Нова регистрация

(минимално 8 символа)
(минимално 8 символа)

"България е отишла много далеч и всеки, който твърди, че нищо не се е променило, или е сляп, или е недобросъвестен. Младите хора може би не могат да го оценят, защото си представят стария свят с всички неща, които имат в новия и смятат за естествени – и слава Богу, включително свобода на изявата, на движението и какво ли не още." Това каза в първата част на интервюто си за списание "Клуб Z" бившият премиер Филип Димитров. Днес вижте продължението.

 - Г-н Димитров, преди 10 години, когато решихте да напуснете окончателно реалната национална политика, подавайки оставка като депутат по средата на мандата на парламента, изразихте надеждата „България да стане нормална държава и скоро да видим в очите на хората същата смелост и гордост, каквато имаше през 90-те години“. Случи ли се това?

Нормална държава не значи нито прекрасна държава, нито най-богата държава, нито държава, в която всички са щастливи и доволни. Нормална държава значи държава с всичките проблеми, които имат държавите от кръга, който ние считаме за развит, достатъчно напреднал, който не спада в категорията на застрашителни диктатури или екзотични развития. България, мисля, отговаря на тази дефиниция.

- А частта с гордостта?

Тази част само показва, че дори хора като мен, които се имат за разумни, невинаги са реалистични. Личен избор на хората е колко горди да се чувстват, не можем да дадем рецепта. Гордостта и пламъкът от 90-те години бяха свързани с твърде специфични дела и очаквания. Вероятно това, което съм се опитал да кажа, е, че хората не трябва да ги е срам дори когато някакви неумели или мърляви дела стават наоколо. Мисля, че България в момента има основание да не се срамува от своето поведение в света. Разбира се, сто на сто има много проблеми, има бакии за разчистване, има неща, които са недогледани, недоправени, но в същото време има немалко свършена работа. Как ги оценява човек вече е въпрос на лична преценка, дали ще има гордост в очите или не – също. Според мен непрекъснатото обясняване как България не е със света е вредно. Изстъпления от типа на „няма такава държава“ са твърде евтини. Много е важно това, че колкото повече се себепринизяваме и себехулим, толкова повече помагаме на тези, които ни теглят назад. Когато говоря и казвам „ние“, имам предвид „ние, европейците“, „ние, Западният свят“. И мисля, че съм лоялен към своята държава. Когато някой казва „те, европейците, а ние не сме точно като тях“, той просто налива вода в чужди мелници – я на евразийците, я на някакви други такива. Това значи, че той самият не приема своята дефиниция като човек, принадлежащ към Западния свят. Мисля, че всички, които се чувстват като членове на Западния свят, имат основание, ако не чак толкова гордо, то поне да не гледат срамежливо наоколо си. А онези, които не вярват в това и още се питат дали пък мястото им не е някъде в Евразия, имат очевидно друг вид проблеми.

- Казусът със себеопределянето в последно време присъства не само тук. Не зная доколко тенденцията е мащабна или е по-скоро модерна и гласовита, но я има – да се говори за „те, европейците“ и „ние, италианците“, „ние, французите“, „ние, унгарците“, „ние, българите“. Защо е това връщане към вид национализъм, който под някаква форма се противопоставя на общността ЕС или Западен свят?

