Полицейският началник Смил Ангелов и тютюневият магнат Жак Асеов са герои в новия роман на Леа Коен „Жените от кино Роялъ“, който излиза в книжарниците от 28 ноември.

Кости, открити през 2017 г. в подземието на столичен театър, връщат читателя в 30-те години на миналия век в София. На пръв поглед мъжете в романа нямат нищо общо помежду си – оказва се, че ги свързват техните съпруги – чиновничка в общината, театрална дива и певица.

Радославов е звезда на българската журналистика в съвремието – млад и свободолюбив, той обича да борави с иронията. През 2017 г. в подземието на столичен театър са открити човешки кости и от безобидно сензационно журналистическо разследване той е въвлечен в полицейското следствие.

Смил Ангелов е началник на Пети полицейски участък от 30-те години. Той е образцов чиновник и верен на Двореца. Но името му е по-познато от корицата на „Пътеводитель на София“ – безценен наръчник за столичния живот между двете световни войни и една от книгите, които Коен използва, за да предаде точно историческата епоха от онова време.

Жак Асеов е тютюнев магнат, собственик и главен акционер на „Балкантабак“. Асеов е благодетел и меценат, обичан от служителите, но и влязъл в полезрението на Никола Гешев, началник на политическото отделение „А“.

А бившето кино „Роялъ“, използвано в заглавието на новия роман, преди се е намирало срещу градинката „Кристал“, където днес се помещава Театър „Българска армия“. Част от събитията, описани в книгата, вдъхновяват авторката, когато тя разбира, че са се случили на една и съща улица – „Раковска“. Там стават и някои от най-знаковите престъпления в онази България, например убийството на Стефан Стамболов, на същата улица се намират домовете на Яна Язова и на Яворов.

Леа Коен е позната на българските читатели с романите си „Рафаел“, „Преследвачът на звуци“, „Консорциум Алтернус“, „Пианото“…

„Жените от кино Роялъ“ ще бъде представена от своята авторка на 3 декември от 18 ч. във Военния театър, на камерна сцена „Миракъл“.

Предлагаме ви откъс от книгата, предоставен от издателство „Ентусиаст“.

Пред „Славянска беседа“ цареше оживление като пред спектакъл. Сказката за значението на тютюна беше обявена с входни билети, но на касата беше окачено съобщение, че приходите ще бъдат предоставени на Училището за слепи деца в София.

Смил Ангелов се задържа продължително на входа, тъй като искаше да разгледа публиката. Опита се да остане незабелязан в множеството, събрало се да види на живо известния тютюнев магнат. (Жак Асеов – бел. ред.)

Блъсканицата по тротоара на „Раковски“ беше почти като при неотдавнашното посещение във Военния клуб на холивудската звезда Хосе Мохика, посрещнат на улицата от подобно стълпотворение от хора. Тогава повечето в огромната тълпа бяха млади жени, имаше дори и ученички, всички привлечени от екзотичния чар на Мохика и славата му на певец. Ангелов беше успял да вземе един гратисен билет за Стефка, която изгаряше от любопитство да гледа най-новия филм на Мохика „Забранената песен“, но и отблизо да зърне прочутия артист. Голямата атракция се състоеше в обявата, че актьорът не само щеше да присъства на кинопрожекцията, но и че след края на филма щеше да раздаде автографи на публиката. Полицейският началник съпроводи съпругата си до входа на Военния клуб и зърна само в гръб великия актьор, докато слизаше от колата, която го остави пред входа. Тълпата се юрна към него, повлече след себе си Стефка и избута встрани Ангелов, който остана да я чака навън до края на прожекцията. Филмът беше наскърбил Стефка, която подсмърчаше цялата вечер след това. Докато я чакаше на изхода, Смил видя и други жени със зачервени от плач очи. Стефка беше разчувствана и сподели, че това било не само филм за истинската любов, но и за хубавата музика. Това се случи преди две години. Напоследък отново бяха пуснали „Забранената песен“, този път в кино „Роялъ“, на две крачки от „Славянска беседа“, но Смил не желаеше да разстройва втори път Стефка, въпреки че беше любопитен да види поне на екран героя, който така беше разтупкал сърцето на младата му съпруга. Пошегува се пред Стефка и го изрече, а тя възрази:

– Разчувства ме музиката, Смилчо. А Мохика не е мой тип.

Това донякъде успокои Ангелов. Зарадва се, че неговата Стефка беше толкова чувствителна. И същевременно предана, както се полагаше на съпругата на един полицейски началник.

