Когато избраният за президент на САЩ Джо Байдън положи клетва, той ще застане начело на държава, която според мнозина е в устойчив упадък. Проблемите, които доведоха президента Доналд Тръмп на власт, включително разпадащата се средна класа и токсичните вътрешни разделения, остават. И Тръмп ще завещае нови предизвикателства на своя наследник: пандемия, която е изпусната от контрол, стагнираща икономика, нарастващ дълг, демокрация в криза и влошена глобална репутация.

"Деклинизмът", или убеждението, че Съединените щати необратимо губят статута си на хегемон, е примамлив. Но този фатализъм е погрешен. САЩ все още запазват завидни предимства: младо население, финансово господство, изобилие от ресурси, спокойствие по границите, силни съюзи и иновативна икономика.

Освен това, както Самуел Хънтингтън писа във "Форин афеърс" преди десетилетия, Съединените щати притежават необичайна способност за самокорекция, като деклинистите по ирония на съдбата играят "незаменима роля в предотвратяването на това, което предсказват".

За САЩ упадъкът не е толкова състояние, колкото избор. Пътят надолу минава през поляризираната политическа система на страната, като Байдън сякаш е изправен пред задънена улица заради Сената, в който почти сигурно ще има мнозинство на републиканци. Междувременно пътят, който би ни отдалечил от упадъка, може да мине през една от редките сфери, податливи на двупартиен консенсус: необходимостта САЩ да се изправят пред предизвикателството Китай.

Това предизвикателство в повечето отношения не е въпрос на избор. Мащабите на Китай и неговите все по-глобални амбиции са геополитически факти. Но за разлика от милитаризираната и от време на време екзистенциална борба със Съветския съюз, американско-китайската конкуренция е преди всичко икономическа и технологична.

Посрещането на това предизвикателство изисква реинвестиции в американската конкурентоспособност и иновации, които също са от решаващо значение за вътрешното обновяване и просперитета на работническата класа. Политиците трябва да свържат тези две програми, не за да засилят тревогите в Америка, а за да обяснят, че изпълнението на най-важните вътрешни задачи също ще има благотворни ефекти в чужбина.

Същевременно политиците трябва да се противопоставят на общата деклинистка позиция американските конкуренти да бъдат възприемани като гиганти и вместо това да калибрират реакция, която стимулира иновациите, без да подклажда страх и предразсъдъци.

Появата на външен конкурент често тласка Съединените щати към това да бъдат по-добри. По време на Студената война американските политици изоставиха различията, благодарение на външнополитическите си интереси. Поляризацията днес отново може да бъде разрешена отвъд бреговете на Америка.

Деклинизмът като американската традиция

Американският страх от упадъка има богата история. Той се усеща дори през последния век на надмощие. Деклинизмът е внесен от Европа: бестселърът на германския писател Освалд ​​Шпенглер "Залезът на Запада", публикуван след Първата световна война на фона на пандемията от испански грип, вдъхнови поколение песимистично настроени американци, сред които и Хенри Кисинджър - често наричан "шпенглерианец" заради своята деклинистка перспектива.

Но докато европейските деклинисти, които бяха предимно фаталисти, писали в сянката на залязващи империи, американците, които предвиждаха упадък, обикновено използваха тези мрачни видения, за да потърсят мотивация и енергия.

Първата вълна на американския упадък започва по време на Голямата депресия през 30-те години. Икономическата катастрофа, от която Германия и Япония се измъкнаха по-бързо от САЩ, породи съмнения в Америка относно системата на самоуправление в страната. Съединените щати се възстановиха чрез иновативни програми като Новия курс, които президентът Франклин Делано Рузвелт използва, за да прекрои американската икономика.

През 1957 г. Съветският съюз пусна своя "Спутник", провокирайки втора вълна на деклинистко мърморене. Но мускулната памет на Новия курс се съхрани: САЩ изградиха федерално финансирани институции за научни изследвания и образование, които превърнаха страната в технологичен лидер в продължение на десетилетия.

