Ръководството на БНТ обяви, че е време да се екранизира и превърне в сериали българската литература и литературна история. Похвално дело, казва си зрителят, вече разглезен от заливащата го отвсякъде сериаломания, изгледал „Игра на тронове” и „Хоумленд” и зажаднял за нещо по-задълбочено от „Откраднат живот” на родния екран.

Не е без значение обаче какво точно ще се екранизира. Емил Кошлуков разказа упоително колко интересен е животът на Дора Габе и Елисавета Багряна и как тяхната история, включително любовните им похождения и разделянето на един мъж, може да стане любопитен сериал. Той предложи и Бай Ганьо да бъде качен на мерцедес по подобие на Шерлок Холмс, който борави със смартфон в новите адаптации на английската класика.

Мисля, че на първо място е редно да си припомним какво е направено досега в българското телевизионно изкуство по тази тема. Телевизията, за разлика от киното, определено е длъжник на българската литература. По-зрялото поколение помни екранизацията в 13 серии на „Записки по българските въстания”, реализирана през 1976 г. от Българската телевизия и режисьорите Веселин Бранев, Борислав Шаралиев и Мария Русева. „Бай Ганьо” също се превърна в четирисериен филм през 1991 г. под режисурата на Иван Ничев с Георги Калоянчев в главната роля. Йордан Йовков е очевидно предпочитан от българските кинаджии – по негови разкази е правен двусерийният филм „Вечери в антимовския хан” (1988), както и „На границата” – съвсем скорошна продукция на БНТ от 2014 г.

Първият български детски роман „Златно сърце” на Калина Малина е превърнат в сериал през 1985 г. А най-първият български роман „Под игото” е излъчен в 9 серии през 1990 г., заснет от режисьора Янко Янков и с Андрей Слабаков в ролята на Бойчо Огнянов.

И по-съвременни автори са имали честта техни книги да се превърнат в сериали – Павел Вежинов, Владимир Зарев, Свобода Бъчварова… Въпросът не е в липсата, а в качеството, в подбора на теми, които могат да заинтересуват днешния зрител, който наистина е жаден да види родната литература в контекста на световното телевизионно творчество. А то в момента е в разцвет. Затова трябва да се подбира внимателно кое от българската класика да стигне в нова интерпретация до зрителите и най-вече как да се случи това. Много е важно освен това бъдещата екранизация да не остане затворена в българския пазар, а да има шанса да излезе на световния – няма по-добра реклама за страната ни от това.

Но ако се замислим, най-важното е да интерпретираме големите автори така, сякаш са наши съвременници, и да пуснем на свобода сценаристите. Ще си позволя да предложа няколко български класически произведения, достойни да бъдат разработени като съвременни телевизионни драми.

Може да се върнем чак до Васил Друмев и неговата драма „Иванку, убиецът на Асеня”. Наивна е, разбира се, мелодраматична като епохата, в която е създадена. Но това е нашият си „Макбет“ и – по днешните мерки – нашата си „Игра на тронове”. Един вдъхновен сценарист може да я превърне в историческа сага с невиждани за родните телевизии мащаби.

Като стигнем до патриарха Вазов, нека не бързаме и първосигнално да се обръщаме към мащабните му творби като „Нова земя” или „Чичовци”. Повестта „Митрофан и Дормидолски” може да стане чудесна основа за многосерийна трагикомедия, особено като имаме предвид наболялата тема с родното правосъдие.

При Алеко е ясно – така и не разбирам защо родните сценаристи все отказват да обработват втората част от сборника „Бай Ганьо”, където нашенецът се развихря на родна територия и прави избори и медии. Би било чудесно да го видим и в мерцедес по родните магистрали.

Йордан Йовков пък има пиеса, наречена „Обикновен човек”, която започва с думите: „Криза, криза… Всеки с кризата се оправдава. И който има, и който няма, се оплаква.” Серийна драма с такова начало ще прикове към телевизорите почти всеки българин.

Би могла да се направи цяла сага в много сезони по „Строители на съвременна България” на Симеон Радев. С паралели – миналото, каквото го е описал един от най-видните български интелектуалци от миналия век, и настоящето, каквото го виждаме. Подобна поредица може да стигне дори рекордите на „Дързост и красота” по брой серии.

„Ян Бибиян” на Елин Пелин дава безкрайно много варианти. Не само за детски сериал – първото пътуване в Космоса може да бъде пречупено през призмата на международната политика, Илон Мъск и китайската космическа програма. Може и да се напомни, че България имаше принос към космическите иновации, но някак безславно слезе от сцената.

В посока детски сериали може да се помисли и за „Тошко Африкански” на Ангел Каралийчев. Ще бъде чудесно, ако внесем своя дял в световната тема за политкоректността.

„Тютюн” на Димитър Димов иска само адаптация, сюжетът и диалозите са готови. Може да се създаде сериал, който, от една страна, ще напомни за вредата от тютюнопушенето, а от друга – ще подчертае борбата с контрабандата. Междувременно ще каже и още някои важни нещица за корупцията, държавата и неправомерното забогатяване.

И четирилогията на Талев е готов сериал. Особено на фона на упорития ни отказ да допуснем Северна Македония до Европейския съюз.

Изобщо не е трудно да превърнем класиката в съвременна телевизионна забава. Класиците затова са такива – защото са познавали народа си дълбоко, а той упорито отказва да се променя. Само трябва да качим героите в джипове и да им сложим смартфони в ръцете. Другото си го знаем.

"Площад Славейков"