"Природата не търпи вакуум, фашизмът го приветства с радост" (ОТКЪС)

Обществото ни би отхвърлило всеки опит за възраждане на фашизма, нали?

Във "Фашизъм: Предупреждение" първата жена - държавен секретар на САЩ, Мадлин Олбрайт, поставя под съмнение това предположение, основавайки се на личните си преживявания като дете в разкъсваната от война Европа и внушителния си професионален опит като дипломат.

Тя съставя фактологични портрети на съвременни лидери като Тръмп, Путин, Ким Чен Ун, Ердоган, които пренебрегват демократичните институции и спекулират със страховете на собствения си народ – тактики, присъщи още на фашистите през 20-те и 30-те години на миналия век. 

"Фашист е някой, който силно се идентифицира с цяла нация или група и твърди, че говори от нейно име, но не го е грижа за правата на другите и е готов да използва всякакви средства, включително насилие, за да постигне целите си", пише Олбрайт.

Фашизмът днес представлява много по-сериозна заплаха за международния мир от когато и да било след края на Втората световна война. Стремежът към демокрация, завладял света след падането на Берлинската стена, е утихнал. В много държави икономическите, технологичните и културните фактори отслабват политическия център и водят до възхода на крайнодесни и крайнолеви формации. 

"Фашизъм: Предупреждение" е книга, актуална за всички времена. Написана с мъдрост и тревога от човек, който не само е изучавал историята, но е участвал в създаването й, тя ни призовава да научим уроците си и да осмислим поуките, за да не повторим трагичните грешки от миналото. 

Mадлин Олбрайт е шейсет и четвъртият държавен секретар на САЩ в периода 1997–2001 г. Бележитата ѝ кариера включва и постове в Капитолия, в Съвета за национална сигурност и като постоянен представител на САЩ към ООН. Тя живее в Джорджтаун, окръг Колумбия, и Вирджиния.

"Фашизъм: Предупреждение" излиза на български на 31 май 2018 г. благодарение на издателство "Ера". Публикуваме и кратък откъс от книгата:

ДОКТРИНА НА ГНЯВ И СТРАХ

Мнозина в Съединените щати са склонни да превъзнасят годините след края на Втората световна война. Те си представят период на небесносиня невинност, когато всички са единодушни, че Америка е велика и всяко семейство има надежден човек, който го изхранва, най-модерните уреди, деца, които са над средното ниво, и гледа на живота през розови очила. Всъщност Студената война беше период на непрестанна тревога, когато към незабравената сянка на фашизма се присъедини друг облак. В тийнейджърските ми години поради ядрени опити в зъбите на бебетата беше открит радиоактивният елемент стронций 90 в количество петдесет пъти над нормата. Във всяко градче имаше служител от гражданската отбрана, който убеждаваше хората да си построят бомбоубежища в задния двор и да се запасят с консервирани храни, игри „Монопол“ и цигари. На децата в големите градове раздаваха метални плочки, гравирани с имената им, за да ги разпознаят, ако се случи най-лошото.

Когато пораснах, тръгнах по стъпките на баща си и станах университетски преподавател. Една от специалностите ми беше Източна Европа, където държавите бяха изоставени като сателити, обикалящи около тоталитарно слънце, и масово се смяташе, че там никога не се случва нищо интересно и никога няма да се промени нищо важно. Мечтата на Маркс за работнически рай се изроди в оруелски кошмар, конформизмът стана най-ценната стока, доносници слухтяха на всеки ъгъл, цели държави живееха зад бодлива тел и правителства настояваха, че долу е горе и че черното е бяло.

И после дойде промяната, при това с изумителна бързина. През юни 1989 десетгодишните искания на пристанищните работници и вдъхновението на един папа, роден във Вадовице, донесоха демократично управление на Полша. През октомври същата година Унгария стана демократична република, а в началото на ноември беше съборена Берлинската стена. В онези вълшебни дни телевизиите всяка сутрин предаваха новини за събития, които толкова отдавна изглеждаха невъзможни. Все още си представям решителните моменти на Нежната революция в моята родина Чехословакия, наричана така, защото победи без широко разпространеното разбиване на глави и изстрели на оръжия. Беше един мразовит следобед в края на ноември. На историческия Вацлавски площад в Прага тълпа от триста хиляди души радостно дрънчеше с ключове, за да имитира камбанен звън, който възвестява края на комунистическия режим. На балкон над насъбралото се множество стоеше Вацлав Хавел, доблестният драматург, който шест месеца по-рано беше политически затворник, а пет седмици по-късно положи клетва като президент на свободна Чехословакия.