Някой беше измислил, че чувството за национална принадлежност не е важно. Има такъв един космополитен импулс, който аз усещам и у себе си – да желая да бъда гражданин на света. Има една интелектуална нагласа, която ме кара да се възхищавам и да обичам поравно хубавите примери от Англия и от България и в този смисъл да се чувствам съпричастен и принадлежен там, както и тук. Но нищо не може да отмени това, че колкото и добре да говоря английски, аз все пак съм започнал да говоря на български. Нищо не може да отмени и това, че като дете в моята глава, наред с прекрасни образи от чуждата литература, има и образи, които са свързани дълбоко битово с това, което е българско. Не виждам нищо срамно в това. Има един провинциален патриотизъм, който се свежда до „аз съм хубав, другите са лоши“, „на мен да ми е добре, на тях да им е зле“, който е битов, на всички нива сигурно го има, съдържа примитивни нагласи, които човек има към съседите си понякога. Но има и друг – онази принадлежност към общността на някакви идеали, които ти можеш да принесеш към мястото, където живееш. Може би, ако бях роден някъде другаде, същите тези неща бих ги отстоявал там. Това, че твоите идеали са по-глобални, не значи, че нямаш право да ги реализираш там, където си роден и където някак си принадлежиш. Според мен тези, които си мислят, че могат да се отърват от усещането за национална принадлежност, бъркат. Това беше тенденция, която се развиваше бурно, особено в Европа, и за която сега плащаме по нещо. Въобще най-прекрасните идеи, когато се доведат до крайност, вредят. Това важи за общността на нациите, за човешките права, за любовта към природата. Всъщност това, което прави добри резултатите от една идея, е умереността в нейното прилагане. По тази причина вероятно в Европа сега има такава реакция. Връщане към темата за традициите и това, което сме правили по-рано. В момента, когато с един замах заличиш всичко, което се е случило, оставяш едни хора, децата може би, които няма да разбират какво четат. Те нито ще могат да схванат онези тръпки, които Илайза Бенет преживява от това дали ще се ожени или не, нито могат да разберат драмата на рицаря Ланселот, който трябва да реши дали да се качи на опозоряващата талига или не. Тези неща, които са част от цивилизацията, започват да се загубват. Можем ли да си позволим да живеем без тях и да станем рожби само на компютърните игри? За мен е очевидно, че не. Прекаляването с отказа от традиция води до изблиците на реакция и, надявам се, че това няма да доведе до по-страшни последици.

- Мислите ли, че сме достатъчно устойчиви на залитания в крайности, преди 30 години само ни се наложи да късаме със строй, вкопан дълбоко само за 50-ина години...

Мисля, че България е поставена добре в това отношение. При нас една разумна приемственост по отношение на традициите продължава да съществува. Може би не е случаен фактът, че и български политици успяват да намерят тоя много тънък баланс между хем следването на новите стандарти, хем запазването на по-обикновени, битови, колоквиални форми на представяне на нещата. Което според мен е добре.

- В книгата си „Политическо представителство след комунизма“ казвате, че годността на една демокрация се оценява по доверието в нейните институции. В момента, ако четем статистиката, положението с доверието в институциите е по-драматично ниско отвсякога, това доверие – ако се проследят числата назад в годините след 2000 г. и малко след това, пада на моменти със стряскащи темпове. Къде стои България 30 години след 10 ноември и старта на прехода си по тази координата към днешна дата? 

Не точно дали им се вярва, а дали може да им се вярва. Но все едно: В момента светът, по-специално Западният свят преживява голяма драма в това отношение. Демократичните институции са поставени под много голямо съмнение. Първо, демокрацията е способ за вземане на решения в една общност. Тя не е начин на живот. Тя не е „нормативно желаното“. Не, демокрацията е най-лошата форма на управление с изключение на всички останали, както казва Чърчил, и аз съм много по-склонен да приема неговото определение.  Демокрацията по дефиниция поставя определени хора в положение тяхното разбиране за решенията да бъде пренебрегнато. Но това става по правила и процедури, които практиката и животът са показали, че горе-долу в най-голяма степен могат да осигурят нормализиране на обстановката и следване на взети решения. А решенията трябва да могат да се привеждат в изпълнение. Поради объркването на тези понятия и това, че има голям брой хора, които, било поради своята академична позиция, било поради това, че са се назовали организация на обществено мнение, било поради това, че като политици им се иска добросъвестно или не да лансират идеи, демокрацията ни се представя като набор от съвършенства. И тъй като виждаме, че тези съвършенства не са налице, разочарованието е огромно, а това поражда недоверие към институции.

