Нова регистрация

(минимално 8 символа)
(минимално 8 символа)

Може и да прозвучи леко странно, но световноизвестният готвач Феран Адриа, който вече второ десетилетие е на върха на всички класации за творчество в храната, бе един от главните говорители на конгреса „Пикасо и идентичността”, който се проведе в Барселона през май. Организатори на престижната конференция са професори от Сорбоната, университетите в Ню Йорк и Единбург, както и кураторите на музеите „Помпиду“, „МоМА“ и „Тейт“…

Участниците бяха стриктно подбрани сред най-влиятелните експерти по модернизъм и съвременно изкуство в цял свят. Но това, което затвърди окончателно усещането за елитност на събитието, бе именно появата на Феран Адриа – ексцентричния каталунски готвач, за чийто ресторант световните милионери до неотдавна бяха принудени да чакат с години, за да похапнат и съответно да заплатят сметка, равна на малко състояние, в ресторанта му ElBulli на каталунското крайбрежие Коста Брава.

"Обичам да шокирам хората", каза Феран Адриа пред конгреса в Барселона. © Photo Dani Rovira

Срещу търпението и парите си те получаваха лек сетивен шок, поднесен с много естетичност и безпогрешен снобизъм: Адриа бе майстор в това да зашеметява и обърква рецепторите, сменяйки агрегатното състояние на храната. Сред най-известните му произведения бяха течен омлет, моркови на пяна, желе от босилек, доматен сладолед, чай във вид на хайвер. От близо милион резервации, които ElBulli получаваше всяка година, заведението успяваше да поеме едва 3000. На всичкото отгоре през 2011 г. каталунецът разби сърцата на световните сноби, като най-неочаквано затвори вратите на своя ресторант си и го превърна във фондация за експерименти.

„Обичам да шокирам хората, дори, ако са по-закостенели, ги отвращавам. Мисля, че в това отношение си приличаме с Пикасо“ – обясни появата си на конгреса Феран Адриа.

Той си спомни как преди време заедно с екипа си създал „пушена вода” (smoked water), която сервирали като напитка в лек грамаж.

„Хората бяха ужасени, това не беше, каквото очакваха от един скъп ресторант… Вероятно по подобен начин са били ужасени и първите ценители някога, поканени да видят „Госпожиците от Авиньон” на Пикасо” – разказва Адриа.

„Госпожиците от Авиньон“, 1907 г., Пабло Пикасо, МоМА, Ню Йорк. Първоначално известната днес картина е шокирала дори най-близките приятели на Пикасо. Както днес шокира супата на Адриа.

Една от тайните на успеха му била, че отказал да се съобразява с това, което клиентите очакват от храната.

Независимо че най-влиятелните хора в света се домогваха до места в неговия ресторант, Адриа призна, че  единственият човек, с когото мечтае да вечеря, това е сънародникът му Пабло Пикасо.

Самият Адриа отдавна е приет от художниците като артист, а не като готвач. Каталунецът бе приятел с легендарния създател на попарта, британеца Ричард Хамилтън (инициатор на Групата на независимите в Лондон през 50-те години на миналия век). В „кухнята” на Адриа са „готвили” заедно с него архитектите Жан Нувел и Франк Гери. Но Пикасо остава неговият недостижим идеал. В момента Адриа заедно с музея в Барселона подготвя книга и изложба с наслов „Пикасо и храната”.

Малко известен факт е, че създателят на кубизма е бил запален кулинар, а според Адриа на моменти той дори е бил обсебен от тази страст. А в Барселона дори има поговорка:

„Яж като Пикасо, пий като Хемингуей.“

Връзката на Пикасо с кухнята е продължителна и обсебваща и за това свидетелстват както множеството хранителни продукти (най-вече домати, плодове и риби), знаменитите му керамични съдове в картините, така и неговите записки. През 1953 г. френското списание „Вог“ дори публикува статия по темата и две от любимите рецепти на Пикасо, а Дейвид Дъглас Дънкан проучва тиганите в картините му.  Пикасо, както и Адриа, винаги се е стремил да стигне до крайния предел, до лимита на всяка една техника в изкуството.

