Днес България отбелязва 141 години от величавата епопея на Шипка. През тази година отбелязахме и 140 години от Освобождението ни от османско владичество.

Опълченците на Шипка са символът на нашия принос към Освобождението и победата над Османската империя в Руско-турската война от 1877-1878. По-внимателно вглеждане в историческите събития обаче показва, че приносът на българите за победата на Русия не се изчерпва само и единствено с тази битка. С основание се изтъква, че без помощта на Русия българите е нямало как да се сдобият със собствена държава. Не по-малко основание обаче има във въпроса дали Русия щеше да спечели войната ако не беше приносът на българите.

Нека да проследим хронологията на събитията:

Поводът за Руско-турската война е Априлското въстание от 1876 г. Това въстание обаче не само дава повод на Русия да си възвърне позициите на Балканите, които е загубила по време на Кримската война двайсетина години по-рано. Априлското въстание и величавата саможертва на хиляди българи в неговия огън осигурява на Русия ненамесата на западните сили на страната на Османската империя, както е станало в същата тази Кримска война, която е загубена катастрофално от руските войски. Българите са спечелили на своя страна европейското обществено мнение. И аргументите на европейските правителства за руската опасност над Проливите са минали на заден план.

Истината е, че Априлското въстание за малко не постигна своята цел и без Руско-турската война. На конференцията в Цариград в края на 1876 г. Великите сили се съгласяват, че българският народ трябва да получи автономия, макар и в рамките на две държави. Решенията на конференцията обаче се провалят най-вече заради противоречията на силите по други теми.

По време на цялата Руско-турска война българите са оказвали подкрепа на руските войски - логистична, разузнавателна, всякаква. И са платили за тази подкрепа с кървави опустошения на някои градове. Преминаването на Балкана през зимата например е един от най-важните маньоври, който е осигурил победата на Русия. Той едва ли е щял да бъде успешен без подкрепата на българите, влезли в доброволческите чети.

За Шипченската епопея едва ли има нещо, което да не е казано. Всички историци признават, че именно удържането на прохода е решаващият момент в хода на бойните действия. който накланя везните в полза на Русия. Евентуална загуба при Шипка щеше да постави в, меко казано, деликатна позиция руските войски, обсаждащи Плевен. Заслугите на българските опълченци за този успех са безспорни и достатъчно добре известни. За тях Иван Вазов написа едно от най-хубавите си стихотворения.

Няма как да не бъдем благодарни на руските войници (както и на украинските, финландските, полските и т.н.) за това, което направиха за освобождението на България. Независимо от всички резерви, които можем да имаме към политиката на руската империя - както по време на войната, така и след нея, че и до днес. Да омаловажаваме и подценяваме приноса на нашите предци обаче е престъпление към самите нас, към собствената ни историческа памет.

Би било добре ако намерим точния баланс между благодарността към руските войници и признателността към нашите предци за Освобождението на България. В периода 1944-1989 г., когато руската империя успя да изпълни заветната си цел да има своя задунайска губерния, наричана по това време съветска република, този баланс бе сериозно нарушен в полза на солдатите. И тази инерция като че ли продължава да ни дърпа и до днес.