Внучката на Анжела Айвазян излезе от детската градина, когато започна стрелбата. Щом петгодишното дете чу стрелба, то наведе глава и се затича към дома си.

"Тя е умно момиче, - казва Айвазян. - Тя знае, че не трябва да спира никъде."

Този път никой не бе ранен, но всички знаят, че в Мовсес - малко селце в североизточния регион Берд в Армения, снайперистите ще атакуват отново. Както казва Айвазян, "това е само въпрос на време".

За семействата в Мовсес тази атака в края на юли е част от всекидневието. селото е само на 300 метра от границата с Азербайджан и местните казват, че 90 на сто от селото им се наблюдава от азерски пост на изток, като много къщи са на прицела на снайперистите.

Арарат Авалян - кметът на Мовсес, е прекарал в селото целия си 55-годишен живот.

Трудно ще намерите някого, по чиято къща да няма дупки от куршуми, - казва той. Домът му е бил обстрелван през септември 2015 г. - Те стрелят напосоки. Те знаят, че в района живеят хора, така че са сигурни, че поне някой ще бъде леко ранен."

Армения и Азербайджан - две съседни бивши съветски републики, са във война почти от 30 години заради оспорвания регион Нагорни Карабах. В момента Карабах технически е част от Азербайджан, то се управлява от етническо арменски правителство след разпадането на СССР. И двете страни изгубиха стотици войници, а през април 2016 г. станаха най-тежките сблъсъци между тях след прекратяването на огъня през 1994 г.

За местните хора, живеещи на опасната граница, животът става по-тежък с всяко подновяване на сраженията.

Анахит Бадалян, оглавяваща Центъра за женски ресурси в Берд - организация, наемаща жени за производството на местни ръкоделия - изследва психологическото отражение на конфликта. Тя твърди, че над 86 на сто от жените страдат от свързани с разсъдъка проблеми като депресия, стрес и невропсихологически условия, за които се предполага, че са свързани с тежкия живот на границата.

Айвазян казва, че животът й е изпълнен с постоянен стрес. Съпругът й е служил на границата 22 години, преди да се пенсионира, а сега синът й е в армията. Когато са на работа, мъжете могат да отсъстват до два месеца и половина. Айвазян трудно спи и се притеснява за сина си, тъй като сраженията са се отрадзили на лицевите му нерви. Той има проблеми с контрола над устата си, а зрението му се е увредило.

Наблизо, по единствения път, който се вие през Мовсес, покрай училището и редиците магазини, пред които децата се замерват с камъни под палещото следобедно слънце, живее Кима Алипян. Тя с досада показва куршума, все още стоящ в стената на спалнята й:

"През миналия август бе лудница. Всяка вечер в 7 часа започваха да стрелят. Ако някой ден не стреляха в 7 часа, всички се чудеха защо. Така свикнахме с това.

Минаха вече толкова години и ето ни тук. Толкова съм уморена от това. Нашите деца израснаха с това и внуците ни растат с това. Не става по-добре, става по-зле."

Преди войната срещу Азербайджан и последвалата икономическа блокада на границата в градчетата и селата в Берд е имало процъфтяващи винарни, консервни комбинати, отглеждан е бил тютюн, тъкани са били килими - и повечето работници са били местни жени. След прекратяването на огъня през 1994 г. фабриките са останали затворени. Сега над половината от местните жени са безработни и главната им надежда за стабилен доход е съпрузите им или да се присъединят към армията, или да емигрират в Русия.

Днес в Мовсес живеят 2156 души, но Авалян смята, че между 300 и 400 души ще заминат тази година за Русия.

"Така е с всички семейства. Няма работа, така че те заминават", казва Айвазян.

Тя също опитала веднъж да замине:

"Преди години отидох в Москва да си намеря работа, но останах само 4 месеца. Бе много трудно далеч от Армения, Мовсес, дома ми. Отслабнах 8 килограма, просто не можех да живея там. Това е домът ми, това място познавам."

Заедно със съселяните си Тагухи Адамян и Хасмик Загинян Айвазян смята да остане и да поддържа живота в селото и да се грижи за семейството си.

Жените в Мовсес преживяват от правене на играчки.
Снимка Туитър

Докато работят в женския център в Берд, те плетат на една кука, на което са се научили като деца, за да правят и продават плетени играчки и коледни украшения.

"Още като бях петгодишна, плетях на една кука. Баба ми ме научи и бързо започнах да правя играчки за приятели, за семейството, за съседите", разказва Айвазян.

Бадалян, която работи в партньорство с Тимъти Стрейт - шефа на ереванската Фондация да инициативи за развитие на родината, вижда потенциала в умението да се плете и знае, че те могат да намерят пазар за износа на стоките. Сега Айвазян прави десетки декоративни снежни човеци, за да ги изпрати в САЩ.

"Когато правя снежния човек снежните човеци, винаги си мисля, че никога не съм могла да отида в Америка, да пътувам или нещо друго, но сега с моите снежни човеци мога да отида до всички места, които не съм могла да видя", казва тя.

Жените сега имат повече поръчки, отколкото могат да изпълнят.

"Но ние искаме още и продължаваме да получаваме още. Правим нещата толкова бърдо, работата ни лети", казва Алипян.

Плетенето отвлича вниманието на Айвазян от всекидневните й грижи и стреса на живота в селото. Така тя изкарва достатъчно пари, за да оцелее:

"Моето плетене е повече от хоби или работа. Това е моят живот."

-------------

* Авторката е журналистка на свободна практика, базирана в Лондон. В момента обикаля Армения. Препечатваме репортажа ѝ от в. "Гардиън".