат записи на разговори с глас, досущ като този на премиера Бойко Борисов, в които се съдържаха обидни квалификации по адрес на председателката на Народното събрание Цвета Караянчева, разпореждания кой да бъде „ударен“, кой да не вземе активите на ЧЕЗ в България и пр. Поредицата от записи бе последвана от поредица от снимки от спалнята на премиера, в т.ч. на самия Борисов, докато „си спинка сладичко“ по собствените му думи. Пачки с евро, златни кюлчета, револвер на нощното шкафче – класически сюжет за криминален разказ, каквито четем от години. 

Ако за записите Борисов и ГЕРБ се фокусираха върху тяхната автентичност, снимките вече предизвикаха премиера да даде нещо като отпор. За целта той събра актива на партията в малката заличка за пресконференции на ГЕРБ и дълго говори за активното мероприятие, което му е било спретнато. За да обяви на финала, че зад него стои Радев, който даже го снимал с дрон по съседски – в резиденция „Бояна“.

С това бе сложено новото старо начало на политическата криза у нас – след първите месеци в борбата с пандемията от коронавируса.

Иначе за записите и снимките все още не знаем нищо. Както и преди се е случвало с подобни изтекли „материали“ – държавното обвинение се е фокусирало на този етап върху тяхната автентичност и авторство, а не върху съдържанието.

Юли

Юли се оказа преломен месец за политическия и обществения живот и отзвукът от случилото се тогава прави последвалите ги събития необратими. Поне към момента на написването на този текст.

Изненадващо съпредседателят на „Демократична България“ Христо Иванов и двама негови сподвижници щурмуваха с гумена лодка плажа, намиращ се в непосредствена близост до т.нар. Летен сарай на почетния председател на ДПС Ахмед Дохан в Росенец. И само реакцията на охранителите на Националната служба за охрана (НСО) направи тази акция успешна. Тя трябваше да е показно за „завладяната (дълбока) държава“ и се получи – гардовете на Доган грубо изблъскаха нарушителите на спокойствието на почетния председател от малката, но държавна – респективно публична и свободна за достъп брегова ивица.

Отзвукът бе мигновен – предвид натрупваните през годините съмнения за задкулисие, държавни протекции върху Доган, бизнеса му, Сараите му и „отрочето“ Делян Пеевски и изобщо – онази фраза за това кой разпределя порциите във властта.

Сама по себе си акцията на Христо Иванов онагледи неща, за които всички говорят, но никой под формата на държавна институция не е доказал. Но тя сама по себе си не стана причината за изригналото спонтанно през юли масово недоволство.

Причината бе... Гешев.

Ден след акцията в Росенец, на 9 юли, обвинението направи демонстративно „въоръжено“ влизане в президентството с цел претърсване на кабинети.
Тази активност на прокуратурата бе предхождана от всекидневното публикуване на подбрани извадки от досъдебното производство по случая с опасните отпадъци срещу бизнесмените братя Бобокови (Пламен и Атанас), в т.ч. кореспонденцията им с президентския съветник Пламен Узунов. В рамките на един ден прокуратурата, полицията и Бюрото за защита на свидетели – за което обвиненията са, че се е превърнало в своеобразно паравоенно образувание под ръководството на обвинител номер едно, щурмуваха сградата на „Дондуков“ 2, арестувани бяха и Пламен Узунов, и Пламен Бобоков.

Това показно обаче не постигна навярно търсения ефект от държавното обвинение (да не кажем, в частност от неговия ръководител), а точно обратното – хиляди излязоха на жълтите павета още същата вечер. На 9 юли започна броенето. Това бе ден първи на антиправителствените протести, с които се иска и оставката на Иван Гешев, и първият път, когато Радев слезе лично при демонстрантите и произнесе фразата: „Мутри – вън!“

Както е известно, протестите в столицата, които събираха хиляди на Ларгото, бързо заразиха цялата страна и следващите месеци бяха белязани от блокади на пътни артерии и ключови кръстовища, спонтанно гражданско недоволство, обстрел с яйца и на гостите на предаването „Панорама“ по БНТ.

Най-запомнящи се обаче ще останат две дати – 10 юли и 2 септември (за втората по-късно). На 10 юли, или ден след нахлуването на „Дондуков“ 2, правителството имаше с какво да се похвали – България бе приета в чакалнята на еврозоната. От ГЕРБ свикаха „хепънинг“ по повода – пред сградата на Министерския съвет, докато в същото време пред тази на президентството за втора поредна вечер се събираше антиправителственият протест. Резултатът не закъсня – станахме свидетели на вандалски сцени и от двете страни. Но това, което драсна клечката в бурето с барут, бяха любителските кадри, последвани от разказите на потърпевшите, за брутално полицейско насилие под колоните на самия Министерски съвет.

Тогава процесът на изпадане в политическа криза стана необратим. Както и този на налагане на къде нови, къде стари лица – лица и на протеста – на политическата сцена.