В онзи момент аз бях една от многото, които мислеха, че демокрацията е издържала с отличие най-трудния си изпит. Някога могъщият СССР, отслабен от икономическа немощ, се строши като изпусната ваза върху каменен под, освобождавайки Украйна, Кавказ, Прибалтийските републики и Централна Азия. Надпреварата в ядреното въоръжаване утихна, без да ни взриви на парчета. В Далечния изток Южна Корея, Филипините и Индонезия отхвърлиха дългогодишни диктатори. На запад латиноамериканските военни управници дадоха път на свободно избрани президенти. В Африка освобождаването на Нелсън Мандела – още един затворник, станал президент – роди надежди за възраждане в региона. В целия свят държавите, които се окичиха с етикета „демократични“, се увеличиха от трийсет и пет на повече от сто.

През януари 1991 г. Джордж Хърбърт Уокър Буш заяви пред Конгреса, че „краят на Студената война е победа за цялото човечество ... и водачеството на Америка спомогна за осъществяването му“. От другата страна на океана Хавел добави: „Европа се опитва да създаде исторически нов ред чрез процеса на обединение ... Европа, в която повече никой с власт няма да потиска друг с по-малко власт, и където вече няма да е възможно спорове да се решават със сила“. 

Днес, повече от четвърт век по-късно, трябва да се запитаме какво се случва с тази вдъхновяваща визия и защо сякаш някак избледнява, вместо да се изяснява? Защо според американската неправителствена организация „Фрийдъм Хаус“ сега демокрацията е „под атака и в отстъпление“? Защо толкова много хора на власт искат да подкопаят общественото доверие в изборите, съдебната система, медиите и – по фундаменталния въпрос за бъдещето на Земята – науката? Защо се допусна такова опасно разделение между богати и бедни, град и село, образовани и необразовани? Защо Съединените щати – поне временно – се отказаха от водачеството си в световните дела? И защо, вече във второто десетилетие на ХХI век, отново говорим за фашизъм?

* * *

Откровено казано, едната от причините е Доналд Тръмп. Ако мислим за фашизма като рана от миналото, която почти е заздравяла, то вкарването на Тръмп в Белия дом беше като разкъсване на превръзката и разчовъркване на коричката.

За политическата класа във Вашингтон – републиканци, демократи и независими – избирането на Тръмп за главнокомандващ е толкова стряскащо, че би накарало някой комик от стар ням филм да хване шапката си с две ръце, да я нахлузи над ушите си, да подскочи във въздуха и да падне по гръб. Съединените щати са имали слаби президенти и преди. Всъщност не сме имали други, но никога не сме имали президент – поне в съвременната епоха – чиито изказвания и действия да са в такъв разрез с демократичните идеали.

Още в ранните етапи на предизборната си кампания и веднага щом влезе в Овалния кабинет, Доналд Тръмп говореше възмутително за институциите и принципите, които съставляват основата на отвореното правителство. Той систематично принизява политическия диалог в Съединените щати, показва удивително пренебрежение към фактите, клевети предшествениците си, заплашва да „заключи“ политическите си опоненти, напада членове на собствената си администрация, нарича водещи журналисти „врага на американския народ“, разпространява лъжи за почтеността на американския изборен процес, без да мисли, пропагандира националистически и търговски политики, клевети имигрантите и страните, от които те идват, и подхранва параноично тесногръдие и фанатизъм срещу една от най-широко разпространените религии в света. 

Задачата да си международен водач е постоянна и никога не приключва. . Настоящият проблем е дали Америка може да продължи да демонстрира този вид водачество с президент, който, изглежда, не придава толкова голяма тежест на международното сътрудничество и демократичните ценности.

Отговорът има значение, защото въпреки че природата не търпи вакуум, фашизмът го приветства с радост.