"Кеят на злото", класическият роман на Греъм Грийн от 1938 г. за вечната битка между доброто и злото, продължава да пленява и днес читатели по цял свят. В своя над осемдесетгодишен живот едно от най-успешните заглавия на Грийн е било адаптирано три пъти за театър (1942, 1943 и 2018 г.), веднъж като мюзикъл през 2004-та и два пъти за голям екран през 1947-а и 2010-а – показателно за актуалността на посланията и сюжета.

Издателство "Кръг" публикува романа отново на български език 25 години след единственото му излизане у нас.

Трилърът ни въвежда в подземния свят през 30-те години в Брайтън, Англия. Бавно и брутално разбулва чистия образ на злото, въплътен в антигероя Пинки, тийнейджър социопат и прохождащ мафиот.

Преводът отново е на Владимир Германов, а корицата на Дамян Дамянов.

Представяме ви откъс:

КЪМ ЧИТАТЕЛЯ
 

През лятото някои популярни вестници в Англия организират „търсене на съкровища“ край морския бряг.

Публикуват снимка на свой репортер заедно с маршрута му в даден град. Всеки, който носи със себе си вестника и се обърне към репортера, най-често с някакво предварително уточнено прозвище и определени думи, получава парична награда. А по пътя си репортерът оставя картички, срещу които се раздават по-малки награди. На следващия ден журналистът публикува своя разказ за преживяното. Естествено, образът на Хейл не се покрива с личността на някой съществуващ журналист.

Г. Г.

I

Хейл разбра, че се канят да го убият, преди да е прекарал и три часа в Брайтън. Изпоцапаните му с мастило пръсти, изгризаните нокти, нервното и цинично поведение ясно подсказваха, че мястото му не е тук – сред навалицата дошли за Петдесетница посетители, разхождащи се под ранното лятно слънце и хладния вятър откъм морето. Прииждаха на всеки пет минути с влака от Лондон, клатушкаха се надолу по Куинс Роуд, натъпкани в трамвайчетата, изсипваха се в безредна тълпа сред свежия, искрящ въздух. Прясно боядисаните в сребристо кейове блестяха, сметаненобелите къщи изчезваха на запад в далечината като на блед акварел от викторианската епоха; имаше и състезания с малки автомобили, оркестър, цъфнали цветни градини край брега, самолет, който изписваше с бял дим реклами за някакъв здравословен продукт.

Струваше му се, че в Брайтън би изчезнал много лесно. Петдесет хиляди души бяха там, та Хейл реши да се наслаждава на хубавия ден и да пие по джин с тоник навсякъде, където позволяваше програмата. Трябваше да я спазва строго – от десет до единайсет на Куинс Роуд и Касъл Скуеър, от единайсет до дванайсет – Аквариума и Палас Пиър, от дванайсет до един – крайбрежната улица, между „Стария кораб” и Уест Пиър, обяд в някой от ресторантите на Касъл Скуеър, после с тълпата до Уест Пиър и най-накрая – гарата. Това бяха границите на абсурдната и широко разгласена негова обиколка.

Разгласена бе чрез многобройните рекламни плакати на вестник „Месинджър”: „Коли Кибър – днес в Брайтън”. В джоба си Хейл имаше снопче картички, които трябваше да оставя на скришни места по маршрута – онзи, който намереше някоя от тях, щеше да получи десет шилинга от редакцията, но голямата награда щеше да е за този, който го спре с вестника в ръка и каже: „Вие сте Коли Кибър. Искам наградата на „Дейли Месинджър”.

Докато някой не го разпознаеше, трябваше да обикаля всички крайбрежни градове – вчера Саутенд, днес Брайтън, утре...

Допи джина с тоник на един дъх, защото някъде часовник удари единайсет. Стана и тръгна. Коли Кибър винаги играеше честно, винаги носеше същата шапка, с която бе на снимката във вестника, винаги спазваше графика. Предния ден в Саутенд никой не го спря – редакцията обичаше да пести парите си, но не чак дотам. Днес негов дълг бе да го забележат – това беше и намерението му. Имаше обаче причини да не се чувства в безопасност в Брайтън, дори и сред тълпата посетители.

Облегна се на парапета близо до Палас Пиър и изложи лицето си на показ пред върволицата от хора, която се точеше като безкрайна крива нишка – двама по двама, обзети от трезва и целенасочена веселост. Бяха висели прави в претъпканите вагони от гара „Виктория”, трябваше да чакат на опашка, за да хапнат нещо за обяд, а в полунощ, полузаспали, щяха да се заклатушкат във влака назад към тесните улички, затворените кръчми и уморителното прибиране у дома. Изтръгваха от деня зрънцето удоволствие с огромни мъки и невероятно търпение – това слънце, тази музика, дрънченето на панаирджийските автомобилчета, влакчето на ужасите, гмуркащо се между ухилените скелети под променадата пред Аквариума, захарните пръчици марка „Брайтън Рок”1, книжните моряшки шапки.

