Хуан Пабло Ескобар (39 г.) е син на колумбийския наркобос Пабло Ескобар, убит на 2 декември 1993 г. Наследникът му дълги години живее под фалшиво име – Себастиан Марокин. В момента е виден архитект в аржентинската столица Буенос Айрес, където дава пространно интервю за в. “Франкфуртер алгемайне”.

Предлагаме ви разговора със съкращения:

- Сеньор Марокин или сеньор Ескобар? Как желаете да ви наричат?

Безразлично ми е. Навремето трябваше да сменя името си от съображения за сигурност. Това обаче не означава, че съм се отрекъл от родата си и от любовта към родителите ми. Просто трябваше да избегна насилие. Днес някои ме наричат Себастиан, други Хуан Пабло.

Себастиан Марокин днес.

- Вашият баща, най-известният наркобос, ви е дал името Хуан Пабло Ескобар. След смъртта му през 1993 г. вие бягате от Колумбия, днес сте известен архитект в Буенос Айрес като Себастиан Марокин. Двете имена означават ли два живота?

Това е един и същ живот, но са два различни етапа. Промяната на името беше освобождение от всички предразсъдъци и ми даде възможност да уча, да следвам и да преживея неща, което с рожденото ми име би било невъзможно. Когато пристигнахме в Аржентина като изгнаници, бяхме никой. Това ни помогна да опознаем по-добре самите себе си.

- Като какъв човек помните баща си?

Като изключително любвеобилен баща. За мен той беше истински приятел, човек, който искаше да постигне най-доброто за мен и семейството. Но беше и човек на противоречията. Научи ме на хуманни ценности, към които извън дома самият той не се придържаше. Не се боеше да ликвидира хора.

- Вашето детство са годините на най-големите успехи на баща ви в наркобизнеса. Той беше в списъка на “Форбс” на най-богатите хора в света. Що за детство беше вашето?

Имах 30 мотоциклета – от всички марки и цветове. Имах и 30 джета. Имахме собствени автомобили, жилища, хеликоптери, самолети. В имението ни имаше собствен зоопарк. Имахме всичко, но не за дълго. А и не можехме да си купим щастие.

- Кога разбрахте, че баща ви е престъпник?

Сам ми го каза. След убийството на правосъдния министър Родриго Лара Бония през 1984 г. трябваше да бягаме в Панама. Там баща ми ми каза, че по професия е бандит.

- Как реагирахте?

Бях едва 7-годишен, много малък, за да разбера измерението на бащиното признание. Той никога не въвличаше семейството в дейността си. Когато гледахме новини, нямаше обаче скрупули да ми каже: “Аз наредих отвличането на тези хора, тази бомба я заложих аз, тази не.” Когато пораснах, разбрах колко насилие е причинил моят баща. Казах му, че не искам да умират невинни хора, нито да води битките си с насилие.

- Той какво ви отговори?

Каза ми, че не бива да забравям, че първият атентат в Колумбия, извършен от наркокартел, е бил срещу неговото семейство – срещу мен, моята сестра и майка ми. Точно на 13 януари 1988 г. пред жилището ни избухна бомба със 700 кг динамит, заложена от картела “Кали”. Това абсолютно нищо не оправдава, но може би ни помага да разберем какви са били мотивите на баща ми.

- Как като дете и младеж съчетавахте тези две противоречия – един любвеобилен баща и наркобос, който без всякакви задръжки избива родителите на други деца?

Това са страни на една и съща история, на един и същ човек. Баща ми имаше огромната дарба да люби и мрази.

- От какво произтичаше омразата му?

Мисля, че тя беше насочена към олигархията и държавата, опоскана от политическата класа, която не даваше на бедните никаква възможност за образование и успех. Баща ми искаше да следва в университет, да стане икономист или адвокат. Не е могъл да го постигне заради финансови проблеми в семейството му. Така решава да поеме пътя на престъпността. Идеята му е била да постави търговията с наркотици в служба на обществото. Той строеше болници, училища и спортни площадки. Така политиците не само го ненавиждаха, те се бояха от неговата голяма популярност. Той се превърна в огромна заплаха за държавата.

