"Аз нападах отдясно. Разиграхме едно подаване с Хулио Перес. Преодолях пазача си - Бигоде, и приближих вратата под доста остър ъгъл. Забелязах обаче, че вратарят на бразилците Барбоза очаква да центрирам към Скиафино или Перес. Той се измести към средата на вратата и освободи ъгъла. Реших да рискувам и стрелях ниско по тревата. И чудото стана - топката тупна два пъти, Барбоза се хвърли в ъгъла, но напразно - тя мина над него и влезе във вратата. А аз повярвах едва след като на стадиона се възцари гробна тишина."

Това разказа в разговор с моя милост легендарният уругвайски футболист Алсидес Гиджия. Разговаряхме по телефона през лятото на 2006 г. Поводът бе предстоящият финал на тогавашното световно първенство в Германия. Интервюто бе публикувано във в. "Сега".

Алсидес Едгардо Гиджия е автор на може би най-драматичния и най-трагичния гол в историята на футбола. Това е победното му попадение в решителния мач за световната титла на 16 юли през 1950 г. Тогава Уругвай побеждава Бразилия и потопява в скръб 200 000 души, стекли се на стадион "Маракана".

Това е отборът на Уругвай, станал световен шампион
през 1950 г. Алсидес Гиджия е ограден с кръгче.

Гиджия цял живот се хвали, че е един от едва тримата, смълчавали "Маракана". При това е първият в хронологичен ред. След него това правят само Франк Синатра и папа Йоан-Павел II.

Точно 65 години след легендарния си гол Гиджия смълча и 3,5 милиона уругвайци. Това написа най-големият световен спортен всекидневник - испанският "Марка". Съдбата пожела футболистът да се пресели в по-добрия свят навръх годишнината от най-важното попадение в живота си. Той бе последният, останал жив от онзи велик отбор, донесъл втората и засега последва световна титла за "урусите". Отиде си на 88 години, последните от които живееше в старчески дом, но бе с бистър ум и работеше като управител на супермаркет.

Световното първенство през 1950 г. е единственото в историята без истински финал. Победителите в предварителните групи образуват финална четворка. Играе се по системата "всеки срещу всеки".

Получава се обаче така, че последният мач се превръща в факто финал. Бразилия и Урагвай се откъсват пред Испания и Швеция. На домакините обаче им стига и равен.

Ето какво разказа още Гиджия:

"Сутринта на 16 юли капитанът Обдулио Варела купи пачка бразилски вестници и ни ги раздаде, за да ни надъха. От всички издания гледаха лицата на бразилските играчи, обявени предварително за бъдещите световни шампиони. В съблекалнята капитанът Варела ни строи и обяви, че излизаме за победа. А който го е страх от публиката, да си сложи памук в ушите. Той нареди на вратаря Масполи да умре, но да не пуска гол."

Уругвайците излизат под оглушителните крясъци на 200 000 зрители.

"На терена едва не оглушахме. Но Варела даде тон за песен и всички запяхме химна на Уругвай", спомни си Гиджия.

"Ел Мараканасо" и последвалата трагедия

 

След 0:0 през първото полувреме бразилците повеждат в резултата с гол на Фриаса в 47-ата минута. Цяла Бразилия се готви за пищни тържества, само мачът да свърши.

"И думата пак взе Варела. Под оглушителния шум на трибуните той изкрещя, че щом сме получили гол, следва да им вкараме два", разказа Алсидес Гиджия.

Самият той подава на Хуан Скиафино, който в 67-ата минута изравнява. И "убива" противниците с победния си гол в 79-ата минута. Следват 11-те най-напрегнати минути в историята на Бразилия. Домакините обаче са психически съсипани и въобще не могат да стигнат до вратата на "урусите".

Победният гол на Гиджия влиза в историята под името "Ел Мараканасо", т. е. "ударът на "Маракана".

Този удар е изключително жесток. Близо десетина запалянковци умират на самия стадион от инфаркт заради загубата. Колко души са умрели или са се самоубили в цяла Бразилия - това едва ли някога ще се разбере.

Преди година световната купа "Жул Риме" бе показана в Уругвай.
Гиджия отново имаше щастието да я докосне, както през 1950 г.

Цяло талантливо поколение бразилски футболисти си отива, без да успее да спечели световната титла. След този трагичен мач обаче бразилците сменят екипа си. Вместо изцяло в бяло те започват да играят с жълти фланелки и сини гащета. Този екип се оказва щастлив за тях - с него те стават рекордните пет пъти първенци на планетата.

А какво става с публиката на "Маракана"? Нека дадем пак думата на героя Гиджия:

"От трибуните долитаха само хлипания. Сякаш погребваха някого. Футболистите на Бразилия плачеха като деца. Много от нас, уругвайците, също не се сдържаха. Почувствахме се така, сякаш сме сторили нещо на комшиите. Ние сме малка страна. Едва ли има уругваец, който да не е ходил в Бразилия и да няма свой приятел там."

Все пак бразилските футболисти намерили сили да подравят победителите. И публиката им ръкопляскала. А новите световни шампиони обикаляли цяла нощ баровете в Рио де Жанейро. Където влезели, бразилците ставали на крака и им ръкопляскали.

"Нещо, което в Уругвай никога няма да се случи. Трябва със съжаление да го призная", каза Гиджия.

След трагедията на "Маракана" бразилките плашат непослушните си деца с "чичко Гиджия". А в Уругвай се шегуват, че бразилците "напълват гащите" едва щом някой произнесе името на малката страна.

За главен виновник за провала е обявен бразилският вратар Моасир Барбоза. Десет години след кошмарния мач сменят вратите на "Маракана".  Барбоза помолил да му дадат гредите на тази, в която влизат двата гола на Уругвай през 1950 г. С приятели си направил барбекю и изгорил и последния спомен от трагичния мач. Но дълги години запалянковци, които го срещат на улицата, му обръщат гръб. Веднъж един баща го посочил на малкия си син: "Този чичко някога разплака цяла Бразилия."

Трагедията от 1950 г. остава най-голямата в историята на бразилския футбол. Не я задмина дори и разгромът със 7:1, който Германия нанесе преди година на бразилците, при това пак на тяхна земя. Все пак обаче това беше „само“ полуфинал. А и хората в Бразилия са „еволюирали“ и вече не се самоубиват масово заради футбола.