Когато си на 3 годинки, не оставяш майка ти да ходи до тоалетната без теб.

После си тийнейджър и имаш приятели, които обожаваш. О-божаваш – неслучайно е такава думата. Всичко ти се струва, че ще продължи вечно – заради тях не слушаш родителите, може да не ядеш по 24 часа, тичаш по спирките зимата...

После идва така важният миг на дружбата с Жената или Мъжа! Менделсон пак го викат да свири все същото парче, а ти може да изкараш с нея/него, „докато смъртта ни раздели”. Което си е най-прекрасният вариант. Обаче акцентът дори и в брачния обет, при това при прагматиците от Запад, така или иначе е върху „раздели”. Никой не поставя тази дума под съмнение.

Няма да продължавам за децата, за които би дал единия си бъбрек, за да са ти приятели, а не да те подминават както сега, и т.н.

Като гледам напоследък, се оказа, че дори и българо-съветската дружба май била фикция, лъжа. Изпарява се като летлив газ.

От което си вадя два извода:

А) че сме фабрично създадени за „дружба” и

Б)  че в линията на живота ни повечето от нас щем, не щем се задоволяваме с релативни, относителни и често нетрайни „дружби”.

Все едно да искаш да прекосиш езеро (може и това в жк „Дружба”), ама с ходене върху водните лилии. Да, те са много красиви сами по себе си, но не са това, което ти трябва в случая. Значи нещо не е наред – къде да я търсим?

И тогава идва свирепото, лошо и тиранично божество, запасало тесла на кръста и – праас!: Който не остави заради Мене жени, деца, къщи, всичко – така и така ще си изпати... Ако се опитваме да си обясним това със сух ум, това са много тежки и страшни думи. И мнозина се плашат – но и преди хилядолетия е било точно същото. Неслучайно се казва при един подобен случай (само че там става дума за пренебрегване на имуществото), как един се върнал: „Тежко е това учение, кой може да го слуша?!” И не се и наемам да коментирам - защо му е на Христос, ако е просто някакъв гуру, които по презумпция търсят максимум последователи, да приказва такива неща. Те не са никак добър пиар. По-добре да обещава девици в рая...

Защо му е? Защото е егоистично и жестокосърдечно божество, което има единствена цел да ни е кофти? Не – щом Го е казал, пък и ония след Него да не го „отредактират”, за да не се шашкаме, значи има някаква причина.

Защото в известен смисъл всички други наши малки дружби са временни и нестабилни. Откъснете красив див полски мак и опитайте да го запазите вечно във вазата си – не става. Същото е и тук – всяко другаруване по пътя си е прекрасно, като едно цвете, но само поставено на правилното място. Сърцето ти е полето – има си място за маковете (всичките ти близки и любови, просяка, на когото от съпричастност даваш 2 лв.), но си има и за, образно казано, Дървото на живота.

И после същото това „лошо божество” няма спирка, ами продължава: за да сме приятели, пости, не прави секс на определени дати, не псувай... Някои дори ги няма в Библията, но можете да ги чуете от всеки свещеник, въплътени от хилядолетния опит на църквата. И си викаш: абе, аз луд ли съм, че да ги изпълнявам тия неща... Луди сме.

Вижте един сръбски проповедник – знаете ли колко често са акцентирали да не се сквернослови, да не се псува. Да отучиш сърбин да псува?! Виждали сте сърби – уникални, прекрасни хора. Но един приятел си записа една тяхна попръжня - зае два реда и половина от ученическа тетрадка. Защо ще ни кара това?...

Ще ви дам пример с една дума: претенции. Хич и да не напсуваш някого, да напсуваш нещо – лошото време, например. Ти се замърсяваш и си неспокоен, нямаш мир. И ти е зле. Някой харесва ли, като му дойдат претенциозни, префъцунени гости: „Ох, много духа под тая врата, тия мебели ли точно избра, абе малко нещо намирисва тая риба.” Да теглиш една „тънка, пък дълга” (както се казва в някои краища) на Бога, т.е. – на времето, не е ли пак претенциозност? Не сме ли на гости тук за 70-80-100 години, нека са.

Пак повтарям – луди сме, защото умът – нашият нов квази бог, се люшка и не преценява често кое е добро и кое лошо за нас. Вътрешната мръсотия, идваща от нещо толкова просто като свръхцинизма, в който живеем и който често бъркаме с оригиналност, пак си е мръсотия. И Той те съветва да не правиш такива работи - теб и мен, за да ни е добре. На всички, които "имат уши и слушат".

Тази дружба, за която говоря – със Създателя, има безброй измерения. Повечето от нас надали някога ще достигнат святост в онзи ѝ вид – с чудесата, колосалното смирение или напълно непонятната за нас искрена любов към враговете. Не знам. Но според мен мънички трошички от тази дружба са, да можеш да гледаш с отворена уста не само БМВ-то на комшията, а например една светулка – удивително творение! А не да я шляпнеш и да я размажеш, ей така – щото ти е кеф. Като е лошо времето, да не запсуваш „цяла вселена”, а да си кажеш: "Ей Божее, спри тоя дъжд, че загинахме." Свободният избор, който ни е даден - между псувнята и молитвата, рязко променя измеренията на дружбата. 

Приятелството ни се скрепява от това да не забиваш нос в разни долни клюки - какво е трябвало да направи еди кой си актьор с извънбрачния си син и пр. Ти не си в душите на тези хора, не знаеш какво са изпитали, изпатили и какво им е било. Да си кажеш: "Това моя работа ли е? Откъде накъде да ги съдя? На мен всичко ли ми е праведно?" - ето и това е дружбата.

Като видиш някое от странните същества с потуроподобни дънки, с потници, обсипани с камъчета и с лика на Азис, първата ти мисъл да не е „Леле, колко са зле!”, а че и това е човешко същество. Точно като теб – със същата структура на ДНК, кръв и кариеси. Знам, че последното е по-трудно от онова със светулката и дъжда, но е факт. Даже и за сирийските бежанци важи – много е вероятно да имат ДНК, кръв и кариеси.

Процесът не е лек и не става за един ден, но е удивително как тогава тази дружба започва на мига да става плодоносна – да ти се връща. Ще се удивите доколко. Може да се възхищаваш на една проста ябълка и да се замислиш, че ние – човеците, досега сме разрушили много неща, но с всичките ни науки и хикс-бозоми не сме създали една ябълка. Или жаба. И тогава от едно "Благодаря Ти за ябълката" почват да се връщат плодовете – тишина, хармония с мирозданието, да го наречем. Нещата, които всеки в крайна сметка търси. И ония с потурестите дънки, включително. Вижте търсенето на PVC-дограма и ме оборете - не жадува ли всеки човек по природа мир и тишина?

И затова смятам, че не е толкова непонятно и онова изказване – всички най-близки нека са вътре в сърцето ти. То, ако става въпрос, на хиляди места се говори дори за любов към далечните, че и враговете ти дори... Безброй пъти се говори за обичта към тях и как трябва да си готов да отдадеш живота си за всеки един човек. Но първото място да е на Този, Който го заслужава и Който няма да те подведе. Стига само да не се предоверяваш на себе си, а на Него. Тогава само в тази дружба няма „докато смъртта ни раздели”. Напротив.