- Насилието му обаче не се стоварваше само върху държавата, а и върху безчет невинни хора. Той нареди взривяването на пътнически самолет и бомбени атентати дори срещу редакции на вестници и търговски центрове.

Когато извършваше атентат срещу важна личност, на него му беше все едно дали в близост е и семейството. Казваше ни - на война, като на война. Попитах го: “Как можеш да заложиш бомба на публично място, където могат да минат и наши роднини, дори майка ни?” Отговори ми: “Войната е война. Ако някой загине, така му е било писано.”

- Наркогешефтите и терорът, упражняван от баща ви, имаше тежки последици и за вашето семейство. Картелът “Кали” извърши бомбен атентат срещу вас. Вие многократно се разминавахте на косъм от отвличане. Трябваше да бягате в Панама, след това в Никарагуа, а в Колумбия потънахте в нелегалност.

Живеехме като бандити. Непрестанно бягахме нанякъде, като че ли сме извършили същите престъпления, като баща ми. Бяха тежки времена.

- Понякога искахте ли да имате друг баща?

Винаги съм бил щастлив с моя баща. Като такъв той беше уникален.

- Баща ви беше застрелян от полицията на 2 декемри 1993 г.

Баща ми сам се е застрелял. Трупът му не е бил открит от полицията, а от Карлос Кастаньо, бос на крайно десните паравоенни. Нито колумбийската полиция, нито американски агенти имаха нещо общо с операцията, довела до смъртта на баща ми.

- Откъде го знаете?

Казаха ми го патоанатоми, които са извършили аутопсията на трупа. Под заплахи те са били принудени да фалшифицират заключението си. Освен това баща ми винаги ми е казвал къде ще се простреля, ако бъде обкръжен от врагове. Така че за мен това не беше изненада.

- Според официалната версия баща ви е бил застрелян от полицаи, подкрепяни от американски агенти. Има и снимки, на които те позират с трупа.

Винаги е било така – мръсната работа при преследването на баща ми са вършели паравоенните начело с Карлос Кастаньо: убийства, мъчения, отвличания. След това викат полиция и казват: “Момчета, можете да се снимате.”

- Тогава вие сте били на 16 години. Как преживяхте деня на смъртта на баща си?

На този ден половин Колумбия ликуваше. Другата половина скърбеше, аз също.

- Никога ли не сте мислил да тръгнете по стъпките на баща си?

Това е алтернатива, с която всеки ден от живота ми се сблъсквам. Да ставаш всяка заран и то не като Пабло Ескобар номер 2, а като човек на мира. Това е всекидневно предизвикателство.

...

След това изявление Хуан Пабло Ескобар разказва как наркокартелите в Колумбия начело с “Кали” са разграбили цялото натрупано богатство на семейството. Ескобар младши е бил покрусен, след като е разбрал, че в заговора са участвали майката и роднините на баща му. На него, майка му и сестра му не са оставили и монета. Всичко е било отнето – имение, другите недвижимости, произведения на изкуството, автомобилите, мотоциклетите.

След това всички сменят имената си, Хуан Пабло Ескобар става Себастиан Марокин. Мозамбик им дава убежище, впоследствие семейството се премества в Буенос Айрес. За оцелевянето помагат роднините на майката. Те финансират и следването на Хуан Пабло и на сестра му. След завършване на архитуктура той започва научна кариера и става доцент. Написва и книга за живота на баща си Пабло Ескобар.

По повод сключеното тази седмица споразумение за примирие между правителството на Колумбия и бунтовническата групировка ФАРК, Хуан Пабло Ескобар заявява: “Повече от 150 години родината ми е в хватката на насилието. Естествено, че споровете по условията на споразумението ще продължат. Но от личния си опит казвам: “Мирът си струва всяка цена.”