Роман, оценен високо от критиците и читателите по целия свят. Първата немска книга, оглавила класацията с бестселъри на „Ню Йорк Таймс“ и продадена в над 2 млн. копия само в САЩ. Вторият най-любим съвременен немски роман на читателите в Германия според мащабна анкета. Творба, вдъхновила филм, номиниран за „Оскар“ в 5 категории и донесъл на Кейт Уинслет наградата за главна женска роля.

Кадър от филма "Четецът".

 

Тази кратка статистика доказва категорично водещото място, което заема „Четецът“ от Бернхард Шлинк в съвременната литература. Романът на световнопризнатия германски писател е по книжарниците от 11 април в ново издание със знака на „Кръг“. От издателството са заложили на познатия майсторски превод на Любомир Илиев, а модерната корица е нарисувана от Таня Минчева (Kontur Creative).

Дълбоко хуманен и непреходен, „Четецът“ шокира и трогва с еднаква сила. С характерния си пестелив, но изкусен стил Шлинк повежда читателя през сложен морален лабиринт и разказва незабравима история за любовта и загубата, за вината и прошката, за греха и изкуплението. А също и за силата на думите като мост между поколенията и като възможност да продължим напред – въпреки всичко.

Германия, края на 50-те години на XX век. Случайна среща между гимназиста Михаел и загадъчната, доста по-възрастна от него Хана довежда до пламенна афера. Четенето на глас скоро се превръща в неделима част от техния таен любовен ритуал, който ще бележи и двамата завинаги. Но всичко помежду им приключва внезапно с необяснимото изчезване на Хана... Когато пътищата им се пресичат отново, той е студент по право, а тя е изправена пред съда с други бивши надзирателки в концлагер заради невъобразимо престъпление по време на Холокоста. Докато следи процеса, Михаел постепенно осъзнава, че почти през целия си живот Хана е пазила тайна, която смята за по-страшна и от нацисткото си минало...

Въпреки скромния си обем „Четецът“ изумява със своята философска и психологическа дълбочина. Авторът умело превръща връзката между Михаел и Хана в ярка метафора на усилията на следвоенните поколения в Германия да се помирят с болезненото си историческо наследство. Едновременно любовна история, трилър и историческа драма, романът повдига множество значими, общовалидни и вечно актуални въпроси за паметта и съвестта – както личните, така и колективните. Неслучайно от „Ню Йорк Таймс“ пишат, че романът „прескача националните граници“, а от „Лос Анджелис Таймс“ го определят като „красив и съкрушителен“ и допълват, че „още от първата страница пленява и сърцето, и ума“.

Макар че е част именно от следвоенното поколение, Шлинк отрича романът да е автобиографичен. Но в интервю за „Гардиън“ все пак признава: „Тъй като съм изживял някои от тези неща, ги използвам. По определени теми човек може да пише само за това, което познава“.

В момента от „Кръг“ работят по българското издание на нов роман на писателя – „Момичето“, който е своеобразно продължение на „Четецът“. През връзката на двама души от напълно различни светове Шлинк проследява над 50 години от най-новата история на Германия – от издигането на Берлинската стена до наши дни. И отново успява да развълнува и да породи размисли у читателя, като навлиза дълбоко в темите за товара на миналото, за търсенето на истината и свободата и за всичко, което ни формира, разделя и събира.      

Бернхард Шлинк (р. 1944 г.) e германски писател, професор по право и съдия. Дели времето си между Берлин и Ню Йорк и се изявява с огромен успех както в художествената, така и в нехудожествената литература. Носител е на множество отличия, а световна слава и признание печели с романа „Четецът“, публикуван през 1995 г. и преведен на повече от 50 езика.  