А за Адриа готвенето е първата творческа активност изобщо, появила се преди рисуването или музиката. И в това изкуство също като в останалите има няколко изключителни революции, обясни той.

„В същото време обаче в историята няма нито едно проучване, нито едно сериозно изследване или докторантура върху тази творческа активност. Академиците сякаш отказват да приемат артистичната роля на готвенето“ – обърна се укорително Адриа към професорите от Сорбоната и Харвард, които го слушаха с интерес.  „Самият аз не обичах да готвя, когато се заех с това, обаче обичах да ям – добави той с помирителен изповеден тон. – И до днес готвенето не ме интересува, интересува ме да правя „разработки” (elaborations). Така и наричахме нашите ястия – „разработки”. Интересувахме се от експериментите. В един момент спряхме хляба в заведението. Клиент не можеше да си поръча хляб, каквото и да направи. Това ужасно изнерви хората и отнесохме доста критики. След това създадохме доматен сладолед, който пък се превърна в хит. Сменяхме парадигмата в готвенето и аз винаги съм си мислил, че точно това е правил Пикасо с кубизма си.“

Когато прочел теорията на френския философ Жак Дерида за деконструкцията, разбрал, че прави точно това: деконструираното ястие запазва духа и дори засилва вкуса на всеки отделен продукт. В същото време тотално трансформира констистенцията на всяка съставка. Неговата деконструирана супа например се предлагаше като  мус от карфиол и мус от царевица, доматено пюре, прасковен скреж, бадемов сладолед и желе от босилек. А ако имахте късмета да се домогнете до ресторанта му и да си поръчате пиле къри, получавахте къри сладолед, ябълково желе, кокосова супа, пилешки бульон и кръгчета суров лук. Освен всичко останало ястията му бяха подредени като скулптурни или миниархитектурни шедьоври.

Изложбата, посветена на Пикасо и храната, ще съдържа именно такива „разработки”, обясни Адриа. Освен храната, разбира се, Пикасо най-вече деконструира и декомпозира жените. Но Адриа вярва, че може да постигне същото усещане със своите бъдещи скулптури ястия.

ПРОФ. ПЕПЕ КАРМЕЛ:

Новият Пикасо ще дойде от Африка или Азия

Пепе Кармел

Пепе Кармел е сред най-известните изследователи на Пикасо и модернизма в света. Книгата му „Пикасо и изобретяването на кубизма” (2003) е сред задължителните четива в университетите днес. Тя изследва появата на кубизма, като разкрива части от рисунката, които умишлено са скрити от автора. Проф. Кармел преподава в университета на Ню Йорк. Куратор е на изложби на Робърт Морис, Пабло Пикасо (в Рим), Джаксън Полък (МоМА, Ню Йорк) и др. В рамките на конгреса „Пикасо и идентичността“ в Барселона проф. Кармел разгледа връзката на артиста с други художници, често повдигани въпроси около присвояването на чужди образи в картините на Пикасо, както и неговите пародии на известни картини. Според Кармел Пикасо е велик артист, защото успява от една пародия или карикатура да стигне до съвсем ново произведение. Той нарича Пикасо „вертикален нашественик” в културата – човек, който нахлува в чужда култура, консумира я и създава нещо съвсем ново от нея: „Подобно на канибал, който изяжда тялото на приятеля си, за да се сдобие с неговите ментални качества.”

- Проф. Кармел, наричате Пикасо „вертикален нашественик” в културата – артист, който ползва каквото си иска от африканското и западното изкуство, за да създаде нещо напълно ново. Има ли според вас подобен художник днес и ако да, кой е главният „вертикален нашественик”?

Интересен въпрос.  Аз бих казал, че това е някой артист като Ел Анацуи от Африка (роден в Гана скулптор, чиито произведения са направени от битови отпадъци – бел.ред.) или Уанг Гуанги

- Интересен отговор. Аз очаквах да чуя някое име като Деймиън Хърст или Джеф Кунс например – и двамата работят с темата за присвояването на чужди идеи и образи…

Не мисля, че художници от САЩ или Европа, особено от Великобритания, могат да бъдат в тази водеща роля днес. Те вече са част от империята. „Нашествениците” идват отвън, от някое напълно неочаквано място, само такива хора могат да погледнат със съвсем нови очи нашата култура и да направят от нея нещо различно. Аз харесвам и Кунс, и Хърст, те са големи артисти. Кунс например играе една много интересна роля – да кара изкуството да изглежда несериозно или по-малко сериозно. Но творците, които споменах – Ел Анацуи и Уанг Гуанги, те успяват да използват западната култура по изключително непредсказуем начин, да създадат нещо ново, което на всичкото отгоре работи перфектно.