Второ: Демокрацията е конфликтно състояние, защото в нея трябва да се вземе решение от хора, които не са на един и същи акъл. Затова и когато се градят демократични институции, властите се разделят – било по американски модел, било по възприетия в Европа. В това разделение те не могат да не се сблъскват. И в тези конфликти те трябва да имат своите оръжия. И те трябва да са реципрочни – може да не са еднакви, но да са съпоставими. Парламентът може да свали кабинета, ама като кабинетът не може с цената на оставка да предизвика разпускането на парламента, той е лишен от едно оръжие, което е много важно. В Европа има различни хибриди, защото европейската конституционна система е изградена постепенно и затова съдържа множество компромисни, хибридни конструкции. Но като цяло системите са две. Едната е тази в Америка – трите власти са несвързани и се сблъскват. Другата е върховенството на парламента в Англия, но парламент, който включва всичко, в това число и краля или кралицата. И вътре се разделят властите. Не знам дали съм прав, но в моята книжка, която споменахте, в частта, където се говори за Уестминстърската система, застъпвам позицията, че системата е много добра. Това беше през 2010 г. През 2011 г. си я усъвършенстваха хората, така че... Много се усъвършенстваме напоследък.

- В България от години, освен за други институции, си говорим за съдебната система. В момента, докато си говорим, сме свидетели на изключително настървено критикуване, да не кажем направо отричане и заклеймяване на решения на съд – в това число и от политици. Това не е ли нов епизод, не е ли нещо малко тревожно?

Свободата на словото не изключва такива нападения. Друг е въпросът, че в голямата си част те са търсене към връщане на пряка демокрация в съдебната система, а другото име на това е съдът на Линч. Пряката демокрация е опасно нещо, затова във всички демократични държави тя се прилага с определени ограничения. Затова и демократичните държави се крепят на представителна демокрация. Някой понеже сигурно смята, че думата „пряка“ е по-народолюбива от думата „представителна“, е решил, че едното по дефиниция е по-хубаво от другото. Единственият философ, поддържал такава теза, е Русо, но мисля, че резултатите са известни. Не е вярно, че пряката демокрация е по-хубава демокрация от представителната по един куп причини и затова се надявам, че и тези бурни изяви в момента ще останат само в рамките на свобода на словото. В момента, в който вестниците и телевизиите започнат да диктуват на съда какво да решава – ще стане страшно. От друга страна, във всички демократични страни се знае, че такава възможност съществува, затова там, където съдът заседава с жури, се изисква от членовете на журито до края на делото да не четат вестници и да не гледат телевизия.

- Говорихме си, че първото демократично правителство поставя България на път без връщане назад и поставя началото на новите институции. Една от тези институции е прокуратурата. „Съветска“, „централизирана“, „безконтролна“ са само част от определенията към днешна дата. Трябва ли промяна и каква?

По някакъв начин този съветски модел, по който институцията се конструира в източноевропейските държави, до голяма степен се съхрани. Нещо повече – има ги и в Западна Европа. Решенията за мястото на прокуратурата са различни, но очевидно е, че у нас конструкцията поставя доста въпросителни и това не е само мое мнение, това е и мнението на Венецианската комисия (като по отношение на България аз нямам право на глас, не се изказвам и нямам отношение към това). Очевидно тази централизация и известна допълнителна мощ на прокуратурата е проблем. Не мисля, че широко прокламираните конституционни изменения съществено промениха картината. Още по-малко пък мисля, че големият хленч в коя камара на ВСС по колко души да има има каквото и да било значение. Аз не бих се ангажирал в момента с конкретно предложение във връзка с прокуратурата. От една страна – защото нямам право на това от позицията, в която се намирам, а от друга – защото, след като, когато ми е било времето, не съм дал нещо по-смислено, не е редно да го правя и сега. Но в добавка: голяма част от недоразуменията при нас стават от това, че хората четат наполовина книгите и след това излизат с някакви становища, които носят само по-голяма бъркотия. Много е хубаво например главният прокурор да е attorney general – или да е част от изпълнителната власт. Ама това става, когато прокурорите отдолу по места се ползват със специфична независимост, минават по процедури, съвсем различни от тези, които се използват в изпълнителната власт, и т.н. Даването на рецепти от недоизяснени примери е опасно. Имаме в Европа различни системи, нито една от тях не е перфектна. Изобщо съдебната власт и в Европа е подложена на много коментари. Разбира се, не така сурови, каквито наблюдаваме в България, но така или иначе неудовлетворение има. Не трябва да схващаме проблемите в правораздаването като някакъв български проблем. Но безспорно у нас има неща, които заслужават да им се обърне внимание.