Този път изобщо не ѝ предложи да го придружи. Сказката за значението на тютюна едва ли щеше да привлече вниманието на дамската публика най-малкото защото Жак Асеов не беше нито особено красив, нито екзотичен като Мохика. В замяна на това на входа се бяха струпали тютюнотърговци и всички, които се въртяха и печелеха от този най-важен бранш за народното стопанство. Между желаещите да чуят Асеов се забелязваха също и висши чиновници от Министерството на индустрията и Министерството на земеделието. Ангелов мярна също Сотир Янев, бивш и вероятно бъдещ депутат, за когото се знаеше, че поддържаше близки връзки с Асеов. Когато в „Полет“ Янаки Почеканов започна нападателните си статии срещу Асеов, първият, който застана в негова яростна защита и отговори на нападките с още по-силни нападки, беше Сотир Янев. Той беше съосновател на другия дупнишки вестник „Светлина“ и неговият редактор Владо Пилев предостави пълна свобода на Янев „да разбие на пух и прах козните на Почеканов“. Янев много добре познаваше всичко, свързано с производството и търговията на тютюн. Беше председател на Съюза на тютюневите кооперации и представител на кооперация „Дупнишки тютюни“, която вярно поддържаше Асеов. В престрелката между двата вестника „Полет“ и „Светлина“ Янев громеше с аргументи Почеканов, като доказваше, че неговите теории за шкартото и за тонгата са свободни съчинения, лишени от смисъл. Двамата стигнаха и до лични обиди, което, ако не друго, вдигна тиража за известно време и на двата вестника. Почеканов обвини Сотир Янев в „слугинаж и измяна на обществения интерес“, а Сотир Янев се хвана за една забележка на Почеканов по отношение на Асеов и умението му да прави пари „на гърба на народа, който му е чужд“, както беше написал във вестничето си, и го нарече антисемит. Спорът около обвиненията срещу Асеов беше започнал да взема неприятен за властите характер, поради което и Гешев бе преценил, че е дошло време Почеканов да бъде сложен на мястото му. В един момент Смил Ангелов дори допусна, че супер полицаят може да е бил подсетен да се намеси. До него достигна слух, че някой си Коста Нефтянов от Пловдив, тютюнотърговец, близък до Асеов, отишъл при Гешев, за да му предложи някаква облага под формата на специализация в чужбина и между другото да му разправи за нападките срещу магната. Последното беше излишно, защото Гешев знаеше всичко, което се отнасяше за важните за царството хора, между които нямаше как да не бъде причислен и най-големият производител на цигари и тютюн. Нефтянов се опитал да го ласкае, като му казал колко е ценен и че тютюнотърговците разполагали с достатъчно влияние, за да се застъпели дори пред премиера Кьосеиванов да му се осигурял по-добри условия и повече средства за важната работа, която вършел в интерес на сигурността на държавата. Нефтянов явно не познаваше Гешев, който ненавиждаше ходатайствата. Неговата власт се разпростираше върху всички, от премиера до прислужника, без да взема предвид санове и привилегии. Можеше да си позволи да следи дори двореца, а защо не и самия цар, стига това да беше в интерес на държавата. Той начаса отпратил посредника. Впоследствие Нефтянов се оплакал, че Гешев безцеремонно го скастрил с думите:

„Едно мога да ви кажа: ако не беше уважението ми към Жак Асеов, щях да ви подведа под отговорност за опит за подкуп на длъжностно лице и не ви мърдаха три месеца затвор“.

Полицейският началник Смил Ангелов се оглеждаше да зърне някъде Янаки Почеканов, но вместо него забеляза редакторите на „Работнически глас“ и на „Отечествен фронт“. Това означаваше, че сказката е разбунила духовете на комунистите, които въпреки забраните не пропускаха повод да извършат някоя публична провокация срещу експлоататорите капиталисти, сред които според тях Асеов заемаше челно място.

Най-после сказчикът се появи. Жак Асеов беше дребен на ръст, леко закръглен, носеше малки смешни мустачки според модата, беше облечен в английски туид и с италиански обувки, грижливо лъснати до блясък. Съпругата му Лола, също така дребна и кръгличка, загърната с кожена наметка, като че ли беше създадена по негов тертип. Двамата слязоха от огромен черен буик, модел „Роудмастер“, избран от магната вероятно заради непрекъснатите му пътувания до провинцията и тютюневите складове. Такива автомобили не се виждаха често в София. От близо десет години Асеов беше вносител на марката „Буик“ и можеше да си позволи винаги да се вози в най-големия, най-сигурния и най-луксозния автомобил, който американската фирма произвеждаше. Съперничеше му само друг един индустриалец – Леон Арие, царят на парфюмерията, както го наричаха. Той от своя страна представляваше марката „Мерцедес“ и пробваше различни нейни модели. И двамата предизвикваха завист у другите български индустриалци, които за разлика от тях избягваха да показват на улицата богатството си. Дори Буров не си го позволяваше.

Площад Славейков