Третата вълна на деклинизма ни заля през 60-те и 70-те години. Съединените щати издържаха социалните вълнения и политическите убийства; краха на "Бретън Уудс" и стагфлацията; импийчмънта на президента Ричард Никсън и падането на Сайгон - всичко на фона на съветския възход. В крайна сметка се приспособиха.

Социалните вълнения предизвикаха реформи в областта на гражданските права, импийчмънтът потвърди върховенството на закона, крахът на "Бретън Уудс" доведе до господството на долара, поражението във Виетнам сложи край на общата мобилизация и нашествие в Афганистан на Съветския съюз ускори неговия разпад.

Но американският упадък не бе отстъпил завинаги. Четвърта вълна, белязана от индустриална ерозия, търговски дефицити и нарастващо неравенство, разтърси американските лидери през 80-те и началото на 90-те години, което накара сенатора от Масачузетс Пол Цонгас да заключи, че "Студената война е приключила, а Япония и Германия победиха". Но въпреки този натиск САЩ постигнаха революция в информационните технологии. По-малко от десетилетие след коментара на Цонгас, Съединените щати бяха обявени за ненадмината суперсила.

Новият деклинизъм

Сега САЩ са в петата си вълна на упадък - тази, която започна с глобалната финансова криза през 2008 г. и се ускори с нарушаването на нормите при Тръмп. Американският упадък е очевиден за всички, отбелязва колумнистът на "Блумбърг" Ноа Смит, твърдейки, че без вътрешна реформа "САЩ ще приличат на развиваща се нация след няколко десетилетия".

Съединените щати могат да се превърнат в "деиндустриализирана, англоговоряща версия на латиноамериканска република", предупреждава професор Майкъл Линд от Тексаския университет в Остин, докато Китай развива с главоломна скорост високотехнологичните си индустрии и ограничава глобалното лидерство на САЩ.

Тези, които предвиждат американския упадък, посочват сили  като неравенството, поляризацията, дезинформацията и деиндустриализацията. Те са реални и притеснителни, но също така глобални по характер, не уникално американски. В същото време пренебрегват предимствата на САЩ пред Китай, който има застаряващо население, забавен растеж и валута, която все още е далеч от това да съперничи на долара. През по-голямата част от последните четири десетилетия възход на Китай, САЩ поддържат една четвърт от световния БВП.

Те също подценяват имиджа на САЩ. Америка привлича съюзниците, които поддържат глобалния либерален ред, имигрантите, които подхранват американския растеж, и капитала, който поддържа господството на долара. Меката сила на САЩ произтича от отвореното гражданско общество, не от държавата. Протестите, последвали убийството на Джордж Флойд миналото лято, отразяваха обществена борба за реализиране на основополагащите ценности на Съединените щати - ценности, чиято привлекателност беше толкова универсална, че борбата за тях вдъхнови демонстрации из целия свят.

Съединените щати привличат повече критики от останалите велики сили, "именно защото държат по-висок стандарт", твърди южноафриканският журналист Деле Олойод.

"Никой не очаква от Китай подобен стандарт".

Ако Съединените щати все пак западнат, основната причина ще бъде политическа - тоест, въпрос на избор. Икономическото неравенство и алгоритмите на социалните медии засилиха вътрешното разделение, което от своя страна затруднява Конгреса повече от десетилетие.

Система, която в исторически план се държеше повече от норми, отколкото от закони, току-що оцеля в избори, които можеха да завършат с политическо насилие и най-голямата конституционна криза след Гражданската война насам.

Но може ли политическата система на САЩ все още да се справя с неволите на страната?

Офшорен консенсус

Мнозина са оптимисти. Сред тях е избраният за президент Байдън.

"Толкова много хора са заложили на нашата смърт, че това абсолютно ме подлудява", каза той преди десет години след избухването на световната финансова криза.