„Кожата на Земята“ Ел Анацуи създава през 2008 г.

- Вие съгласен ли сте с това понятие за „вертикално нашествие” в културата като творчески подход?

Да, понятието идва от британския критик Джон Бъргър, той го заимства от Ортега и Гасет, той от Валтер Ратенау… Това всъщност не е понятие, а фраза, магнетична фраза. Бъргър има предвид някой, който идва от различна, по-примитивна култура и чрез консумиране на нашата създава нови стилове. Това води до пораждане на нови стилове в изкуството. По някакъв начин ние всички сме малко или много „вертикални нашественици”, всички сме варвари, защото почти никой днес не идва само от една-единствена култура.

- В този смисъл можем ли да очакваме жените също да бъдат от големите „вертикални нашественици” в една доскоро почти изцяло мъжка култура?

Със сигурност една жена може да внесе външна и много интересна гледна точка в свят, доминиран от мъже. Въпреки че днес вече имаме много успели жени артисти, много повече, отколкото във времето на Пикасо.

- Казвате, че Пикасо е успял да превърне пародията във велико откритие или изобретение. Как всъщност разбирате кога едно произведение е просто пародия и кога то става самостоятелно и при това велико произведение?

Например колко различно е неговото изкуство във всеки един момент. Понякога той тръгва от пародията и я превръща в проникновена тъга, друг път тя става дълбока страст или пък радост. Той има тази невероятна способност да създава картини, които приличат на много сложни машини и изкуството му е толкова различно във всеки един момент.

„Менините“, 1957 г., Пабло Пикасо, Музей на Пикасо, Барселона. Много големи художници правят свои версии – отговори на известната картина на Веласкес. Версията на Пикасо е едновременно пародия и много сложна машина, твърди Пепе Кармел.
„Менините“, 1656 г., Диего Веласкес, Музей „Прадо“, Мадрид.

Ако вземем например неговата версия на „Менини” (Las Meninas) на Веласкес (Музея на Пикасо в Барселона) – в нея сякаш са събрани в едно две абсолютно различни  картини: едната от тях е правена от механик, от техник, който сякаш е разглобил шедьовъра на Веласкес и го е събрал отново в съвсем различна, брилянтна конструкция. Втората част сякаш опростява Веласкес, прави карикатура на Веласкес, като просто го формализира. И двете части поотделно са страхотни, но когато видим тези две машини, тези две картини в едно, е наистина невероятна гледка, невъзможна машина.

- Според някои философи творческият акт винаги е форма на съпротива. Вие виждате ли съпротива в работите на Пикасо?

Мисля, че неговото изкуство е изключително ценно, защото то винаги е в полза на свободата, то се отваря към свободата, свободата е един от неговите основни ангажименти.

- Според вас кое е по-важно за Пикасо – лицето или тялото?

Мисля, че това се променя в различните моменти от живота му. При аналитичния кубизъм например годините между 1910-а и 1912-а – тялото, човешката фигура ръководи. Дори когато  е скрита зад различни фасети и не я виждаме директно, тя пак се чувства вътре в картината. Но след това, ако погледнем изкуството му в края на живота му и дори още след Втората световна война, виждаме едно почти вманиачено фокусиране върху лицето. Дори и по-рано – той сякаш е обсебен на моменти от лицата на неговите любими – Олга и Мари Терез, в различни състояния, спящи, сънуващи, четящи…

- Как си обяснявате тази смяна на фокуса – според някои критици това е неговата реакция към ужаса от войната, някакво връщане към хуманизма, към човешкото лице като израз на това.

