Човечеството никога не е било по-богато, мирно и демократично и заедно с това нивото на недоволство не спира да расте. Как да си обясним този парадокс?

Да започнем от основния страх на последните десетилетия: има твърде много хора. В краткия ми живот населението на планетата се увеличи двойно, родиха се толкова Хомо сапиенси, колкото за всичките 250 хиляди години развитие преди това. Нещо повече, все по-голяма част от предишния Трети свят днес консумира така, както Първия: китайците започнаха да ядат месо, индийците да купуват автомобили и дори в джунглата на Амазония айфонът ви има покритие.

Клаустрофобия

Инстинктивно приемаме, че ресурсите и територията са ограничени, откъдето и клаустрофобичното чувство. Преподобният Малтус навремето писа, че увеличаването на популацията непременно води до обедняване, откъдето болести и войни обратно намаляват твърде много нарасналото население. Днес знаем, че тази игра с нулев сбор не отчита нито научно-техническата революция, която увеличава производителността с невиждани темпове, нито пък съзнателния контрол на раждаемостта вследствие на секуларизацията на обществата. Този контрол днес навсякъде (с изключение на Африка) предизвиква онова, което наричат демографски преход: например в Иран фертилността от 6,5 през 70-те днес е паднала на под 2 деца за една жена.

Но в ужаса от многото хора има нещо древно, предрационално. Майка ми, която е много стара и вече не напуска стаята си, онзи ден ми каза, че по телевизията давали днес много повече хора, отколкото преди. От самия вид на агломерации като Мексико сити или Рур на човек му прималява; обратно, представата за райско кътче, където да почиваш, обикновено е свързано с безлюдни оазиси сред дивата природа, каквито днес трудно се намират.

Страхът от мигранти

Усещането, че хората са много, се проявява най-силно в страха от мигранти, който заля света през последното десетилетие, подплатен с нови форми на расизъм. Тълпите неминуемо ще дойдат тук, ще ни вземат ресурсите – мисли съвременният тв зрител. Тази нагласа е коренно различна през времето на 30-те славни, когато мигрантите са ресурс, който западните икономики експлоатират. Странната идея пък, че мигрантът, тъпкан и дискриминиран, има някакво привилегировано положение в обществото, е специфична за посткомунистическите страни, където всички завиждаха на „невъзвращенците“.

Нали забелязвате, че винаги мигрантската тематика се завърта около секс? Епизодични случаи на изнасилване се раздуват до апокалиптични размери, непрекъснато се изтъква, че тръгват да мигрират повече млади мъже в детеродна възраст, развиват се науковидни тези за това колко застрашено е автохтонното ДНК. Страхът от другия е защото подозираме, че той е сексуално по-активен от нас, ще ни вземе жените, ще прави повече деца.

Но има и едно по-социално измерение на страха. Усещаме, че съвременният свят ни прави излишни – умните машини заменят вече и квалифицирани работници, производствата се променят шеметно, старите дипломи не служат за нищо, а от нас, хората, се очаква все по-бързо да се адаптираме под страх да ни изхвърлят. Страхът от многото хора всъщност идва от това, че ние се чувстваме излишни; зад омразата към мигрантите стои ужасът от настъплението на роботите.

Тв история

Но хората стават застрашителни не само заради несъзнавани нагласи: човешкият материал се моделира от медиите. Историята в нейната телевизионна версия тук играе главната роля. Нейните метафори превръщат тези отчаяни хора, които пълзят под телени мрежи или се опитват да преплуват морето с надуваеми лодки, в потомци на войнствените народи от времето на Великото преселение. Дълго се търсеше кой ще изпълнява ролята на Атила, Аспарух или Аларик и ето ти късмет – явиха се Бен Ладен, Ал Багдади. За жалост те само временно стабилизират несигурността на Запада.
Страхът все повече затяга гайките на сигурността; парадоксът обаче е, че колкото повече затягаме, толкова по-несигурни се чувстваме.

Статистиките навсякъде в развития свят са надолу от 60-те насам, престъпността спада успоредно с повишаването на средната възраст заради демографския преход (в България тя вече наближава 44 години). Въпреки това обаче все по-масирано ни бомбардират образи на ужасяващи престъпления, къде реално случили се из 7,6-милиардното човечество, къде драматизирани от телевизионни сериали.

В другата посока ни обработва външнополитическата сцена; от няколко десетилетия тя добива все по-голяма власт върху въображенията. Военният конфликт днес изглежда неминуем, мени се само злодеят, който ще го разпали – ту Ердоган „пуска“ няколко милиона бежанци (човек си представя, че там те са в клетка и той отваря вратичката), ту няколко бандити от „Даеш“ погребват завинаги Европейския съюз, ту Путин ни изпържва с атомните си бомби.