- Можете ли от сегашно време, поглеждайки назад, да извлечете поуки от този 30-годишен период, които да ни помогнат в бъдеще?

Първо за цялостната оценка. В четвъртък в 10,15 ч. някой, след като се е скарал с жена си, може да обяви, че няма нищо по-ужасно от неговия брак и отношенията са отвратителни. Това не пречи, ако в събота бъде попитан за оценка на брака си, да заяви, че всъщност този брак е много хубав. Същото важи и за промените в България, както и във всяка друга страна. Да си говорим само колко хубаво е станало нито е реалистично, нито има смисъл. Важното е да не загубваме перспективата и да не си мислим, че бакиите, в които всекидневно попадаме, изчерпват смисъла на нещата. Що се отнася до поуките – тук ме затруднявате. Трудно е да се говори за историята от гледна точка „какво би било, ако беше било“. Затова много мразя да коментирам така наречени грешки. Всеки греши, но този марксистки подход към грешките като отклонение от историческата предначертаност намирам за недоразумение. Всъщност историята е процес на решения, а всяко решение отваря едни перспективи и затваря други. Много е трудно да се разсъждава чисто теоретично, някой хора го правят с удоволствие, но това е опасно занимание. Едно от нещата, от които можем да се поучим, сигурно е, че тогава, когато сме действали решително и от гледна точка на принципи – това винаги е давало по-добри резултати, отколкото когато сме се колебаели. Това, разбира се, не изключва прояви на дипломатичност. В деня, в който признах Македония (акт доста решителен), докато някои хора се чудеха как точно да ми вземат главата, аз вече пишех на ръка писмо до, Бог да го прости, Константинос Мицотакис, който беше разумен човек, но естествено ангажиран с политическа позиция на Гърция. В това писмо по най-смирен начин се опитах да обясня, че това е наша позиция, която във всеки случай ще продължим да отстояваме, но от друга страна, нашите отношения с Гърция... и т. н.

Давам пример със себе си, имам примери с други хора, но не ми се иска да говоря за конкретни политически фигури от днешния ден. Дипломацията не е говорене гръмко или безкомпромисно. Важно е да не отстъпваш реално от позициите си. Слава Богу, има такива примери и хора в управлението на България и мисля, че това е добре. Ако това е едната от поуките, то друга е, че опитите да се настоява на това колко ние сме оригинални, особени и самобитни, обикновено не водят до големи резултати. Следването на общи стандарти е препоръчително също и поради разделеността на българската нация, защото у нас остротата на различните мнения е много силно изразена – ние сме сред страните, в които има много буйно обществено мнение и остри конфликти по определени въпроси, и е важно да се следва тенденцията, към която си решил да принадлежиш. Такива решения са взети. Екзотични изяви едва ли е разумно да се правят.

- Имате предвид цивилизационния избор, направен от България за принадлежност към една конкретна част от света, и споделяне на евроатлантически ценности?

Това имам предвид, да. Всякакви хитрини по тази тема обикновено завършват зле. Когато сме хитрували, са се натрупвали и проблеми, и задължения.

И третото нещо, което може би си струва да се извлече като поука, е това, че идеалните решения не помагат много. Върти ми се в главата отново темата за балансите, които успяваме да постигаме. Понякога този подход е критикуван, но в нашия случай ми се струва от полза. Аз не знам дали от българския опит може да се направи извод, но наблюдавах в дългия си живот различни държави, които са имали сходна съдба, прекарах 4 години в Грузия. Там има период, на който аз не съм бил свидетел, това е периодът на Звиад Гамсахурдия (първия демократично избран президент на страната след обявяването на независимост – б.р.). Той е интелектуалец, от много добро семейство, с много благородни идеали и може би някои разбирания, които подхождат повече на предходния век, от гледна точка на политическите процеси в света, но който, струва ми се, доста добросъвестно е подходил към поправянето на държавата си. Като изключим това, че вероятно са го самоубили, общо взето, последиците за Грузия са били плачевни. Остър конфликт, пълно объркване на нещата за много дълъг период, който, слава Богу, е преодолян, но едва с Революцията на розите. Като погледне човек – всичко е било много благородно. Но трябва да се внимава, да се търси мярката, която помага да не се разруши постигнатото.