* * *

Снимка "Кръг"

Из "Четецът" от Бернхард Шлинк

Днес къщата на Банхофщрасе вече я няма. Не зная кога и защо са я съборили. Много години не бях идвал в родния си град. Новата сграда, строена през седемдесетте или осемдесетте години, е пететажна, като таванският етаж е силно издаден; няма еркери или балкони, а фаса­дата є е гладка и светла на цвят. Множество­то звънци подсказват, че се състои от мно­жество малки апартаменти. Апартаменти, които се наемат и освобождават така, както се прави с автомобил под наем. В момента на партера се помещава магазин за компютри; през изминалите години там се изредиха дро­герия, бакалия и магазин за видеокасети.

Предишната къща беше също толкова висо­ка, но имаше четири етажа – партер, облицован с дялан пясъчник, и три тухлени етажа над него с пясъчникови еркери, балкони и издадени прозоречни рамки. Към партера и стълбището водеха няколко стъпала, долу по-широки, а горе по-тесни, двустранно оградени от стени с же­лезни парапети, които в подножието си бяха извити като охлюви. Входната врата беше между колони, а от ъглите на архитрава един лъв гледаше нагоре по Банхофщрасе, друг пък – надолу. Безистенът, през който жената ме бе превела до чешмата в двора, беше всъщност страничният вход.

Бях забелязал къщата още като невръстно хлапе. Тя бе най-представителната на цяла­та улица. Мислех си, че ако може да се разшири още, съседните къщи би трябвало да отстъпят встрани и да ѝ сторят място. Вътре си представях стълбище с гипсови орнаменти, огледала и ориенталска пътека, закрепена за стъпалата с лъснати до блясък месингови пръчки. Предполагах, че в такъв аристократи­чен дом непременно живеят аристократи. Ала тъй като от годините и от пушека на влако­вете къщата бе потъмняла, си представях, че и въпросните аристократични обитатели са мрачни и странни, навярно глухи или неми, гър­бави или сакати.

По-късно през годините къщата постоян­но ми се присънваше. Сънищата ми бяха сход­ни, все вариации на едно явление и една тема. Вървя например из чужд град и внезапно съзирам къщата. В квартал, който не познавам, я забелязвам сред ред други къщи. Продължавам пътя си объркан, понеже къщата ми е позната, но не и кварталът. После се сещам, че вече съм виждал тази къща. При това си мисля не за Бан­хофщрасе в родния ми град, а за съвсем друго селище или дори за друга страна. В съня си се озовавам например в Рим, зървам къщата и си спомням, че вече съм я виждал в Берн. Този из­сънуван спомен ме успокоява; това, че виждам къщата в друго обкръжение, не ми се струва по-странно от случайната среща с отколешен приятел на чуждо място. Правя завой, поемам обратно към къщата и започвам да се изкачвам по стъпалата. Искам да вляза. Натискам бра­вата.

Когато къщата ми се явява в селска мест­ност, сънят трае по-дълго или пък си спомням по-ясно подробности от него. Пътувам с кола. Отдясно забелязвам къщата, но я отминавам, отначало донякъде объркан, че сграда, чието място очевидно е в града, се е озовала на голо поле. После се сещам, че вече съм я виждал, и объркването ми се удвоява. Когато си спомням къде съм я виждал преди, правя завой и поемам обратно. В сънищата ми пътят неизменно е пуст, тъй че мога да завия със свистящи гуми и да се върна с висока скорост. Боя се да не закъс­нея, затова карам бързо. Ето я. Обградена е от ниви, от рапица, жито или лозя в Пфалц, от ла­вандула в Прованс. Местността е равна, най-много леко хълмиста. Няма дървета. Денят е съвсем ясен, слънцето грее, въздухът трепти, а пътят лъщи от жега. Огнеупорните зидове придават на къщата стеснен, несъвършен вид. Биха могли да са зидове на която и да било дру­га сграда. Къщата не е по-мрачна, отколкото на Банхофщрасе. Само че прозорците са силно замърсени и не издават нищо – дори пердета – от вътрешността ѝ. Къщата е сляпа.

Спирам в края на пътя и го прекосявам по посока на входа. Не се вижда никой, не се чува нищо – нито далечен шум от двигател, нито повей, нито птица. Светът е мъртъв. Изкач­вам стъпалата и натискам бравата.