Макар че първият мандат на демократа може да се сблъска с партийния обструкционизъм, познат от времето на администрацията на Обама, който да попречи на Съединените щати да предприемат действия, за да обърнат спада, това не е необходимо. 

Въпреки партийната злоба, и двете страни оттеглиха някои стари, вредни практики и признаха необходимостта от реформиране на политическия процес. Някои приоритети дори ги провокираха да се сближат - особено по отношение на индустриалната политика, връзките между държавата и пазара, научноизследователската дейност и търговската политика.

Китай е в основата на много от тези промени и вероятно ще остане така. Колкото по-напориста и репресивна става комунистическата страна, толкова по-вероятно е обществото и Конгресът да се обединят около необходимостта от мерки против въздействието на държавния ѝ меркантилизъм върху американските работници и бизнеса.

Реформирането на американския дневен ред като част от по-широки усилия за поддържане на конкурентоспособността на САЩ спрямо Китай може да спечели двупартийна подкрепа. Както твърди ученият от института "Брукингс" Том Райт, "републиканците в Сената трябва да се запитат дали САЩ могат да си позволят две или четири години законодателна стагнация, ако искаме да се конкурираме с Китай".

Много политици и от двете партии са съгласни, че САЩ трябва да действат. По-специално, Вашингтон ще трябва да възстанови държавата, отслабена през последните 40 години от пренебрегването и антиправителствената злоба. За да се бори с хищническите икономически практики на Китай и да защити американските работници, федералното правителство например ще се нуждае от служба, която да консолидира информация за индустриалния капацитет, веригите за доставки, икономическите проблеми и зависимостта от вноса.

САЩ също ще трябва да преосмислят връзката между държавата и пазара. Много фигури от двете страни вече признават, че пазарните сили сами по себе си не могат да спрат неравенството, да поддържат растежа или да осигурят конкурентоспособността срещу китайските държавни компании. Осъзнаването на това може да спечели подкрепа за инвестиции в науката и технологиите и дори да оправдае елементи на прогресивната програма - подкрепа за работниците, разбиване на монополите и провеждане на индустриализация във важни сектори.

Ако администрацията на Байдън изиграе китайската карта по този начин, тя трябва да го направи много внимателно. Конкуренцията с Китай не означава конфронтация или втора студена война. Съединените щати трябва да защитят американци от азиатски произход от дискриминация и трябва да избягват обвързването на китайската комунистическа партия с китайския народ или с китайските американци, като отрано изпратят ясно послание, че демагогията и расизмът са неприемливи.

С конструктивната политика срещу Китай, която укрепва позициите на САЩ у дома и ги прави по-конкурентоспособни в чужбина, американските лидери могат да започнат да обръщат впечатлението за упадък на Америка. Но те не бива да спират дотук. Трябва да намерят положителни начини за възстановяване на солидарността и гражданската идентичност, които карат демокрацията да функционира. Усилието да се подчертае споделеният либерален национализъм или това, което историкът Джил Лепор нарича "нов американизъм", отново може да стане част от нашата гражданска култура.

Като кандидат за президент преди 60 години, докато американците все още не се бяха отърсили от "Спутник", Джон Кенеди говори пред жители на Кантон, Охайо. Бъдещият държавен глава изброи някои от предизвикателствата пред страната: ниски заплати, нарастващ риск от конфликти, постепенно свиване на индустрията и възход на нов съперник. И всичко това, докато САЩ привидно изглеждаха в застой.

"Това, което трябва да преодолеем", каза тогава демократът, е "онова психологическо усещане в света, че Съединените щати са достигнали зрялост, че може би е преминал нашият обяд, може би най-ярките ни дни са останали в миналото и сега навлизаме в протяжния, бавен следобед... Изобщо не поддържам това мнение, нито народът на тази страна".

* Кърт Камбъл е председател на консултантската компания "Азиатската група" и бивш помощник-държавен секретар за Източна Азия и Тихия океан. Анализът му е публикуван във "Форин афеърс". Преводът е на Клуб Z.