- Разговорът ни има друг – при това много хубав повод. Издадохте нова книга – историческа, не политическа – „Братя“. Разказва се за четири двойки братя от Средновековието, от Първата българска държава. Какво ви вдъхнови за тази книга и какво ни разказват историите на Кирил и Методий, Борис и Роман, Симеон и Владимир и накрая Пресиян и Алусиян?

Интересен период е в контекста на нашето място в света. Става дума за време, когато идеята за единството на християнството е била подложена на доста противоречиви въздействия, някои от които са свързани и с нашето богослужение, в което идеята за световната империя не е била чужда и на българите. Това е време, когато въпросът за магията на езика е бил разглеждан по начини – трудно разбираеми за нас днес, когато говорим по много езици. В тази първа българска империя, в нейната християнска част, има едно световно домогване, което е интересно. И могат да се проследят неща, които е добре да се знаят.

Светите братя Кирил и Методий познаваме като духовници, което значи, че там има по-малко място за навлизане в сферата на човешки отношения. И все пак... От друга страна, тяхната значимост е безспорна. И то значимост, която често се обърква с едни провинциално-патриотични амбиции.

Симеон и Владимир са също много интересни. Симеон е носител на идеята, която скоро след това ще рухне – идеята за световна империя на християнството, която е оставила своята следа върху България много силно.

Борис и Роман – много хора, когато говорят за Роман, по-скоро мислят за Самуил. Но това е една двойка, която поради разнопосочния характер на човеците дава възможност да се навлезе по-дълбоко в някои психологически драми на хората, които наблюдават разклащането на устоите на нещо, което изглежда много стабилно и възходящо.

Пресиян и Алусиян са особено интересни от гледна точка на обединяването на България и Византия в рамките на хипотетичната християнска империя. А мястото на българските родове в тази картина е нещо, което често остава за читателя в периферията. Алусиян, разбира се, е и много противоречива фигура, защото се свързва по-скоро с предателството на Петър-Деляновото въстание. Но нещата, разбира се, не са толкова прости. Да си призная, първата ми мисъл за писане дойде оттам, но си дадох сметка, че процесите, които се развиват и на които тези хора са рожба или жертва, или кой знае какво – не могат да бъдат разбрани, без да се върнем назад към онова могъщо събитие, каквото е приемането на християнството, привеждането му в досег с човеците на разбираем език и произтичащите от това претенции, които неизбежно изникват в българската държава и които днес може да ни се сторят не за вярване.

----

Втората част на интервюто с Филип Димитров е публикувана в ноемврийския брой на сп. "Клуб Z". Още материали от същата авторка можете да прочетете тук.

Коментари

Калин

"Нормална държава не значи нито прекрасна държава, нито най-богата държава, нито държава, в която всички са щастливи и доволни". Ами разбира се, че е така. Димитров е умен мъж, а това, което пише би следвало да е ясно и на децата от целодневните детски градини. Но на практика става така, че една армия от журналисти на които се плаща от различни ясли, искат да изкарат, че България принадлежи към племе човекоядци, живеещо по бреговете на Амазонка. Но Филип Димитров не е журналист, затова назовава нещата точно и без комплекси. Рядко в този сайт могат да се прочетат текстове като този на Димитров. Тук пишат много зависими хора. И това много личи.Много.

Най

Следвайте ни

Още по темата

Още от категорията

Скъпи потребители,

От днес - 25 май 2018 г. - влиза в сила новото европейско законодателство за защита на личните данни, известно още и като GDPR.

Тук можете да прочетете целия документ: "Регламент (ЕС) 2016/679 на Европейския парламент и на Съвета от 27 април 2016 година относно защитата на физическите лица във връзка с обработването на лични данни и относно свободното движение на такива данни." (тук)

Във връзка с това "ЗЕБРА БГН" АД приема нова "Политика за поверителност" (тук), съобразена с GDPR.

Целта на новите правила е да дадат на вас повече права за контрол над собствените ви данни и по-добра защита на неприкосновеността ви.