Никой не му обърна внимание; никой не носеше „Месинджър”. Хейл остави една от картичките върху някакво кошче за боклук и продължи нататък, с изгризаните си нокти и изпоцапаните с мастило пръсти, сам. Осъзна самотата едва след третия джин – преди да пийне, презираше тълпата, после почувства родствената си връзка с нея. Произхождаше от също такива улички. По-високата заплата го принуждаваше да се преструва, че иска други неща, но все едно – долнопробните кръчми и пошлите порнопредставления още го привличаха. Искаше да се върне към миналото, но единственото, което можеше да направи, бе да запази подигравателното си изражение – знака на самотата. Някъде наблизо пееше жена: Когато дойда с влака от Брайтън – плътен глас, долитащ от близкото заведение. Хейл влезе в съседния салон и се загледа в напращелите ù прелести през стъклената преграда и двата бара.

Не беше възрастна – малко под или малко над четиресетте, леко пийнала, приветлива и благосклонна. Видът ù предизвикваше асоциации за кърмене, но дори да беше раждала, не се бе оставила майчинството да я съсипе – явно полагаше грижи за външността си. Личеше по червилото, по самоувереността на едрото ù тяло. Имаше какво да покаже, но и внимаваше – пазеше формите си за ценители.

Хейл бе ценител. Беше дребен и я гледаше жадно, похотливо над празните чаши, обърнати върху ламаринения тезгях, между дръжките на автомата за бира, между раменете на двамата мъже, които чакаха за питиета.

– Още една, Лили! – подвикна единият от тях.

– Нощес, на малката уличка, самият лорд Ротшилд ме спря... – започна тя, но не успя да продължи, защото изведнъж я досмеша и прихна. След това доказа, че помни удивително много балади. Хейл не бе слушал нито една от тях. Вдигна чаша към устните си и се взря носталгично в жената – песента ù навярно бе от времето на австралийската златна треска.

– Фред! – извика някакъв глас зад него. – Фред!

Хейл се стресна и разля част от джина си. От вратата го гледаше момче на около седемнайсет – с елегантен, но овехтял и изтънял от носене костюм, с напрегнато, стръвно лице, излъчващо неестествена, някак ужасяваща гордост.

– На кого викаш Фред? – попита Хейл. – Аз не съм Фред.

– Все ми е тая – отвърна момчето. Обърна се към вратата, без да го изпуска от поглед.

– Къде отиваш?

– Да кажа на приятелчетата ти – отговори момчето.

В салона бяха сами, ако се изключи някаква чистачка, която дремеше пред чаша бира.

– Слушай – каза Хейл. – Ела да пийнеш. Седни тук и си поръчай нещо.

– Трябва да тръгвам. Знаеш, че не пия, Фред. Май си започнал да забравяш.

– Нищо няма да ти стане, ако обърнеш едно. Безалкохолно.

– Ще трябва да бързам – кимна момчето. Гледаше Хейл съсредоточено и с учудване – така би гледал ловец, тръгнал из джунглата на лов за някакво приказно животно и попаднал на петнист лъв или слон пигмей. – Сок от грейпфрут.

– Продължавай, Лили! – извика някой от съседния салон и момчето за първи път свали очи от Хейл, за да огледа жената и големите ù гърди.

– Двойно уиски и сок от грейпфрут – поръча Хейл. Занесе чашите на масата, но момчето не го последва. Продължаваше да наблюдава жената с яд и погнуса.

Гневът му се бе отприщил и напомняше белезници, готови да щракнат върху нечии китки. – Весела душа – опита да се пошегува Хейл.

– Душа – намръщи се момчето. – Тук не може да се говори за душа.

Насочи омразата си отново към Хейл и пресуши сока на един дъх.

– Дошъл съм само за един ден, по работа. Аз съм Коли Кибър.

– Ти си Фред – каза момчето.

– Добре де, Фред – кимна Хейл. – Но в джоба си имам картичка, която може да ти донесе десет шилинга.

– Знам ги тези картички. – Момчето имаше светла и гладка кожа, покрита с лек мъх, а сивите му очи издаваха безсърдечност, като на възрастен мъж, у когото не е останало нищо човешко. – Четохме за теб тази сутрин във вестника. – Изведнъж прихна презрително, сякаш бе схванало смешката в някой мръсен виц.

– Ще ти дам една. Слушай, вземи този брой на „Месинджър”. Виж какво пише тук. Можеш да получиш голямата награда. Десет лири. Само трябва да изпратиш формуляра до редакцията.

– Значи ти нямат доверие. Затова не са ти дали парите – отбеляза момчето, а в съседния салон жената запя: В тълпата срещнах го, готов да ме отмине. – Боже мой! – възкликна младокът. – Няма ли кой да запуши тая гадна уста!

– Ще ти дам петарка – продължи да настоява Хейл. – Само толкова имам у себе си. И билета за влак.

– Няма да ти трябва.

Аз – в рокля булчинска бях, но с лик по-бял от нея...

Момчето стана рязко и даде воля на яда си... породен от песента? От Хейл? Запрати празната чаша на пода.

– Господинът ще плати – кимна на бармана и излезе.

Тогава Хейл осъзна, че искат да го убият.