За човек, живял във времето на студената война, когато в училище решавахме задачки за това колко пионери ще умрат в първите 10 минути на ядреното поразяване, тази паника днес изглежда странна. Разбира се, г-н Путин е доста агресивен политик и трябва да сме нащрек, но все пак нали не забравяме, че днес парите на руските олигарси са в британски банки?

Кресчендо

Откъде идва това кресчендо в дискусията на всяка една тема днес? Вземете екологията. Метафорично казано, много хора много дишат, не остава въздух. Да, някои глобални тенденции наистина изискват сериозна мобилизация, но не точно нивото на въглеводородите или количеството пластмаса в океаните ражда апокалиптичните страхове. Чувстваме се застрашени от фините прахови частици – същите, за които в детството си дори не подозирахме, докато тъпчехме пернишката печка с кюмюр. Веднъж годишно някакво населено място открива уран във водата, под тревога се вдигат поделения, които рапортуват, че в техните боеприпаси няма такова вещество.

Разбира се, причина е не обективното увеличение на някакви рискове, а субективната ни способност да ги идентифицираме. Само че кой знае защо наместо оптимизъм, че сме се научили да контролираме нещата, това увеличава страховете. Ако погледнете назад, ще видите, че почти всяка година има една глобална паника – отровени яйца, диоксин в свинското, гигантски клади, на които се изгарят ритуално луди крави за успокояване на общественото мнение. Всеки път някой мъдрец коментира, че ето на, тава е краят на ЕС, западната цивилизация се провали. Това, че в глобалния свят не знаеш откъде идва продуктът, който слагаш в корема си, кара някои да търсят персонализирани снабдители в съседното село. Е да, ама как да съм сигурен, че бабата, от която купувам, не пои пилетата с уранова вода? Страхът е перпетум мобиле.

За апокалиптичните настроения на гражданството работят индустриите на популярната култура, където творчески колективи се надпреварват да измислят нови и нови катастрофи: изплъзнал се от лабораторията вирус, внезапен астероид, побъркан компютър, който изстрелва ядрени глави по свое усмотрение.

Поколенията затъпяват

Страховете обаче следват и класически жанрове. Например: поколенията затъпяват. Това го има още от времето на Хезиод, когато старите с ужас гледат на младите, които не изглеждат достойни да поемат кормилото на обществото. Един смешен филм на име „Идиокрация“ обследва подобна хипотеза: ами ако се каже, че човечеството наместо да прогресира, всъщност дегенерира? Един замразен американски войник попада 200 години напред в бъдещето, където хората са станали толкова тъпи, че изхвърлят боклука през прозорците и поливат растенията с някаква газирана напитка, която им продава една мощна корпорация, президентът пък е дивашки рокер, който подсилва речите си, стреляйки с автомат.

Хипотезата на дегенерацията днес има своето научно обяснение: поколенията У и Z са отраснали на екрана, не в реалността. Оттук всякакви психо-апокалиптични хипотези: разпад на вниманието, неспособност за емоционален контакт с реални хора, притеснителност, пасивност. В страни като Япония има сериозен страх от това, че виртуалният свят намалява желанието за реален секс; в САЩ установяват, че младите започват сексуален живот с година по-късно от родителите си. И ако тук няма кой да ражда, значи онези хиперактивни сексуално (защото нямат екрани?) варвари непременно ще ни залеят.

В една велика карикатура на „Ню Йоркър“ е своеобразното обобщение на темата. Възрастен съпруг към съпругата си: „Всичко беше по-хубаво едно време, когато всичко беше по-лошо.“

Не е излишно да сме подозрителни към новите неща, които ни се случват, да поддържаме критична дистанция към света. Но че се отдаваме на все по-парализиращи волята ни страхове, в това има някаква патология. Всяко хубаво нещо, което се появява в живота ни, крие опасности: заедно със самолета идва страхът от самолетна катастрофа. Знаем, че да умрем в нея е много пъти по-малко вероятно, отколкото в собствения си автомобил, но въпреки това се страхуваме много повече. Вероятността да умрем от терористична атака е много по-малка от тази да бъдем смазани от гардероба си вкъщи, но от кое се страхуваме повече? В единия случай имаме разказ, злодей, потрес, медии, филми; в другия – някаква скучна мебел. Дали пък не трябва да започнем да контролираме образите, с които живеем? Наместо случки – повече статистики, анализи, разбиране. А страховете да оставим на художествените произведения.

----

Този текст е публикуван в списание "Клуб Z" през април 2018 г. Още материали от същия автор можете да прочетете тук.