Август

Противно на някои очаквания летните отпуски и прясното освобождаване от крайните ограничения на коронавируса не намалиха интензитета на антиправителствените демонстрации. Ожесточението в реториката на управляващи и президент достигна апогея си. Единственият, който притихна откъм публикуване на СРС-та и материали от досъдебни производства, бе Гешев, който съсредоточи усилията си в обиколки в страната – посещения на жертви на битовата престъпност.

Правителството трябваше да мисли бързо, но сега Борисов, за разлика от предходните два пъти, реши да задържи властта, като опита да предложи нещо като удобна за всички „дъвка“. Така на 14 август станахме свидетели на безпрецедентно изявление на министър-председателя – безпрецедентно с това, че за първи път той не импровизира, а послушно изчете предварително написания му текст, с който обяви, че ГЕРБ ще предложи проект на нова конституция, респективно се обяви за свикване на Велико народно събрание (ВНС). Даде заявка, че всичко това ще се случи в максимално кратки срокове, като със свикването на ВНС веднага подава оставка.

Този акт на правителството мигом бе интерпретиран като „тупане на топката“, каквото и на практика се оказа, след като дори към ноември инициативата за нов основен закон остана „заключена“ в създаването на една специална комисия в парламента, която няма никакви права освен обсъждания с граждани, експерти и пр. на предложените от управляващите текстове.

Самият проект на ГЕРБ пък се оказа преразказ на сегашния основен закон – с няколко нови елемента. Бе преправян и пр., като на практика послужи за хранителна среда на популистки предложения и изказвания от страна на партньорите в управлението ВМРО и НФСБ, чиято обществена подкрепа също е сериозно пострадала.

От разговори за нова конституция, инициирани от ГЕРБ и ОП, се дистанцираха и БСП, и ДПС, и извънпарламентарните партии, и Радев. Предложението на кабинета на практика създаде само медиен шум и нищо повече. А както времето уж трябваше да отброява дните до декларираното от Борисов намерение за оставка, няма и месец по-късно тази декларация бе оттеглена. От ГЕРБ обявиха: „Оставаме.“

Добре е обаче да се спомене и какво непосредствено предхождаше правителствената инициатива за нова конституция. Това бе конгресът на ГЕРБ от 5 август, кръстен „извънредна национална конференция“. На нея Борисов трябваше да опита да мобилизира актива на партията предвид продължаващите вече месец протести. Но мероприятието бе белязано с побой над антиправителствени демонстранти, както и атаки на журналисти, от анонимни мъже, които трябваше да играят ролята на охрана. Никой не пожела да припознае „яките момчета“ като свои. Остана обаче лошият привкус, че те неслучайно се чувстваха необезпокоявани в деянията си по време на партийното събитие.

На този фон в края на месеца в подкомисията по граждански свободи и върховенство на закона в Европейския парламент се проведе изслушване на закрито на представители на българските власти и на прокуратурата. Впоследствие от прокуратурата обявиха, че са инициирали този разговор, което бе категорично отречено от организаторите. Изслушването, при което България е била подложена на безмилостни критики, бе само прелюдия към резолюцията на ЕП от месец по-късно.

Септември

2 септември. Свикано е първото от общо пет впоследствие „велики народни въстания“ – препратка към искането за Велико народно събрание. Демонстрантите на жълтите павета са хиляди, първият арест е осъществен още преди 8 ч. Полиция, спецчасти и тежка техника са мобилизирани. Това е и първият ден, в който депутатите заседават в новата сграда на Народното събрание – Партийния дом. Целият ден е белязан със сцени на насилие – през деня граждани и журналисти падат жертва на лютивия спрей, но „тежката артилерия“ излиза по тъмно. Тогава десетки са бити от полицията, в т.ч. представители на медиите и мирни граждани. Първото „велико народно въстание“ приключва със 120 арестувани и 80 ранени полицаи.

Денят придобива известност като „кървавата сряда“ и предизвиква отзвук. Западните медии започват да обръщат по-сериозно внимание на случващото се в България. МВР е подложено на обществен натиск – да даде обяснение защо в хода на деня, вместо да „прибере“ очевидните агресори, се е саморазправило с непредставляващите заплаха граждани и журналисти. Показателно е, че всички задържани в този ден бяха пуснати малко по-късно от съда без мерки за неотклонение или с леки такива. Вътрешното министерство все така не е дало отговор на редица въпроси за този ден, в т.ч. за събитията от 10 юли.

На този фон в края на месеца Европейската комисия ни удари „през кръста“. Покрай представянето на доклада за върховенството на закона за България – част от новия механизъм за всички страни членки, еврокомисар Вера Йоурова обяви:

„Еврокомисията продължава мониторинга над България. Както знаете, имаше планове той да бъде прекратен. Но има още несвършена работа, най-вече от страна на властите.“

А що се касае до самия доклад – в него бе затвърдено вече многократно повтаряното от Брюксел – липса на механизъм за търсене на наказателна отговорност от главния прокурор, недостатъчна борба с корупцията по високите етажи на властта, но и за първи път така обстоятелствено – липса на прозрачност в медийната собственост, политическа намеса, клеветническа саморазправа с журналисти.

