Руската революция от 1917 г. и режимът, който управлява от нейно име през по-голямата част от ХХ век, оказа мощно политическо и идеологическо влияние и върху Южна Америка. Революцията остави отпечатъка си върху политически партии, синдикати, артисти, интелектуалци и студенти, които видяха в Съветския съюз алтернатива на капитализма, крепост срещу американския империализъм и път, който да следват. Въпреки че разкритията за престъпленията на сталинския тоталитаризъм опетниха блясъка на руската революция през 50-те, победата на комунистите в Куба съживи революционния дух в Южна Америка и вдъхнови партизански движения, които притиснаха близките до САЩ военни режими.

Мексико обаче е различен случай. Малко са страните като Мексико, които са успели да неутрализират до такава степен ефектите от Октомврийската революция. Причината е проста. Мексико извърши своята революция между 1910 и 1917 г. и тръгна напред по свой собствен революционен път. Националистическата и социалистическата идеология на мексиканската революция печелеше всеки сблъсък с местния марксизъм-ленинизъм на Мексиканската комунистическа партия – Ленин и Троцки не можеха да се мерят с Панчо Виля и Емилиано Сапата. А напрежението между двете революции оформи мексиканския политически пейзаж за следващите десетилетия.

Мексиканският мурализъм от 20-те е оригинално и динамично движение като руския модернизъм, а артистите от двете течения поддържат активен диалог помежду си. През 1924 г. Мексико става първата страна в Западното полукълбо, която установява дипломатически отношения със Съветския съюз – това смущава Съединените щати, които по това време бъркат мексиканския национализъм с комунизма. На фона на това очевидно сближаване между двете революции Вашингтон сериозно е обмислял военна намеса в „Съветско Мексико“.

Това се променя, когато банкерът Дуайт Мороу става посланик в Мексико през 1927 г. Той помага за преструктурирането на мексиканския дълг, става съветник на мексикански политици и успява да се сприятели с артисти левичари. Най-известните сред тях са Диего Ривера и Фрида Кало, както и много млади писатели – всички те вярвали, че Съветският съюз е „земята на бъдещето“.

През 1929 г. Мексиканската комунистическа партия е обявена извън закона, но става влиятелна по времето на президента Лазаро Карденас (1934-1940). Местните особености обаче отново си казват думата. Невъзможно е комунистите да се съревновават отляво с революционното правителство на Карденас, който разпределя 42 милиона акра земя, национализира притежаваните от американци и европейци петролни компании и получава подкрепа от най-големия профсъюз в страната.

Най-важното доказателство за независимостта на Мексико от руската революция идва през 1936 г., когато Карденас дава убежище на Лев Троцки. Когато Мексиканската комунистическа партия отказва да участва в убийството на Троцки, извършено от агент на Сталин през 1940 г., тя подписва смъртната си присъда. По време на студената война Институционалната революционна партия може да се представя като националистическа и революционна алтернатива на комунизма, а самата комунистическа партия остава маргинална.

Фрида Кало, която умира през 1954 г., получава първото официално признание за изпълнител в Двореца на изящните изкуства в Мексико сити. Ковчегът ѝ е покрит със знаме със сърп и чук. Това е знак за възхода на комунизма в Мексико, който обаче не идва от партии и синдикати, а от артисти, учени и писатели, повлияни от творбите на Жан-Пол Сартр. Въпреки това на политическата сцена Институционалната партия остава безспорно на върха. Поне до студентското движение през 1968 г. официалната партия е мощен съюз, който обединява всичко от ляво до дясно, изключвайки само крайните течения.

Дори и кубинската революция не променя ситуацията. Институционалната партия не заклеймява Фидел Кастро и се въздържа при гласуването за изключване на Куба от Организацията на американските държави. Така Мексико се превръща в буфер между САЩ и комунистическите тенденции в останалата част от Южна Америка. В замяна Съединените щати приемат националистическата риторика на Мексико.

Компромисът с Хавана е очевиден. Експедицията на Кастро през 1956 г. тръгва от Мексико, а Мексико защитава дипломатически Куба от САЩ. От своя страна Куба пък не подкрепя партизански движения в Мексико. Въпреки че това негласно споразумение не остава в сила до 70-те, партизанските движения в Мексико са много по-слаби в сравнение с тези в Централна Америка. Когато тези движения са брутално смазвани, Хавана и Москва реагират с безразличие. А когато мексикански партизани отвличат самолети и ги насочват към Куба, Кастро веднага връща похитителите или ги вкарва в затвора.

Въпреки договорките на режима на Кастро с правителството в Мексико кубинската революция започва да става все по-популярна сред младите мексиканци. През 70-те и 80-те години марксизмът превзема университетите в Мексико и това е едно от обясненията за възхода на мексиканската левица точно когато Берлинската стена пада.

Младите хора в университетите са в основата на популярността на президентския син Куаухтемок Карденас, когато през 1987 г. той напуска Институционалната партия, която управлява страната още от 30-те години.

По това време комунистическата партия се е сляла с Мексиканската социалистическа партия. Тази партия издига младия Карденас за кандидат на левицата на изборите за президент през 1988 г. Масови изборни машинации не му позволяват да спечели.

Вместо да призове за въоръжено въстание, Карденас обединява цялата левица в една партия – Партията на демократичната революция. Въпреки загубата на президентските избори през 1994 и 2000 г. партията навлиза в новия век като консолидирана организация със силно присъствие в регионалните власти, включително и в столицата Мексико сити. Градският лидер Андрес Мануел Лопес Обрадор се възхищава на Че Гевара и Кастро, но пък не е марксист и също произлиза от Институционалната партия.

Лопес Обрадор има всички шансове да се превърне в новия вожд на мексиканската левица. През 2006 г. той се кандидатира за президент, губи с десети от процента и обвинява правителството в изборни измами. Сред най-близките му съветници не са комунисти от старата гвардия, а хора от академичните среди, повлияни от марксизма. Така за пореден път мексиканската революция погълна и трансформира (и извади от строя) руската Октомврийска революция.

...

Енрике Краузе е мексикански историк. Статията е публикувана в „Ню Йорк таймс“. Преводът е на Клуб Z.