След изборите за Думата преди пет дни Владимир Путин съвсем спокойно може да се отпусне в президентското си кресло. За него изборният резултат беше огромен успех. Въпреки икономическата криза и разпада на рублата неговата партия “Единна Русия” спечели огромното мнозинство депутатски места, псевдоопозицията завоюва останалото, истинската опозиция не се сдоби с нито един мандат.

Преди почти 5 години парламентарният вот беше последван от протести, тогава Путин изглеждаше състарен и дълбоко несигурен. Този път той е герой.

Сгрешиха онези на Запад, които многократно вещаеха близкия му край. Протести, войната в Украйна, икономическа криза и санкции, каквото и да настъпи, Путин не рухва. Днес по-скоро опонентите му на Запад са под заплаха или са изправени пред своя политически заник.

Според американската традиция след няколко месеца Барак Обама се оттегля. С неудачния си референдум за Brexit Дейвид Камерън сам се изстреля извън властта. Два вота в Испания не доведоха до сформиране на правителство. Елитната конкурентка на Путин Ангела Меркел трябваше да преглътне горчиви поражения на избори във федерални провинции. Партията й ерозира, докато две прокремълски партии – на крайната левица Ди Линке и Алтернатива за Германия, събраха до една трета от гласовете.

При такива резултати апологети на силната ръка с удоволствие подемат  песента за стабилността: при авторитарна система господствали яснотата и политическата предвидимост. Точно това трябвало на Русия. В демокрацията пък се стигало до неприятни изненади, до нестабилност и неспособност за управление. Дали наистина авторитарните режими са по-устойчиви на кризи?

Аргументът не е нов, известен е от 30-те години на миналия век. Тогава Европа изпадна в авторитаризъм. Дори да оставим настрана тоталитарните изстъпления на Сталин и Хитлер, в Централна, Южна и Източна Европа доминираха авторитарни владетели. Франция, една от малкото демократични страни, беше хаотична и слаба.

Днес е надвиснала заплаха демократичният Запад отново да затъне във фаза на вътрешна слабост. В САЩ Доналд Тръмп тропа на оградата на Белия дом. В много европейски държави позициите си засилват десни и леви популисти и все повече затрудняват управлението на партии от центъра. Последиците ще са сложни коалиции и неспособни да вземат решения кабинети или пък изобщо да не могат да сформират правителство, какъвто е случаят в Испания. Кошмарът от завземането на властта от радикални популисти провокира сплотяване на други партии, което пък води до  изтъняване на редициите им.

Западът е връхлетян от съмнения. Все повече европейци смятат за несправедлив реда на континента и в света. Те се безпокоят от глобализация. Пренасят страховете си върху бежанци и мигранти от всякакъв вид. Виждат, че Европа няма отговор на бежанската криза. Ето защо те наказват правителствата по време на избори, все едно колко им е добре в личен план.

Всички свикнаха с мира, благоденствието и свободата на придвижване в Европа без визи. Завоеванията на Европейския съюз се приемат като дадености, а дефицитите като непоносими. Накрая гневът може да изхвърли от властта им днешните лидери на държавите от ЕС.

Както изглежда, Путин трябва да издържи предимно здравословно. Той се съхранява благодарение на достатъчно сън, концентрация върху най-същественото – външната политика, спортува редовно. Той би могъл да преживее политически Меркел и компания и ще наблюдава как всички те си тръгват. Това не означава, че системата му е стабилна.

Режимите в Южна и Източна Европа през XX-и век ни дават доста примери, как с властимащите потъва и системата – Мусолини в Италия, Франко в Испания, Метаксас в Гърция. Това е слабостта на авторитарните управници. Пренесено в днешно време, това означава: ако Меркел си тръгне, политическият ред се запазва. Ако Путин си тръгне, всичко е под въпрос.

Победата при вота за Думата за пореден път съсредоточи фокуса върху един – Путин. Всичко се концентрира в неговата личност. Подобна власт обаче парализира страната. Докато в Европа обществото, фирми, неправителствени организации, интелектуалци, фондации, сдружения, партии и частни медии продължават да усъвършенстват системата, в Москва всичко зависи от Путин. Той обаче не е приятел на икономически и обществени структурни реформи. Въпреки, че има цялата власт, че е твърде много харесван, той изпитва голямо увжение спрямо народа. Негов голям недостатък в сравнение с Меркел е, че вече не може да чуе какво се говори в парламента, какво се съобщава в медиите, какви са резултатите от социологически проучвания и какво действително вълнува народа. На Путин му е нужен нов слухов апарат.

Действително се задава структурна реформа. Кремъл иска отново да обедини разделените през 90-те години на миналия век тайни служби, както е било по времето на Съветския съюз. Един нов КГБ (Комитет за държавна сигурност), наречен сега МГБ (Министерство за държавна сигурност) трябва да гарнитра трайна стабилност. И по-добра чуваемост.

 

Михаел Туман е външнополитически кореспондент на реномирания германски седмичник за политика «Ди Цайт», откъдето препечатваме коментара му. Преводът е на Клуб Z.