Октомври

Месецът бе белязан от резолюцията за България, приета от Европарламента, която макар и да няма характер на документ, от който биха произлезли някакви правни последици – остава клеймото. ЕП затвърди проблемите, които ние тук си знаем – липсата на реална съдебна реформа, проблемите със свободата на словото, полицейското насилие по време на протестите и пр., и пр.

Интересни бяха отношенията, съпътстващи резолюцията – защото по време на цялата политическа криза у нас Европейската народна партия (ЕНП), от която ГЕРБ е част, отказа да заеме еднозначна позиция в подкрепа или не на българската си посестрима. Въпреки всички призиви на един от инициаторите на резолюцията Радан Кънев (ДСБ/ЕНП) да го направи (с отрицателен знак). Е, резолюцията сложи край на тези дебати. Почти. Защото все пак близо 30 депутати на ЕНП нарушиха партийната повеля.

В този месец обаче COVID-19 започна все по-осезаемо да напомня за себе си. Както се и очакваше със завръщането на учениците в клас, а на родителите им на работа след летните отпуски. Антиправителствените протести започнаха да отслабват като присъствие, но не и като подкрепа – съдейки по данните на социологическите проучвания.

През всичките месеци на протести премиерът Бойко Борисов не слезе от джипа, обикаляйки в комфорт страната и давайки дистанционно обещания за повече пари на пенсионери, за деца и пр. Борисов спря да се появява в Министерския съвет, минимизирайки вероятността да срещне протестиращ в околията. Не спря обаче да се появява под формата на фейсбук обръщения „за милиони“. Кабинетът се вкопчи в раздаването на средства – месечни надбавки за пенсионери, „детски“ за всички, скок на минималната пенсия с около 20 на сто, скок на заплатите на чиновниците, скок на заплатите на чиновниците „от първа линия“, скок на заплатите в МВР. И на финала милионите бяха претворени в държавен бюджет 2021, който от правителството кръстиха „антикризисен“, а от опозицията – „предизборен“.

Ноември

Бюджетът е на дневен ред. Но това, което повече вълнува хората, е COVID-19. Вече има по над 4000 регистрирани положителни случая за денонощие, над 35% от всички направени тестове за същото време са положителни. Медиите съобщават за починали болни заради липса на места в болниците, джипитата не могат да издадат направления за PCR, граждани със симптоми се лекуват вкъщи според вестникарски предписания и като цяло системата се задъхва. Въпреки деветте месеца, които държавата имаше да я организира, и въпреки собствените ѝ предсказания, базирани на математически модели, че ни чака втора вълна на заразата.

Няма го ген. Венцислав Мутафчийски, в областните щабове в повечето случаи сами вземат решенията, с изключение на няколко въведени на национално ниво мерки. Половината ръководство на държавата или е с коронавирус, начело с премиера, или е под карантина. Но както сам Борисов се изрази при едно от фейсбук обръщенията си – бидейки вече запознат отблизо с болестта, знае кои са правилните решения и ще изведе страната от тази криза.

Декември

И през декември премиерът не слезе от джипа, демонстрирайки "работа, работа, работа" дори и на Коледа. Но пък месецът бе белязан от надеждата, че следващата ще мине под знака на ваксинацията срещу COVID-19. Стартът на имунизацията за България е днес.

Междувременно обаче на политическия фронт се случиха още няколко знакови неща.

Едното - президентът отказа да се възползва от конституционното си право да отложи изборите с до два месеца (заради пандемията) и така сега се очаква те да са на 28 март.

Второто - управляващата ГЕРБ реши да внесе нови законови поправки, с които уж трябва да се въведе фигурата на независим прокурор, който да разследва главния, кръстен от медиите "надглавен" прокурор. Макар зимната ваканция на депутатите да замрази дебата между двете четения, той се върти около следното: "надглавния" ще се предлага от членове на прокурорската колегия на ВСС и ще се избира от неговия пленум, но с обикновено мнозинство. Той ще има 7-годишен мандат и ще работи само и единствено да "разследва" сигнали срещу обвинител номер едно. Това, разбира се, породи следните коментари: Главния ще си избира сам кой да го проверява, а самият проверяващ 7 години няма да работи нищо.

И третото, но не по важност: по същото това време държавното обвинение реши да прекрати всички проверки относно "онези" записи и снимки от премиерския дом. Прокуратурата не можа да установи дори това, което премиерът, който уж трябва да е разпитала, сам заяви, че е установил. 

Във "второто" и "третото" от ДБ видяха взаимовръзка - Борисов и Гешев си правели коледни подаръци.

Към момента на написването на този текст половината българи смятаха, че правителството се справя с овладяването на кризата, респективно другата половина – не. По всичко личи обаче, че премиерът живее с идеята от началото на годината, когато първият сблъсък с COVID-19 бетонира личния му рейтинг и рейтинга на правителството.

От януари до сега обаче се случиха толкова много неща...

Този материал е публикуван в сп. "Клуб  Z" през декември 2020 г.