Как мислите, кой или какво създава днес реален проблем на Кремъл? Навални? Корупцията? Безхаберието на властта? Реновирането на жилищата или шофьорите на камиони? Всички тези неприятности Кремъл може да преживее, дори и с леко главоболие. Заплахата идва от там, откъдето никой не е очаквал. Пред очите ни се разпада основата, която крепи руското единовластие. И тази основа се разпада благодарение на една много любопитна двойка – американско-китайския дует Доналд Тръмп и Си Цзинпин. Разбира се, че Тръмп върши това без да го осъзнава. Що се отнася до Големия Си, той очевидно не може да бъде обвиняван, че не осъзнава последствията от действията си.

Става дума за държавността, която е сърцевината на руската авторитарна власт – ако възникне някакво съмнение в държавността, всяка идеологическа конструкция започва да се разпада. Четвърт век след разпадането на СССР Кремъл съумя да върне статута на великата държава, в чието име руснаците са готови да жертват своята свобода и благополучие и да се задоволят само с ядрени бойни глави и спомени за геройства от миналото. Но иронията е в това, че Русия може да запази своята претенция на международната сцена само като се сравнява с водещия глобален играч САЩ. Руската политическа менталност е зациклила в американоцентризма. За тази менталност останалата част от света, включително и Европа, е само допълнение към руско-американската биполярност. Разказът за Америка се превърна в най-важния елемент за самоутвърждаване на руската власт и оправдание за начина, по който се управлява.

САЩ неотлъчно и последователно работиха в интерес на новото руско самодържавие. При управлението на Барак Обама, който се опитваше да не ядосва Кремъл, в Москва решиха, че е дошло времето да поискат от САЩ да приемат техните правила на играта. Когато в Белия дом влезе Тръмп, руският елит се размечта за тандема Русия-Америка, който ще управлява света. Разбира се, под ръководството на по-опитния лидер и Кремъл изобщо не се съмняваше кой трябва да играе главната роля в двойката Путин-Тръмп.

И изведнъж всичко пропада. Стана неочакваното – Русия се превърна не само в иструмент от американската борба за власт, но се превърна и в антисистемна сила, която заплашва да провокира ново разположение на силите в САЩ и даже да промени баланса на властта. Вече не е важно дали е реално или пресилено вмешателството на Кремъл в американската политика, необратимото се случи - „руската карта“ вече е фактор в американската реалност. Разбира се, на Кремъл дори в най-страшните сънища не му се е привиждала тази лавина от събития, която превърна всеки контакт на американската администрация с руски представител в обещание за нов „Уотъргейт“.

А самият Тръмп – със своите невъздържаност, нарцисизъм и необузданост – помогна „руската карта“ да се превърне в неговия гробокопач. Можем да си представим какъв вой наддават в Кремъл: „Добре де, сам си копае гроба, но защо този негодяй клати нашата лодка?!“ Всъщност, от какво да се изненадваме тук – ако Москва толкова дълго и успешно експлоатираше антиамериканизма, за да укрепва собствените си позиции, защо пък американският елит да не почерпи опит и да се опита да разиграе кремълофобията?

Ако не бъде доказано подозираното руско вмешателство и опита за дискредитиране на американската демокрация, то Русия ще се превърне ако не в заплаха, поне в нежелан партньор за всички в западния свят. А това ще се превърне в стратегически проблем за Москва и ще принуди Запада да създаде механизъм за реално, а не имитационно, сдържане и изолация на Русия.

"Това вече е политическа шизофрения!“, възмущава се президентът Путин. „Как е възможно така да се отнасят към законно избран президент?!, с недоумение питат руските телевизионни пропагандатори. Ех, по-добре руската страна да бе замълчала. Всеки звук или вопъл, идващ от Москва в подкрепа на Тръмп, се приема като поредно потвърждение на факта, че между тях има договорка и това е поредно дискредитиране за американския президент.

Каквито и да са реалните или тайните мотиви за използването на „руската карта“ в САЩ, ситуацията е такава, че подкопава основите на персоналната власт в Русия. За Москва вече е много сложно да използва Америка като източник за собствената си държавност. А конфронтацията с Вашингтон е още по-скъпо удоволствие. Помним как завърши конфронтацията на Съветския съюз със САЩ. Диалог, още повече сътрудничество с Вашингтон, едва ли ще се получи сега. Всеки път, когато Тръмп се опита да протегне ръка на Москва, дори и по напълно основателни поводи, той ще засилва подозренията за своята зависимост от Москва. А това е поредна крачка към импийчмънт.

Освен това, всеки наследник на Тръмп ще бъде принуден да действа в атмосфера на подозрителност към намеренията и възможностите на Москва. Подозрителността към Русия и руснаците вече се превръща във вирус, който ще проникне в политическия живот на много държави. А за Русия, която стана част от глобалния свят и която не използва толкова активно финансовите и технологични ресурси на Запада, но и се превърна в суровинен придатък на развитите страни, това представлява удар срещу самия модел на съществуване на страната.

Антируската консолидация на американския елит възражда идеологизирането на външната политика, от което Западът отдавна отвикна. Излизането на Запада от епохата на постмодернизма с неговия морален релативизъм стеснява полето за маневриране на Кремъл, който досега успешно използваше политическата амбивалентност на либералните демокрации и тяхната готовност за сделки. Връщането към нормативния стандарт ще означава затваряне на западния свят към Русия и нейните елити. А една велика държава не може да съществува в изолация, тя може да гарантира статута си само чрез участие в отбора на великите държави.

Това е повод да се откажем от привичния за Русия антиамериканизм, опитват се да успокояват някои експерти. Добре, но тогава с какво Кремъл ще храни своя статут, ако не е с Америка? Ще изграждаме партньорство с Китай, предлагат оптимистите. Наистина ли те вярват, че Пекин ще предложи на Москва нещо повече от ролята на младши партньор? Вече е видно – за руския елит, който е свикнал да мрънка как е унижаван от САЩ, най-накрая се появява реален повод за мрънкане. Китайският лидер Си Цзинпин вече обяви намерението на Китай за глобално лидерство, за което доскоро в Пекин се опасяваха да говорят на глас. На проведения неотдавна форум „Един пояс – един път“ Си Цзинпин, забравяйки за китайската предпазливост, на практита предложи свой вариант за глобализация под ръководството, разбира се, на Китай. Очевидно, виждайки парализата на Запада и това, че Вашингтон е зает с унищожаването на Тръмп, в Пекин са решили: време е открито да излезем на авансцената. На споменатия форум в Пекин Владимир Путин стоеше до Си, но очевидно с неудоволствие. И е ясно защо – глобалният проект на Китай е пореден удар срещу руската държавност и амбициите на Кремъл. Единствената надежда е, че концепцията „Един пояс – един път“ ще се провяли и че САЩ ще намерят сили да укротят китайските амбиции.

С една дума – не ни провървя с тоя Тръмп. Но ще повече със Си Цзинпин. Разбира се, може да развиваме в Сочи яростна дипломатическа активност и да водим диалог с всеки, който е готов да дойде в резиденцията „Бочаров ручей“ - от Реджеп Ердоган до италианския премиер, чието име не е задължително да помним, защото правителствата в Рим постоянно се сменят. Но вече всички разбират, че това е игра във втора дивизия. Днес в Кремъл им се налага сериозно да се замислят как и с какво да надуват балона на държавността. А без нея сме за никъде – само тя ни остана.

...

Лилия Шевцова е руски политолог. Коментарът е публикуван на сайта на радио „Свобода“. Преводът е на Клуб Z.