Малко са хората, които не биха разпознали лицето на легендарния басист и съосновател на култовата рок банда Red Hot Chili Peppers, Майкъл Балзари – Флий. Но само най-заклетите фенове на групата ще разпознаят Флий от корицата на неговата автобиографична „Трип за децата”, която излиза на български година след представянето си пред света.

Изданието е в превод на Андрей Ч. Арнаудов и носи логото на издателство „Кръг”, а великолепното оформление на корицата, дело на Милена Вълнарова, калиграфски имитира почерка на самия Флий, подпечатвайки го с култовия му усмихнат подпис. На бандерола към изданието пък българските почитатели на RHCP ще разпознаят снимка на басиста от експлозивния концерт на бандата в София през 2012 г.

Само преди година медиите по цял свят разпространиха новината, че Флий е издал мемоари и се е венчал за любимата си жена. Всички го цитираха:

„Животът ми се промени завинаги. Чувствам се смирен и благодарен”.

Но как смиреният Флий си спомня бунтарските си години? Приключили ли са те? За какво съжалява? Какво търси и в какво вярва? В мемоарите си той е брутално откровен, не скрива нищо, защото самият акт на написване на тази книга за него е по-дълбоко гмурване навътре в себе си и своеобразна изповед.

„Трип за децата” не е история за Red Hot Chili Peppers. Макар самият Флий да я определя като „книга, която няма нищо общо с живота на рок звезда”, всъщност той е рок звезда. В голяма част от мемоарите си Флий описва общите си преживявания и перипетии с Антъни Кийдс, както и формирането на идеята за създаване на групата.

Представяме ви откъс:

В кръг

След Нова година започнах да ходя в Централното основно училище „Карти“ в квартал „Миракъл Майл“ на Ел Ей. В Ларчмонт училището нямаше огради, а големи, просторни игрища, дори и такова за бейзбол. Там деветдесет и пет процента бяха бели. „Карти“ беше много по-етнически разнообразно и в него се говореше за гангстери от бандата „Крипс“, които можели да ме пречукат. Училищният двор представляваше асфалтов правоъгълник, заграден от телена мрежа. Бях свикнал с отворените пространства и това ограждение беше някак военно и непознато. 

Не бях на мястото си и не разбирах какво се случваше наоколо, постоянно се чувствах като страничен наблюдател. Още първия ден едно момче от класа ми на име Джак Айрънс ми направи рисунка, подаде я на този, който седеше до него, той от своя страна се изкикоти и я подаде нататък и нататък, и нататък, беше скришом подадена из цялата стая, предизвиквайки смях у всеки. Когато стигна до мен, видях нарисувано грозно, изкривено лице, покрито с пъпки и белези, и с течащи сополи от носа. Надписът над комиксовия балон гласеше: „Здравейте! Аз съм Майкъл Балзари!“. Не смятах да го играя обиден в първия си ден и реших да погледна с хумор на нещата. Джак Айрънс беше боец. Всички се събираха след училище, за да гледат как бие най-здравите момчета. Бях впечатлен от Джаки, но също така боевете ме шашкаха. Не си представях да участвам в такива. 

До ден днешен никога не съм се бил. Имам предвид не разните детски боричкания тук и там, а сериозни боеве с юмруци. Това е така, от една страна, защото ме е страх от нараняване, а от друга, защото е най-глупавото нещо. Толкова пъти съм виждал сбивания на концерти, в барове, на спортни прояви. Участниците винаги изглеждат като пълни малоумници, въвлечени в лошо заченат опит да докажат мъжествеността си. Мир и любов, човече. Светът е достатъчно жесток такъв, какъвто е. Всичко, което не е любов, е малодушие. 

Малко след като започнах да ходя в „Карти“, се явих на кастинг за главната роля в театралната продукция „Оливър!“. С отминаването на дните след кастинга започнах да се влюбвам в идеята за актьорското майсторство като начин да се свързвам със света. Помислих си – допуснаха голяма грешка, като избраха Джефри Найтингейл, този малък шибаняк. Представях си се като добър шоумен и перфектния Оливър. 

Предполагах, че черните деца бяха готините – тези, на които да подражавам. Исках и аз да нося чорапи с червени, черни и зелени ленти и да бъда приет. Започнах да играя баскетбол всеки ден, защото реших, че това е най-лесният начин да създам приятелства. 

След няколко месеца успях. Джей Ди Купър и Джордж Робъртс бяха добри момчета, въпреки че понякога ми се подиграваха, че съм бял. Джордж казваше: „Човече, когато бях в корема на майка ми, съм имал два избора, шоколадово мляко или прясно мляко. Аз съм избрал шоколадовото, доброто! Какво се е случило с теб, тъпако?!“. 

От това би станал чудесен късометражен анимационен филм за малкия Джордж, който внимателно избира измежду различните млека. 

Джей Ди беше от ямайски произход. Неговата майка беше болногледачка на комика Граучо Маркс. Видях една бележка в неговата къща, адресирана до нея от Граучо. Тя гласеше – „Скъпа [майката на Джей Ди], ти си толкова тъмна, но правиш нощите ми толкова светли!“. Това расистко ли е? Не знам, но обичах Граучо и гениалните братя Маркс. 

Джей Ди и аз имахме един велик номер. Отивахме до Холивуд булевард и свирехме на барабани от капаци на кофи за боклук, надувахме и една свирка казу. Слагахме шапка на тротоара и забивахме яко. Свирехме Stompin’ at the Savoy на Бени Гудман и Black and White на Three Dog Night, и Chattanooga Choo Choo на Глен Милър. Трябва да сме били много сладки две единайсетгодишни деца – един с повече меланин в кожата, ямайски тип, и един малък, синеок блондин – задълбочено свирят като малки калпазани. Събирахме достатъчно пари, за да отидем на кино или бохемски да хапнем по една пица. 

Ние бяхме двама малки пичове, най-ниските деца в училище, но след година-две, в прогимназията, се записахме за състезанието по баскетбол по двойки. Заляхме ги с отскоци и стрелби, надвихме много по-високите ни опоненти и спечелихме. Точно така. Да. Шампиони.