Тридесет години след екзекуцията на Джовани Фалконе, Роберто Савиано създава документалния роман "Куражът винаги е сам". Със силата на литературата и дълбочината на знанието, Савиано отдава почит на един герой, който въплъщава тихата сила на справедливостта. Той разказва неговата история, но добавя и детайли, събития, механизми и предистория, които не са известни или са потулени.

Роберто Савиано изгражда личен портрет на Джовани Фалконе, не на героя, не на символа на борбата с мафията. Той навлиза дълбоко в живота на един човек, който изпитва страх, съмнения, трудности и терзания, но в същото време трескаво, последователно и безкомпромисно следва своята цел. Цел, която го обрича на самота.

Авторът умело потапя читателя в атмосферата на онези години. Проследява събитията и връзките между престъпни семейства, финансови следи, политически зависимости, фигуранти, съюзници, врагове, убийства, международни контакти, мафиотски закони - документ след документ, информатор след информатор, разследване след разследване. За да стигнем до разкритието на Джовани Фалконе, че мафията съществува и е отлично организирана система. За да разкрием Коза Ностра.

Смелият журналист, разобличил тъмните сделки на неаполитанската мафия в знаменития си документален роман "Гомор", отново доказва, че най-големият враг на страха е словото. Осъден на смърт от Камората, Роберто Савиано от години води непримирима битка за истината и справедливостта.

Представяме ви откъс от "Куражът винаги е сам", издателство "Ера":

32. Джузепе ди Фреско

Палермо, 1986 г.

– Какво е това, господин полковник?

– Изпраща го Фалконе.

– ... Фалконе?

– Джовани Фалконе.

– И за него, извинете, че питам, това нещо... сериозно ли е?

– Очевидно да. Можете ли да се заемете вие?

Капитанът на карабинерите в Термини Имерезе Серджо Паскали се почесва по челото. Дошъл е с кола до Провинциалното командване на Палермо по искане на командира, полковник Джузепе де Грегорио, който не бе пожелал да даде обяснения за причината за повикването. Сега причината е там, пред очите им, оставена върху тежкото бюро от черешово дърво на полковника.

– Трябва ли да помислите, капитане?

– Не, не, в никакъв случай. Ще се заема веднага, господин полковник. Само че...

– Какво?

Провинциалният командир не е многословен човек, но това не изключва известна любезност в поведението му. Разбира се, има работа – имал е през цялата сутрин и ще има още веднага след отпътуването на Паскали – но въпреки това, макар да е представил съвсем ясно задачата, не може да се каже, че тонът му е рязък. Припрян може би, но не и рязък.

Той и капитан Паскали си приличат. И двамата са с широки, геометрични лица, но Де Грегорио има гръцки профил, по-голям нос и по-здраво телосложение, макар и не много по-здраво. Видът им отговаря идеално на естетиката на позицията, която заемат. И двамата вдъхват усещане за солидност.

– Просто... Нищо, господин полковник. Да действаме по посочения начин? – Хвърля поглед на бележката, написана с химикалка с несигурен почерк.

– Да. Ще направим както казва.

– Добре, господин полковник.

Паскали се изправя и тръгва към вратата. Преди да излезе, се обръща и доближава ръка до челото си във военен поздрав.

– На вашите заповеди!

Ако искате да хванете Микеле Греко трябва да направите каквото ви кажа публикувайте обява в „Джорнале ди Сичилия“ където казвате че искате да купите използван трактор в добро състояние и трябва да дадете телефонен номер където аз ще ви се обадя

Текстът на бележката е в телеграфен стил и не изглежда като написан от учен човек, но съдържа цялата необходима информация. Капитан Паскали е дал заповед да не го притесняват освен в случай на крайна необходимост, затворил се е в офиса си и е позвънил на секретарката в редакцията на всекидневника. От десетина минути вече чака отговорния редактор за страницата с обяви. Ако беше разкрил самоличността си, щеше да приключи за няколко секунди, но съдия Фалконе беше категоричен: необходима е абсолютна дискретност. Следователно трябва да чака на опашка като всички нормални граждани, които нямат пагони на раменете.

Италия е пълна с митомани: не за първи път карабинерите, полицията, а понякога дори пътните полицаи получават сигнали от въображаеми информатори, които искат да съобщят за този или онзи беглец. Този път обаче Фалконе трябва да е видял нещо. Самият факт, че бележката е пристигнала при него, че авторът се е постарал да я изпрати в Съда в Палермо, а не направо на карабинерите, означава нещо. Вероятно и този път ще бъде дупка в морето. Или пък, кой знае, като нищо да успеят. В момента Папата може да се намира навсякъде. Нищо по-добро не могат да направят, освен да последват единствената съществуваща следа, колкото и фантастична да изглежда.

След цяла вечност редакторът отговаря и Паскали започва да диктува обявата.

Търсят се два трактора за горска употреба, използвани, в добро състояние. За предложения се свържете с номер...

Паскали диктува телефонния номер, чиито първоначални цифри са различни от тези на управлението в Термини Имерезе и който е бил използван няколко пъти за подобни операции. Когато приключва разговора, се изправя, превърта ключа във вратата на кабинета и я оставя полуотворена. Сега има време за обичайните задачи.

Сега трябва само да чака и да стиска палци.

* * *

Да чака, да, но съвсем не толкова много.

Първото обаждане от момчето пристига от обществена кабина в същия ден, в който е публикувана обявата. Паскали му няма доверие, но интересното, което в определен смисъл обърква капитана, е, че момчето е много по-недоверчиво от него. Говори малко, изреченията му са кратки и почти винаги изразяват отказ. Отказва да каже кой е, отказва да разкрие откъде знае скривалището на Папата, отказва дори да се срещне с Паскали, за да се уговорят по някакъв начин. Първо иска да разговарят. Той е този, който иска да разбере дали може да се довери на карабинерите, не обратното. Той е този, който командва, и го знае.