Не мисля, че тази промяна има връзка с войната. Пикасо изразява своя ужас от войната чрез телата, смесването на тела в пространството, каквото виждаме например в „Герника”. Но да, вярно е, че там лицата също са силно експресивни. Според мен по-скоро интересът на Пикасо към лицата е неговият отговор на възрастта. Като контраст на неговата силно сексуална образност от края на 20-те и началото на 30-те години след 1936 г. той започва да изразява своите емоционални връзки с Мари Терез, Дора Маар, Франсоа Жило, Жаклин Рок чрез едно обсебващо проучване на лицата им. Това се вижда много ясно в изложбата на негови портрети, която в момента е в Музея на Пикасо в Барселона. И, разбира се, в последното десетилетие той създава изключително много вариации на своето собствено лице.

Директорът на Музея на Пикасо в Барселона Емануел Гижон:

Храната е метафора на създаването

Емануел Гижон

Емануел Гижон е директор на Музея на Пикасо в Барселона от 6 месеца. Сам казва, че е изключително горд с поста, който заема, макар преди това да е ръководил Музея на модерното изкуство в Каталуния и музеи в Страсбург. Курирал е изложби на испанското изкуство и много експозиции, посветени на модернизма. В бранша е почти от 30 години и многократно в миналото си е сътрудничил с Музея на Пикасо, така че го познава добре.

„Това е много различен музей, трудно е да бъде сравняван. От една страна, има страхотна, но много специфична колекция – тук са най-ранните работи на Пикасо, когато той, така да се каже, се е учил да рисува, тук са също така и късните му работи, включително и неговият уникален отговор на Менини на Веласкес – заедно с всички рисунки към този шедьовър. В същото време музеят е уникален сам по себе си като сграда, защото е създаден от различни сгради от различни епохи – от архитектурна гледна точка той вече е произведение на изкуството“, каза пред сп. „Клуб Z“ Гижон.

И подчертава, че музеят има около милион посетители всяка година. Плановете му включват някои промени – повече публикации, книги, каталози и годишно ревю.

„Имаме много здрави отношения с музеите на Пикасо в Париж и Малага, с Музея за модерно изкуство в Ню Йорк, с центъра „Помпиду“ в Париж, така че възнамеряваме да си заимстваме работи и да правим по-големи изложби. Също така подготвяме експозиция, изследваща връзката на Пикасо и Пол Елюар, и друга, която носи заглавие „Хуан Миро и Пабло Пикасо“, казва директорът на музея в Барселона.

А безспорно най-атрактивната готвена проява е предстоящата съвместна работа с готвача Феран Адриа.

„Организираме огромна изложба за връзката на Пикасо с храната. Звучи като шега, на всъщност това е една изключителна връзка. Храната е много сериозно застъпена в творчеството на Пикасо, не се появява само от време на време – има я в натюрмортите, в поезията, в скулптурата му, в работите му за театъра, в записките му. Много от усещанията, които създава и описва, са свързани по един или друг начин с кухнята и храната. За него тя е нещо като метафора на създаването“, добавя Гижон.

Изложбата ще покаже много шедьоври, в които досега не е обръщано сериозно внимание на храната.

„Ще създадем триизмерни работи, конструкции, които събират в себе си различни видове храна, прибори… Ще покажем непубликувани документи и записки на връзката на Пикасо с различни обществени заведения като кабарета и ресторанти. Заедно с нея подготвяме и една съвременна изложба с работи на Адриа“, завършва Гижон.

-----

Тези материали са публикувани в списание "Клуб Z" през юни 2017 г. Поради непреходната им стойност ви ги предлагаме и днес. Още текстове от същата авторка можете да прочетете, като проследите този ЛИНК.

Коментари

Най

Следвайте ни

Още по темата

Още от категорията

Скъпи потребители,

От днес - 25 май 2018 г. - влиза в сила новото европейско законодателство за защита на личните данни, известно още и като GDPR.

Тук можете да прочетете целия документ: "Регламент (ЕС) 2016/679 на Европейския парламент и на Съвета от 27 април 2016 година относно защитата на физическите лица във връзка с обработването на лични данни и относно свободното движение на такива данни." (тук)

Във връзка с това "ЗЕБРА БГН" АД приема нова "Политика за поверителност" (тук), съобразена с GDPR.

Целта на новите правила е да дадат на вас повече права за контрол над собствените ви данни и по-добра защита на неприкосновеността ви.