Когато си спомняме имената на знаменити хора на изкуството от миналото, имаме предвид и най-известните им произведения – Орсън Уелс автоматично значи „Гражданинът Кейн“ и „Война на световете“, докато Хърбърт Уелс означава „Машината на времето“… и отново „Война на световете“. Пък и война на думите. А когато двамата автори се запознават през 1940-а, откриват, че техните светове, които вече са се срещали в прочутото радиошоу на Орсън, имат толкова много общи неща, че мъжете започват да си разменят истории и идеи. И изпитват взаимно възхищение.

Друга историческа среща между двама велики мъже, които можем да сметнем за близки по дух – Джойс с неговия „Одисей“ и Пруст с „По следите на изгубеното време“ – няма такъв богат обмен, разказва сайтът Open Culture. Както казва ирландският критик Артър Пауър:

„Срещат се двете най-значими литературни фигури на нашето време и единият пита другия дали обича трюфели.“

Поне такъв е споменът на Марсел Пруст от срещата им е на 19 май 1922-а, към края на живота на френския писател. Срещата им е на парти в чест на Игор Стравински и Сергей Дягилев в хотел „Мажестик“. Въпреки че и двамата романисти създават най-добрите си произведения от своя любим материал (себе си), собствените им представи за самите тях са широки и включват цели градове, народи и социални светове. И двамата са страстни читатели с невероятна памет (поне за Пруст е сигурно) и имат интуитивно разбиране за културните механизми на модерността. Можели са да проведат толкова дълбок разговор…

Но друг от посетителите, Уилям Карлос Уилямс, рисува много по-комична картина.

Джойс, разказва Бен Джаксън по време на лондонския книжен преглед, „дошъл пиян и зле облечен; носещият скъпа кожа Пруст му отворил.

„Тогава – пише Уилямс, – двамата мъже седнаха на столове един до друг, докато хората наоколо очакваха умовете им да разкрият блясъка си…“

Вместо това, те захванали незначителен разговор за спорта и времето като двама старци в чакалнята пред кабинета на доктора или като герои на Бекет, задълбаващи в дребни оплаквания.

Джойс отбелязал:

„Всеки ден ме боли глава, зрението ми е ужасно.“

Пруст отвърнал:

„Бедният ми стомах. Какво да правя? Направо ме убива. Всъщност направо трябва да тръгвам.“

„В същото положение съм – казал Джойс. – Може ли някой да ми помогне да се изправя? Довиждане!“

„Беше ми приятно – отговорил Пруст. – О, стомахът ми, стомахът ми!“

Форт Мадокс Форд потвърждава разказа, но домакинът, романистът Сидни Шиф, го отрича, както припомня най-уважаваният биограф на Джойс, Ричард Елман. Елман не отдава предпочитание на нито една съществуваща версия, а просто предава тази на самия Джойс, която също е потвърдена многократно. Авторът на „Одисей“ си спомня:

„Разговорът се състоеше само от думата „не“. Пруст ме попита дали познавам херцог дьо Някой си. Отговорих отрицателно. Попитах го дали той пък е чел „Одисей“ и той също отвърна така. Ситуацията беше невъзможна.“

Други гости предават същото.

В друга версия виждаме края на разговора им – в разказ, който напомня типичното положение на развалена вечер. Съпругата на Сидни Шиф, Вайълет, си спомня, че пияният Джойс се самопоканва в таксито, което ще откара нея, мъжа ѝ и Пруст, след което отваря прозореца. Знаейки, че Пруст ужасно мрази да става течение, Вайълет веднага затваря прозореца. Когато таксито стига до адреса на Пруст, той хапливо казва на ирландеца да ползва същата кола, за да стигне до дома си и се прибира. Направо побягва към апартамента си.

Многото противоречиви версии имат една обща точка: срещата била провал. Въпреки това, за нея още се говори и дори се пише. Факт е, че днес не знаем какво точно са си казали двамата. Изкушаващо е да се мисли, че разговорът е можел да потръгне и другояче. Може би при други обстоятелства, ако Джойс не се беше поддал на склонността си да се появява пиян и ако Пруст не беше в обичайното си лошо настроение сред много хора. Той бездруго е обичал да се оплаква от здравето си.

Всъщност Джойс веднъж казва пред Бекет:

„Ако можеше с Пруст да се срещнем и да поговорим…“

"Площад Славейков"