Второто обаждане пристига на следващия ден, все така от обществена кабина, но различна от предишната. Ясно е, че момчето – така го наричат, докато чакат да разберат самоличността му – иска да си осигури известна преднина, за да се върне по стъпките си и евентуално да изчезне, без да има никаква възможност да достигнат до него. И това не е, защото се страхува от обвинения и жалби, а защото се страхува от Папата. Страхува се от боса от Чакули, все едно е самият дявол. Знае, че тръгне ли веднъж по този път, няма връщане назад; знае, че ако този карабинер, с когото говори, чиято честност преценява, покаже дори само малък признак за непоследователност, предизвика дори само бегло предчувствие за двойственост, това би бил краят. При това ужасяващ край. Краят, който заслужават предателите.

Но точно този страх, тази постоянна плахост, това непрестан­но стоене на ръба на размислянето е това, което кара капитан Пас­кали да посвети на момчето целите си дни. Вече не прави дру­го, освен да му повтаря, че с въпроса ще се занимаят само той и доктор Фалконе, че никой друг няма да узнае самоличността му, че споделеното от него ще бъде приписано на анонимен информатор; дори му предлага сам да си измисли прякор. Но момчето не иска да има такъв. Пътищата на въображението също могат да кажат много за даден човек. Предпочита да бъде просто момчето, и в това сякаш няма никаква измислица, защото по гласа звучи наистина много млад. Как може едно момче да знае тайните на един папа? Как е успял да се доближи толкова много до него. И преди всичко, възможно ли е едно момче самò да реши да продаде Микеле Греко на карабинерите, без това да е било обсъдено от Купола, без да има поне мълчаливо съгласие от страна на големите риби?

Вече е ясно, че лидерството на Греко отслабва ден след ден от възхода на Риина и на хората му, че корлеонците са взели надмощие над палермската мафия и че Греко – чийто прякор, изглежда, произлиза именно от дипломатическите му качества, от поведението му на медиатор – е направил много отстъпки на Късия, само и само да запази лидерското си кресло. Но какъв лидер е този, който отстъпва, който се примирява, който затваря едно око за всичко, който се обръща на другата страна, когато Късия убива без разрешение от Купола, в замяна на това да запази лидерските си облаги? Това е лидер, който е загубил някогашния си престиж. Това е лидер само на хартия. Това е лидер, който вече не е лидер.

* * *

Корените на Ficus macrophylla се спускат от ствола като потоци от лава. Змии от дърво, които се вият към земята, сякаш някога това дърво се е стопило и е изтекло бавно от върха на ствола, докато накрая се е вкаменило. Говори се, че е било донесено тук, в ботаническата градина на Палермо, преди около два века. Две деца се гонят около странния му дънер; едното от тях стиска дръжката на шумна триколка, която се носи на зигзаг. Сестричката му тича свободно, от време на време се спъва, но брат ѝ никога няма да я хване. Триколката му пречи, но той няма никакво намерение да я остави. Бащата, млад мъж с очила тип костенурка и дълга черна брада, гледа ясното небе, сякаш очаква, кой знае защо, че изведнъж ще се изсипе потоп.

Но времето в Палермо тази сутрин е меко, въпреки че е февруари. Птиците пеят, а от морето духа солен ветрец. Някой случаен турист би си помислил, и с право, че това място в този момент е едно от най-красивите места на света, където човек може да се намира. Но като всички, които се разхождат из парка – малко са в действителност, няма и половин дузина – капитан Паскали е твърде свикнал с тези ежедневни очарования. И е прекалено концентриран върху младежа с вестник в ръка.

Носи големи слънчеви очила и каскет с козирка. Дънковата риза, която му стига чак до бедрата, напомня малко за корените на фикуса. Сигурно му е поне с два номера по-голяма. Паскали е облякъл тъмно яке с цип, затворен до брадичката. Отдолу е служебното му оръжие, пъхнато в кобур под мишницата. Ако нещата се развият зле, иска да запази някакъв шанс да се измъкне. Най-близките хора за евентуална намеса се въртят в цивилно облекло вътре в ботаническата градина. Но времето и начините за реакция в подобни ситуации винаги са неизвестна величина, още повече на обществено място, където ходят обикновени граждани. Най-близката кола на карабинерите е на сто метра разстояние, извън парка.

Младият мъж с каскета чете една и съща страница от поне пет минути. Не изглежда много заинтересуван от дърветата и растенията в градината, нито от вестника всъщност, защото го оставя и пак го взима, като се оглежда и се разхожда напосоки. Погледнал е към всяко нещо и човек, които се намират в близост, освен към капитан Паскали. Него е избягвал старателно.

Паскали е там и наблюдава стволовете на дърветата от твър­де дълго време. Пристигнал е половин час преди уговореното вре­ме. Онзи тип също е там отдавна и човек може да се обзаложи, че е дошъл още преди капитана и че вероятно го е наблюдавал от­да­лече, преди да се приближи към стария фикус. Достатъчно дълго са се изучавали. Дошъл е моментът да действат. Всяка изминала минута увеличава риска всичко да пропадне, младежът да размис­ли и да изчезне завинаги.

Паскали прави няколко крачки в неговата посока, с ръце в джобовете на якето. Мъжът чете вестник „Република“, точно както е уговорено в последния телефонен разговор. Сега, когато капитанът е по-близо, вдига вестника, като почти закрива очите си, в глупав опит да покаже добре името му.

– Добър ден.

Младежът отговаря с кимване.

– Аз съм Паскали.

Другият сгъва вестника и го използва, за да се потупа няколко пъти по бедрото. Тръгват бавно да се разхождат.