Ала не отварям вратата. Събуждам се и знам само, че в съня си хванах и натиснах бравата. После си го спомням целия, както и това, че вече съм го сънувал.

***

Името на жената не ми беше известно. С бу­кет в ръка застанах нерешително пред врата­та и звънците. Искаше ми се да се върна. Но в този миг от къщата излезе един мъж, попита ме кого търся и ме упъти към госпожа Шмиц на третия етаж.

Нямаше нито гипсови орнаменти, нито ог­ледала, нито пътека. Някогашната скромна, несъответна на разкоша на фасадата красота на стълбището отдавна бе изчезнала. Боядисаните в червено стъпала бяха изтъркани по средата, зеленият линолеум на шарки, залепен на височината на раменете ми по стената, бе изпокъсан, а липсващите в парапета дървени преградки бяха заменени с канап. Миришеше на почистващи препарати. Не е изключено всич­ко това да ми е направило впечатление чак по-късно. Винаги бе еднакво занемарено и еднакво чисто, винаги се носеше все същата миризма на почистващи препарати, смесена понякога с миризмата на зеле или боб, на печено или на пране във вряла вода. Така и не узнах друго за останалите обитатели на къщата освен тези миризми, изтривалките пред вратите на жилищата им и табелките с имената им под звънците. Не си спомням когато и да било да съм срещал на стълбището някой друг от жи­веещите там.

Не си спомням и как съм се обърнал към гос­пожа Шмиц. Сигурно съм бил назубрил две-три изречения за болестта ми, за нейната помощ и за моята благодарност, които да издеклами­рам. Тя ме покани в кухнята.

Това бе най-голямото помещение в жили­щето. Имаше готварска печка и мивка, вана и бойлер на твърдо гориво, маса и два стола, кух­ненски шкаф, гардероб и канапе. То бе покри­то с кувертюра от червено кадифе. Кухнята нямаше прозорци. Светлината влизаше през остъклената част на балконската врата и бе оскъдна – в кухнята ставаше наистина светло само когато вратата беше отворена. Тогава откъм дърводелската работилница в двора се носеше воят на банцига и мирисът на дърво.

В жилището имаше също малка и тясна все­кидневна със скрин, маса, четири стола, кресло и печка. През зимата помещението почти не се отопляваше, а и през лятото почти не се използваше. Прозорецът гледаше към Банхофщрасе и от него се виждаше районът на няко­гашната гара, където сега непрекъснато се вършеха изкопни работи и тук-там вече лича­ха основите на нови административни сгради. Жилището имаше и тоалетна без прозорци. Когато в тоалетната вонеше, вонята се раз­насяше и в антрето.

Вече не си спомням и за какво сме говорили в кухнята. Госпожа Шмиц гладеше; беше зас­тлала масата с вълнено одеяло и ленена кърпа, вземаше от коша дреха след дреха, изглаждаше ги, сгъваше ги и ги слагаше върху един от два­та стола. Аз седях на другия. Тя гладеше и бе­льото си и макар да се стеснявах, не знаех къде другаде да гледам. Носеше домашна роба без ръ­кави – синя и на малки бледорозови цветчета. Дългата ѝ до раменете пепеляворуса коса беше прибрана с шнола на тила. Голите ѝ ръце бяха бледи. Движенията, с които вземаше, плъзгаше и оставяше ютията и с които вадеше и сгъва­ше прането, бяха бавни и съсредоточени; също така бавно и съсредоточено се навеждаше и из­правяше. В спомените ми върху тогавашното ѝ лице са се насложили по-сетнешните нейни лица. Когато извикам образа ѝ в ума си така­ва, каквато бе тогава, тя ми се явява без лице. Налага се да го пресъздам. Високо чело, високи скули, бледосини очи, сочни, равномерно изви­ти устни без вдлъбнатина по средата, волева брадичка. Широко, строго, женствено лице. Помня, че го намирах за красиво. Ала не мога да уловя отново красотата му.